„Милата Нети, толкова е чиста и възвишена! Защо й възложих такава сложна работа?“
И той дълго остана така до прозореца, като гледаше навън и не виждаше нищо пред себе си. Не видя дори и чудесния залез, отразен от прозрачния въздух над планинските склонове.
Изведнъж се дочу звънче и пред вратата спря шейна, от която слезе Ван Дайк, облечен в дебел кожух, в който изглеждаше още по-дебел.
— Само това оставаше! — каза гласно Франк. — Вижда се, че съдията Брентън не умее да подбира гостите си. Не стига, че Ван Дайк ще се срещне с мен, но трябва да го види и полковникът, който толкова неделикатно го изпрати в оставка. Но това си е работа на домакина. Все пак ще трябва да се преоблека за вечеря.
Франк не обичаше да отделя много време за облеклото си, но този път прекара няколко излишни минути пред огледалото.
Когато облече за първи път след много, много време цивилни дрехи, той изпита същото удоволствие, каквото бе преживял, след като се видя в мундира на новопроизведен офицер. Скромността не му попречи, след като се огледа критично в огледалото, да се усмихне одобрително на собствената си външност. Черната превръзка, която придържаше ранената му ръка, не разваляше общото впечатление.
Салонът беше празен, когато влезе там. Докато чакаше, той се зае да разглежда книгите и вестниците, поставени на масата, накрая взе албум със снимки и се настани край прозореца с него.
Беше сбирка от портрети на прочути мъже и държавници. Имаше снимки на Линкълн и Вашингтон, на генерал Скот и на Виктория, на Виктор Емануел и Пати. Тук не липсваше и самият Брентьн, да не говорим за Корнелиус ван Дайк и цяла редица от лели с намусени и подозрителни физиономии…
„Като че ли са ми сърдити тези госпожи, защото тичам след зестрата на тяхната родственица — помисли си той тъжно. — Но те имат право, ако се замисли човек. Лейтенант, който освен със заплатата си не разполага с никакви други средства! Как би могъл да мечтае за ръката на толкова състоятелна госпожица като мис Брентьн?“
Той въздъхна дълбоко и обърна страницата. Пред него се откроиха портретите на Джулиет и на Нети, разположени един срещу друг. Джулиет беше усмихната и цяла блестеше като летен ден, тържествуваща със самосъзнанието за безукорните черти на своето лице. Тъмносивите й очи гледаха със спокойна ирония онзи, който би поискал да прочете нещо в тях. И за първи път в живота си Франк разбра, че на това лице и на тези очи не им достига душа! Припомни си за богините, които Тициан беше нарисувал, колкото прекрасни, толкова и безстрастни.
А колко различна беше Нети! Мило и живо лице, малко поотслабнало напоследък, сини очи, стиснати като от прикривано страдание устни, светлоруси къдрици над високо чело — тя цялата излъчваше доброта и чистосърдечност.
Франк дълго разглежда двата портрета. Сравняваше ги, без да иска, и трябваше да признае накрая, че това сравнение не беше в полза на онази, на която той от толкова дълго време отдаваше горещите си чувства.
„Тези две снимки са като неумолимо огледало, което показва точно характера на оригинала“ — каза си Армстронг.
Лек шум го накара да повдигне глава. Капитан Джим Сейнт Ор беше застанал до него и гледаше през рамото му в отворения албум.
— Каквото и да ми кажеш, бих предпочел малката — заговори той, — тя притежава истинско лице. Виж каква решителност! Тъкмо такава жена е необходима на войника. Впрочем познавам една особа, която няма да има нужда от подканяне, ако е уверена поне малко, че ще сполучи. Наистина е така.
Франк изведнъж стана сериозен.
— Какво чувам, капитане? Нима е възможно да се говори с толкова фамилиарен тон за малката госпожица?
— Но, моля ти се… фамилиарен тон! Откога тичането след едно момиче се е превърнало в нещо лошо? Цели шест месеца мис Дашууд и аз прекарахме заедно и се опознахме отлично. Не ми беше потребно много време, за да я оценя. Ако можех само да предположа, че и тя от своя страна… Лесно ти е, Армстронг. Можеш да ми кажеш: ти не си се излагал на опасности като мен и си имал възможността… Но нима не беше и ти това лято във форта с нас? Е, ти отдели много време да се скиташ около лагера на Изправената мечка и да залагаш главата си на карта заради честта да попаднеш в заповедта по армията. Това, разбира се, е много хубаво. На мен пък през същото време ми се случи да бъда във форта между два огъня. Говоря за двете братовчедки. И като преценявам сега, не съм се излъгал в избора си. Но ти не губиш нищо, както виждаш, не споменавам за твоята избраница… Както можеш да допуснеш, за това никой не знае. Нито казано, нито сторено, нали разбираш? Но аз на драго сърце бих направил така, че накрая да получа поздравленията. За теб богатата съпруга, за мен пък — малката й братовчедка!
Армстронг чуваше тези думи като насън. Никога не беше виждал капитан Джим толкова възторжен. По- рано нямаше друг човек на света, който би заговорил за жените иначе освен по рицарски. Нима капитан Джим бе човекът, който произнасяше всичко това?
— Капитане — каза официално Армстронг, като затвори албума, — извинете ме, но съм безкрайно учуден, когато ви чувам да говорите толкова безцеремонно за младата госпожица, на която се смятам приятел.
— Мислиш, че се подигравам с девойката? — каза капитанът, без да отдава особено значение на официалния му тон. — Че защо да се подигравам? Говоря напълно сериозно, уверявам те. Никой не цени толкова много мис Нети, колкото аз, или толкова много, колкото тя заслужава. Според теб, Франк, тя е само дете, но аз вече опознах сърцето й и възвишената й душа. Какво, че говоря за това? Не мога да разбера с какво те наскърбя-вам. Преди, признавам си, мислех, че между теб и Нети има някакви отношения, но само от нейна страна, убедих се в това. Тогава имаше дълбоко и силно чувство към теб. Нали тя се разболя и без малко щеше да умре само заради известието за смъртта ти?
— Истината ли казвате? — не забравяше официалния си тон Армстронг.
— Разбира се, че истината — отвърна капитан Джим равнодушно. — Само двама, аз и съпругата на брат ми, знаем тази тайна. Но всичко това, слава Богу, отмина отдавна. През цялото време ти мислеше за бляскавата Джулиет, а не за бедната Нети. Детето видя грешката си и се помъчи да те забрави, като направи неимоверни усилия над себе си. След като я пренебрегна, предполагам, че не можеш да искаш тя да си сложи траур заради грешката на сърцето си, а може би на твоето? А колкото до мен, признавам ти, изпитвам към нея голяма признателност и не отдавам голямо значение на предишното й увлечение. Само ако Нети поиска, с гордост бих я нарекъл своя жена.
Лейтенантът не можеше да си обясни обхваналото го раздразнение, пребледня от гняв, а приятелят му Джим като че ли не забелязваше нищо и беше безкрайно доволен от себе си.
Появата на съдията и коменданта, а след тях и на дамите сложи край на тази сцена, която заплашваше поради особеното състояние на Армстронг да вземе лош обрат.
Мис Джулиет се появи под ръка с мисис Сейнт Ор. Но чудно, в този момент очите на Франк не търсеха нея, а някой друг. Вече беше разтревожен, че не вижда Нети Дашууд.
Най-сетне и тя влезе в салона.
Развълнуван от разговора си с капитана, младият човек само след миг беше при нея.
— Скъпа мис Нети, колко съм щастлив, че ви виждам! — каза той високо, като я хвана за двете ръце.
За негово дълбоко учудване последва съвсем хладен отговор.
— Добър ден, господин Армстронг.
— Бях отчаян, когато разбрах, че в мое отсъствие сте посетили Лъки и сте се разболели там — продължи Франк със същия приятелски тон.
— Да, много бяхме обезпокоени за съдбата на нашия братовчед Корнелиус — каза младата девойка с най-сериозен вид.
След това тя се поклони леко и отиде при дамите, като го остави в неудобно положение сред салона.
Не само у нея, но и у другите той също не срещна топлота, нито най-малка загриженост за съдбата си. Чувстваше се като зашеметен и приличаше на човек, когото са полели с ведро студена вода. Единственото му утешение можеше да бъде само глупавата фигура на Корнелиус ван Дайк.
