От шест седмици Франк беше в родния си град и се опитваше да разсее скръбта си и обхваналата го меланхолия. Бяха започнали да му омръзват прекалените възхвали, които отправяха към него съгражданите му. Те бяха научили за геройството му от вестниците и разказите им звучаха приповдигнато и фалшиво.
По пощата той получи два обемисти плика. Първият съдържаше писмо от господин Смит, нюйоркски нотариус, който му съобщаваше, че в разтвореното след смъртта на Макдиармид завещание имало и отделен параграф, който се отнасял до Франк Армстронг. Този параграф се предшествал от следното въведение:
„Всичко на този свят зависи от сполуката и щастието. И макар дуелът ми да е с един най-презрян страхливец, възможно е и да загина. Затова смятам за благоразумно да направя онова, което до този момент не съм предприемал — да напиша завещание.“
След още няколко изречения в този дух следвал конкретният текст: „Завещавам на моя скъп приятел лейтенант Франк Армстронг шейсет хиляди долара, една двуцевна пушка, система «Вирсман», която сега е закачена над бюрото ми, и златна гривна, която може да бъде намерена във второто чекмедже вдясно на същото бюро. Моля от сърце моя приятел от военната академия, като спомен от Уест Пойнт и непомрачената ни при всички обстоятелства по-късно дружба, да приеме моя дар. Моля го да не страда от излишни скрупули, да не изпитва ни най-малко колебание, защото личното състояние на сестра ми е предостатъчно, за да я осигури за цял живот, а онова, което ще й оставя, след като се изпълни цялостното ми завещание, за нея ще бъде един излишък. Моля Франк да предаде на господин Мегер за спомен от срещата ни, която той, сигурен съм, няма никога да забрави, хронометъра ми от парижкия Лероа. С него не съм се разделял никога.“
В края на завещанието си Макдиармид се обръщате към правителството на Съединените щати и го молеше да пожали останките от индианските племена. „Само човеколюбието може да ги направи ваши приятели. Изтреблението им завинаги ще остане като тъмно петно в историята — пишеше той. — В името на честта ви, на личните ви интереси, погрижете се да ги цивилизовате чрез просвета, вместо да ги унищожавате.“
Франк се трогна до сълзи.
— Скъпият ми приятел! — високо произнесе той. — Ето защо побърза да се оттегли след вечерята в Брентънвил — за да напише завещанието си…
Към богатството, което сякаш му падаше от небето, Франк се отнесе равнодушно. Беше в толкова угнетено състояние, че само спомените за изгубения приятел, пушката и златната гривна, които му ги връщаха, сега му бяха най-скъпи от всичко на света.
Франк прекара още доста време в спомени за невъзвратимото минало, за годините в Уест Пойнт, за дългите разговори, в които Макдиармид разкриваше пред него необикновените си дарби и прекрасната си душа, а и неукротимите сигнали на кръвта си.
Чак тогава той си припомни за другия, още неразпечатан плик. Когато го отвори, в него откри две писма. Първото беше със служебно съдържание — известие за произвеждане в по-горен чин, придружено от покана да се яви при началника на Атлантическата дивизия, за да получи по-нататъшни заповеди. Другото писмо беше от полковник Сейнт Ор. Той го поздравяваше с повишението и го молеше да го посети в Ню Йорк, в хотела на Пето авеню, веднага щом пристигне.
Към това писмо имаше малка добавка, но щом я прочете, Армстронг цял се промени. Той сякаш се пробуди и забрави за всичко друго, дори за продължаващите поздравления по повод повишението му. А на пръв поглед нямаше нищо особено в тази добавка: „При нас сега е мис Нети Дашууд, която беше любезна да ни достави удоволствие с гостуването си, докато заминем за форта. Брентън — бащата и дъщерята — останаха на село поради траура.“
Никога заповедта на военен министър не е била изпълнявана толкова бързо. Щом Армстронг прочете писмото, а най-вече добавката, начаса пристъпи към изпълнение на даденото му нареждане. В девет часа пристигна пощата, в десет той вече се носеше на запад с експрес „Светкавица“.
Веднага щом пристигна в Ню Йорк, вече бе във фоайето на хотела на Пето авеню и питаше за полковник Сейнт Ор.
— Полковникът излезе — каза младият и изискан служител, — но ако вие сте господин Армстронг, имам поръчението да ви отведа до апартамента му, където ще можете да го почакате.
Армстронг веднага последва младежа по безкрайните коридори, докато най-сетне стигнаха до апартамента, нает от полковник Сейнт Ор.
Вече притъмняваше и в салона, където го въведоха, цареше полумрак, който едва се разсейваше от тлеещия в камината огън. Капитанът веднага се зае да поразпали камината и докато сръчно си служеше с ръжена, едва дочу как зад гърба му тихичко се отвори врата и нежно шумолене на коприна накара сърцето му да подскочи.
— Тук ли сте вече, капитан Джим? — прозвуча познат глас — Мисис Сейнт Ор и аз ви очакваме вече цели десет минути, за да ни разходите с шейна, както обещахте. Да не сте се отказали?
В този момент в камината избухна пламък и освети лицето на Армстронг, който се беше обърнал по посока на гласа. Дамата извика от изненада.
— Ах, извинете ме, моля ви! Взех ви за…
— …любезния капитан Джим… — продължи Армстронг не без горчивина в гласа. — Повярвайте, мис Дашууд, вече съм в отчаяние, че причиних това недоразумение… но веднага си отивам и за нищо на света не искам да…
Докато казваше това, той бързо взе шапката си и тръгна към вратата. Но девойката го спря.
— Останете, моля ви се. Аз не съм сама тук, а ще излезе, че ви пропъждам. Вие навярно сте дошли заради полковника?
— Явих се по негова заповед — каза сухо капитанът, — но щом веднъж сме се срещнали, бих искал да се обясним.
Беше застанал пред вратата така, като че ли преграждаше пътя й за отстъпление.
Този тон и жестовете, които съпроводиха думите му, предизвикаха силно вълнение у мис Нети. Тя пребледня и с лека досада каза:
— В такъв случай постарайте се да бъдете лаконичен. Долу ме чакат вече приятелите ми…
— Вашите приятели?! — извика той с горчивина. — Беше време, мис Дашууд, когато вие ме смятахте за един от най-близките си приятели, а и аз от своя страна ви смятах за добър, верен… за най-верен свой приятел. А сега… — той замълча.
— Какво сега? — попита тя, като тропна с крак, обзета от някакво детинско нетърпение.
— Сега не зная какво да мисля. Вие, както изглежда, сте се превърнали в мой неприятел. Във всеки случай проявявате към мен такова равнодушие, че това, това… ме докарва до отчаяние. Човек може да си помисли, че някаква пропаст е зинала помежду ни. Нали няма да сметнете за нахално желанието ми да узная причината за този обрат?
Огънят се разгоря и неговият блясък освети сериозното лице на младия човек, който говореше според силите си сдържано, но не успяваше да прикрие тъгата си.
Мис Дашууд се замисли и отговори така, като че ли се отбраняваше:
— Лъжете се, господин Армстронг, уверявам ви. Според мен нищо не се е променило между нас. Пък и откъде може да се появи между нас онова, от което се оплаквате?
— Питате откъде? Та нали точно това искам да науча?… В себе си не мога да открия причината… Кълна ви се, Нети, не си спомням нито с дума, нито с дело да съм изменил на онова искрено приятелство, което някога имахме. Дори мисля, че заздравих това приятелство с един малък залог.
— Залог ли казахте? — тя поклати глава недоверчиво. — Какъв беше този залог?
— Не ми се иска да вярвам, че сте забравили това!…
Тя не отговори веднага. Приближи до камината, грациозно седна на табуретката до голямото тежко кресло и със смях каза:
— Сигурно има някакво недоразумение…
— Да, разбира се, какво друго освен недоразумение! — извика той с внезапно появил се порив в гласа. Къде се бяха скрили горчивината и сухото му изражение? Лицето му за миг се проясни, гласът му беше пълен с нежност и любов. — Мога да ви кажа, мис Нети, кое създаде печалното недоразумение. Глупакът се помами по примамливата външност и си въобрази, че тя предполага и прекрасна душа. Той предпочете лице
