— Няма да имате възможността вече никога да чуете подобни уверения, защото и той е мъртъв…
— И Макдиармид е мъртъв? Трябва да признаете, че съобщенията ви са доста съмнителни! — извика съдията искрено. — Днес имам с него среща по делови въпроси… много важни.
— Той няма да се яви на тази среща, защото него и племенника ви ги видях със собствените си очи прострени на снега и бездиханни… Ако желаете, мога да ви предам накратко този трагичен епизод. Между Макдиармид и Ван Дайк съществувала някаква стара история, която е породила омраза помежду им. Истинската причина не зная, а не беше и в моите задължения. Когато приятел ме потърси с думите: „Трябва да се явя на дуел“, моят принцип е да не се интересувам за причините. Поводът беше публично оскърбление. Пред очите на сто души вашият племенник беше ударен с камшик. Подобна обида не може да се отмине току-така. Ван Дайк ме помоли да стана негов секундант. Като негов бивш командир можех да направя само едно — да изпълня желанието му… Господин Макдиармид избра за тази роля своя роднина Евън Рой, шотландец, истински дивак, но това също не ме интересува в случая. Тази сутрин в осем часа срещата се състоя до реката, ето там, на завоя…
Капитанът посочи през прозореца онова място, където реката опасваше хълма край Брентънвил.
— Условията на дуела бяха следните: пистолети с по шест патрона, петнайсет крачки разстояние, първият изстрел след команда, останалите произволни. Напразно се опитвах да смекча тези сурови условия. Проклетият шотландец не искаше и да чуе за отстъпки. Признавам си, че когато видях двете фигури — черни на белия сняг — как приближават една към друга, разбрах, че горкият Ван Дайк е обречен. Нещастният, беше пил през цялата нощ и едва стоеше на краката си. Евън Рой даде знак. За голямо мое учудване първият куршум на Корнелиус — той не беше в състояние да се прицели — попадна в корема на Макдиармид и той като подкосен рухна на снега. Корнелиус стоеше с вдигнат пистолет, поразен от това попадение. Двамата секунданти се хвърлихме към падналия, но той се надигна и ни извикала не го докосваме. Бавно и спокойно той се прицели в неподвижния Корнелиус, който падна като подкосен след изстрела. „Ще си отидем заедно! Това е по-справедливо“ — каза Макдиармид. Той беше толкова слаб, че след усилието да произнесе тези думи издъхна. Противникът му също беше мъртъв. Хората от близката гара притичаха и ни помогнаха да вдигнем труповете… Враговете сега лежат един до друг в една стая на железопътната гара. Евън Рой отнесе съдбоносната вест на роднините на своя приятел, а на мен се падна да съобщя на вас за нещастието.
Съдията изглеждаше повече ядосан, отколкото покрусен. Докато капитанът разказваше, лицето му постоянно сменяше цвета си: от червено то стана синьо, после алено. И без това потресен от чутото, Армстронг виждаше, че ги заплашва и трета смърт. Но за щастие причината се оказа в набързо завързаната вратовръзка на съдията, която неимоверно го стягаше.
— Това е двоен удар… двоен удар — повтаряше той, без да осъзнава смисъла на думите си, — все такива неща ми се случват. Какво ще кажете, моля ви се, не е ли глупак този Корнелиус? Вместо да се ожени за дъщеря ми, той тръгнал на явна смърт. Ами Макдиармид? Да ме измами по такъв начин! Виждаш ли, драги — обърна се той към Армстронг, — никога не трябва да се вярва на индианците.
Това беше всичко, с което Брентън почете паметта на двамата мъртви. Корнелиус беше преминал през живота толкова безцветно, че просто нямаше какво да се спомене. Но Макдиармид беше съвсем друго нещо. Не само майка му и сестра му, но и преданият му приятел Евън Рой, Армстронг и Мегер не можеха лесно да приемат края на този така рано завършил живот, който обещаваше толкова много занапред.
Измина не повече от четвърт час след излизането на капитан Бурке. Франк и Брентън бяха още в малкия зелен салон, когато дотича притеснен лакеят и съобщи, че е пристигнал служител от обществената безопасност.
Господин Брентън отиде в чакалнята и завари там чиновника.
— Извинете ме, господин съдия, чувствам се нещастен, че трябва да смутя вашата Коледа — каза любезно той, — но имам заповед да арестувам един от вашите гости.
— Един от моите гости? — повтори съдията безкрайно учуден.
Агентът извади от джоба си заповедта и прочете:
„Нарежда се на всички служители на обществената безопасност да арестуват и държат под стража лицето Макдиармид.“
Франк и Брентън слушаха мълчаливо. Полицейският офицер помисли, че те съобразяват как да скрият търсеното лице и да му дадат възможност да избяга.
— Безполезно е да отричате присъствието му в тази къща — побърза да каже той, — ние сме известени за това чрез телеграма, подадена от гарата в Брентънвил.
И той показа една изписана бланка: „Вождът Златната гривна, който организира последния бунт на сиуксите и чието истинско име е Макдиармид, гостува в този момент във вилата на съдията Брентън в Брентънвил. Трябва да бъде арестуван най-късно до седем часа сутринта, защото е възможно да избяга. Корнелиус ван Дайк.“
„Това и трябваше да се очаква — каза си Франк, — не би могло да се предполага, че човекът, който не можеше да живее без подлости, ще умре честно. Той и смъртта си превърна в безчестие. Смятал е по този начин да избегне дуела.“
— Не ни беше възможно да го арестуваме до седем часа, защото нямахме заповед, но се постарахме да стане бързо, доколкото ни беше възможно… — каза офицерът.
Съдията продължаваше да мълчи, притиснат от тежките си мисли. Тогава Франк се зае да разкаже на офицера за трагичната случка.
— Нима — извика той, когато чу краткия разказ — единият от убитите е…
— Макдиармид — довърши Франк.
— На гарата ни споменаха нещо, но толкова бързахме, че и през ум не ни мина подобна възможност.
Служебното положение на съдията Брентън и на Армстронг, който се представи с офицерския си чин, изключваше съмнението в достоверността на думите им. Затова съвсем делово служителят състави кратък протокол, помоли за подписите на двамата свидетели и се отдалечи с хората си. През това време ужасната новина се беше разнесла из цялата вила — от преддверието лакеите я бяха занесли мигом и до най- отдалечената спалня.
Не можеше да се твърди, че във вилата стана нещо драматично. Щом разбра за постигналата я загуба, Джулиет бързо пресметна, че за нея ще е по-изгодно да не коментира събитието пред останалите. А колкото до Нети, ако можеше да се вярва на думите и, напоследък тя горещо се вълнуваше от съдбата на Корнелиус и можеше да се очаква, че ще се повтори онзи нервен пристъп, който я връхлетя във форт Лъки. Но нищо подобно не последва. Тя изглеждаше само опечалена от трагичния край на братовчед си.
Най-много от всички беше покрусен съдията Брентън. Той оплакваше едновременно бъдещия си зет и купувача на акциите си. Но по природа той не беше човек, който може продължително да се отдава на скръбта си. Беше видимо, че когато след няколко часа седна да обядва, мислите му бяха вече далече от трагичната случка.
Но все пак дуелът сложи край на приготовленията за празниците. Особено неудобно се почувстваха полковник Сейнт Ор и лейтенант Армстронг заради особеното им отношение към мъртвия родственик на домакина. Отпътуването им беше решено веднага. До обед те подредиха отново багажа си и един извънреден експрес бързо ги отдалечи от мястото, където бяха пристигнали с намерението да прекарат весела Коледа.
Съпрузите Сейнт Ор заминаха за Филаделфия, а Франк Армстронг заедно с Марк Мегер, след като отдаде последна почит към останките на своя приятел, посети самотната му майка, която твърдо понасяше скръбта и се приготвяше заедно с дъщеря си да напусне тези тъжни за сърцето й места и завинаги да се засели в Канада. После Франк се сбогува с новия си приятел Мегер и отпътува за Илинойс, където живееха родителите му, с които не се беше виждал още от летния поход.
Марк Мегер обеща да мълчи за истинските приключения на Макдиармид в продължение на два месеца. Беше уверен, че Армстронг ще запази в тайна тази известна само на двама им история, а след това тя ще бъде само негово притежание.
Глава XXII
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
