минута трябваше да бъдеш в Канада, в Европа — навсякъде, но не и тук.
— Защо да се притеснявам за това, което може да ми се случи? Аз предреших съдбата си. Останало ми е само да забия куршум в главата на този подлец, а после да става каквото ще. Животът ми е свършен! Аз изгубих онова, което му даваше смисъл и цел. Исках да постигна сносно съществувание за индианците. А за останалото се интересувам толкова, колкото за ланския сняг. Но да оставим тази тема. Тя е лично моя… Как заздравява раната ти, мили приятелю? Научих, че си бил ранен със стрела в ръката. Ти и досега носиш превръзка.
— Ръката ми почти напълно е оздравяла, благодаря. Но ти сам, както видях, беше в далеч по-лошо положение, когато те отнесе Евън Рой.
— Видя ли това? — попита Макдиармид с добрата си усмивка, която Франк помнеше от академията. — Добре ме натупаха. Но индианците се оправят след такива рани по-бързо от всеки друг на света. Само за шест седмици старейшините ме изправиха на крака.
— По-тихо, за Бога! — каза Армстронг. — Могат да те чуят.
— Ами! Кой може да ме познае? Онези господа там приятели ли са ти?
— Да, това са офицери от моя полк, а с тях е един човек, когото познаваш поне малко — Марк Мегер, кореспондентът на „Хералд“.
— Така ли? — погледна с интерес той към посоченото място, където Мегер изцяло беше погълнат от играта си с капитан Щрикер. — Моля те, Армстронг, запознай ме с него. Интересува ме много дали той ще ме познае.
Франк отиде до билярдната маса, за да изпълни тази молба, и там се завърза оживен разговор между двамата, които преди три месеца отчаяно се бореха за живота си край бреговете на Малък Мисури.
Макдиармид продължаваше да се забавлява с тайното си присъствие тук.
— Прочетох с голям интерес репортажа ви за посещението, което сте направили в лагера на Изправената мечка — каза той на Марк Мегер. — Предполагам, че сте имали там много силни преживявания и размислите ви за свещения вигвам не са били от най-веселите.
Кореспондентът, облегнат на билярдната маса, пресмяташе някакъв много сложен удар, но се изправи и се загледа внимателно в новия си събеседник.
— Питате ме — отговори той — какви са били размислите ми? Ето какви: до днес си мислех, че няма по- голям смелчага от мен. Но в този миг трябва да призная, че срещнах човек, който ме превъзхожда.
После се обърна към билярда и един след друг направи цели пет карамбола.
Когато дойде редът на Щрикер, Мегер отново се обърна към Макдиармид.
— Нали разбирате, аз пръв трябва да узная за дуела ви с Ван Дайк. Смятам да го опиша в „Хералд“.
Макдиармид беше готов да се разсърди, но вместо това се засмя весело и каза:
— Ох, тези вестникари! Никога не можеш ги разбра дали говорят сериозно, или се шегуват.
Но вниманието му веднага беше привлечено от съдията Брентън, който, след като побъбри със старите си приятели от форт Лъки, радостно поздрави Макдиармид. Разбира се, той още не беше разбрал за сблъсъка между него и племенника си.
Изглежда, работите на почитаемия търговец и съдия не бяха в блестящо състояние независимо от неуморното му старание да преследва печалбите.
Дори и сега, когато срещна богатия Макдиармид, първата му мисъл беше дали няма да може да му пробута някоя и друга акция, която и бездруго щеше да пропадне на борсата. Макдиармид не се съмняваше в лошата сделка, която му предложи съдията, но за него беше ценно влиянието на Брентън в обществото, към което той като полуиндианец винаги се стремеше. Затова, без веднага да се съгласи или откаже, обеща да помисли. Съдията се трогна.
— Няма ли да ни посетите през коледните празници? Та ние сме почти съседи. Вашата къща е на не повече от двайсет мили от моята. Утре очаквам полковник Сейнт Ор със съпругата му и още няколко приятели, с които ще ми бъде приятно да ви запозная.
Макдиармид не се решаваше да даде съгласието си веднага, защото не знаеше как ще завършат преговорите между Евън Рой и капитана. Но тъкмо в това време Евън Рой слизаше по стълбите.
— Какво? — попита младият човек, като го дръпна настрана.
— Още нищо не е решено. Капитанът иска време, за да поговори с приятеля си.
— Както се вижда, това няма да стане утре! Щастлив съм да ви кажа, че имам възможност да приема любезната ви покана — обърна се Макдиармид към съдията.
Глава XX
КРАЙ БРЕГОВЕТЕ НА ХЪДЗЪН
На следващия ден бързият влак спря на малката гара Брентънвил край река Хъдзън.
Тя беше замръзнала, а бреговете й бяха покрити с дебел сняг. Гонени от северния вятър, надолу летяха шейни с платна. Над покрива се виждаше зелената борова гора, а в далечината пейзажът се губеше под безкрайната белота.
Върху билото на близкото възвишение все пак можеше да се забележи бедно селце, а по средата на пътя, който водеше до него, се открояваше голяма каменна вила, чийто жълт цвят силно контрастирате със снега.
— Това сигурно е къщата на Брентън — каза капитан Джим, докато слизаше от влака в компанията на брат си и жена му, а също и на лейтенант Армстронг.
Един лакей вече тичаше към тях.
— По всяка вероятност вие сте гостите, които очаква господин Брентън. Ако е така, смея да ви поканя в шейните, които ви очакват пред гарата. Дайте ми, моля ви, билетите си, за да освободя багажа ви.
— Това ми харесва. Обичам някой да ме очаква и да се е погрижил за удобството ми — каза Джим на Армстронг, докато полковник Сейнт Ор настаняваше жена си в леката шейна. — Това се казва истинско гостоприемство.
След две минути пътниците вече бяха насядали по местата си, завиха се с кожените завивки и бързо се понесоха по пътя към вилата на съдията.
На вратата ги посрещна любезно мис Джулиет. Ролята на домакиня й прилягаше, а и тя имаше всички качества за това.
Както повечето богати американски девойки, тя беше ходила в Европа, беше посетила там доста изискани салони и се беше нагледала на знатни дами, от които беше усвоила умението да отмерва според човека пред себе си онзи неуловим от пръв поглед нюанс на вниманието, което оказва, даваше на всеки да усети, че чарът в поведението й е посветен по някакъв начин само на него.
С госпожа Сейнт Ор беше нежна и внимателна, към полковника се отнасяше с изисканата сериозност, каквато предполагаше положението му, с капитана се държеше просто приятелски, а колкото до Армстронг, едновременно го омайваше и го държеше на разстояние от себе си чрез подчертано студено достойнство. Отначало това отношение го раздразни, а по-късно се почувства дори оскърбен.
Истински любезен към него беше съдията Брентън, като че ли Армстронг имаше определено значение за него, а не беше поканен само заради любезното внимание към полковника.
И въпреки всичко, когато се усамоти в определената за него стая, младежът си даде сметка, че нито бащата, нито дъщерята проявяваха някакъв интерес към неговите подвизи, дори не се заинтересуваха за раната му. Беше прав да се огорчава. „Хералд“ разнесе по всички краища на света новината за неговата необикновена смелост, а славата, която усети след последвалата заповед по армията, все още не беше отшумяла.
„Както се вижда, тук ми е отредена доста глупава роля“ — тъжно размисляше младежът, опрян о студеното стъкло на прозореца, загледан в зимния пейзаж.
„Ако бяха ме повишили поне, може би щеше да е друго, а то само ръката ми е превързана. Това не е достатъчно, за да ме приеме тя по-любезно. Нети не би постъпила така… Чудесна девойка!… Не биваше да идвам тук — почти гласно изрече той, — особено след онова глупаво писмо! Къде ли ми беше умът, когато реших да го напиша? Ако все пак Нети е прочела това писмо пред нея, то тя е получила и кичурчето от косата ми. Не би ли трябвало поне да спомене за това?“
И като поразмисли, продължи своя мълчалив монолог:
