— Надявате се да откриете следи?
— Е, добре! Ще ида да поразгледам, и то най-много там, дето намерих младия момък в ноктите на ягуара. Трябваше да отида по-рано, ама нали ви казах защо не отидох. Слава богу не е капнала капка дъжд и следите, дето са направени преди една седмица, човек може да ги прочете, все едно че са от вчера. Тия, що могат да четат, разбира се. Трябва да тръгна веднага, мис Луиза. Отбих се само да ви кажа какво става във форта. Няма време за губене. Сутринта ме пуснаха да видя младия момък и съм сигурен, че отива на добре. Регулаторите настояват да го съдят, щом дойде на себе си. Кой знае, я минат, я не минат три дни дотогава. Трябва да се върна, преди да започнат.
— Вървете, Зеб! Бог да ви помага! От все сърце желая успех на доброто ви дело. Върнете се с доказателства за неговата невинност и аз ще ви бъда задължена с живота си.
Глава LXXI
ДОРЕСТИЯТ КОН
Въодушевен от горещата молба, ловецът побърза към конюшнята, гдето бе настанил своя „рядък“ представител на конската раса.
Той намери „животинчето“ да гризе звучно царевични кочани, които Плуто му беше дал с щедра ръка.
Самият Плуто стоеше до кобилата.
Противно на обичая си самуреночерният коняр мълчеше, но не беше спокоен, по-скоро изглеждаше печален, отколкото развълнуван.
Това може лесно да се обясни. Имаше много причини за загрижения вид на Плуто — загубата на любимия млад господар, тъгата на не по-малко любимата господарка, може би някои укорни думи от страна на Флоринда, каквито напоследък тя често сипеше по него, а най-вероятно някой ритник от ботушите на капитан Касий, присвоил си напоследък пълно господство в дома.
Зеб беше зает със собствените си мисли и не забеляза унилото лице на прислужника. Той толкова бързаше, че даже не остави старата кобила да си довърши обеда, макар че беше много гладна.
Като я сграбчи за муцуната, той бутна ръждивата юздечка между зъбите й, издърпа дългите й уши през разцепените каиши, дръпна я от яслите и понечи да я изведе навън.
Кобилата се опъваше и не искаше да се подчини — не е леко да те отведат, когато под носа ти има толкова храна, колкото рядко виждаш.
Тя не се предаде без борба и Зеб трябваше да дърпа поводите с всички сили, докато я откъсне от яслите.
— Ехе-хе, мастър Тамп — намеси се Плуто, — защо бърза толко? Горката кобила не изяла и половин ядене. Защо не оставите да напълни корем с царевица? Ехе-хе! Тя трябва яде, то хубаво за нея!
— Няма време, черньо. Път ме чака — сто мили за час-два.
— Ехе-хе! То трябва бързо пътувате тогава! Вие шегувате, мастър Тамп!
— Не се шегувам.
— Боже, боже! Колко много пътуване по прерия. Смятам кон пътувал двеста мили предишна нощ.
— Кой кон?
— Онова там доресто, най-крайно. Кон на мастър Къхуун.
— Отде знаеш, че е пътувал двеста мили?
— То върнало се дома покрито пяна, уморено, едва ходи. Каза аз завел на река да пие вода, то плело крака като теле, дето сега се родило. Ехе-хе! Колко капнало било!
— Коя нощ, Плуто?
— Коя нощ ли? Чакайте помисли! Онова нощ, кога маса120 Хенри не върнал. Него нощ, на сутрин, кога слънце показало на небе.
Преди това аз не виждал тоз черен кон, защото не излизал от стая преди светло. После аз дошъл тук в конюшня и видял, че кон потънало в пот и пяна. Също като че плувало в голямата река, пък пъхти — мислиш било на състезание в Нови Орлеан.
— Кой го е изкарал през нощта?
— Не знам, мастър Тамп. Капитан Къхуун не дава никой язди негов кон. Ехе-хе! Само той язди. Не дава никой дойде до него.
— Е, тогава той го е изкарал?
— Не знам, мастър Тамп, нищо не знам. Не видял капитан нито извежда, нито довежда кон.
— Ако е вярно туй, дето казваш за коня, че бил целият потен, някой трябва да го е извеждал и да го е яздил?
— Ехе-хе! Сигур някой яздил.
— Слушай, Плуто. Кожата ти е черна, ама не си лош. Смятам, че казваш истината и не знаеш кой е яздил дорестия кон оная нощ. Ама я кажи, кой мислиш, че е, а? Питам, защото, нали знаеш, мистър Пойндекстър ми е приятел и не ща неговите работи така да ги използуват, нито пък нещата на капитан Къхуун. Сигурно някой от негрите от плантацията е измъкнал животното от конюшнята и е яздил с него къде ли не. Какво ще кажеш, а?
— Не, мастър Тамп, Плуто не вярва това. На работници от поле забранено идват тук. Те не смеят дойдат в обор. Не било негър от плантация, дето извеждал червен кон онова нощ.
— Дявол да го вземе! Кой ли пък го е извеждал? Да не е надзирателят? Какво ще кажеш, а?
— Не, и той не.
— Кой може да е тогава? Трябва да е господарят на жребеца. Ако е така, всичко е наред. Негов си е конят и може да си го язди, когато си поще и колкото си ще. То не е моя работа.
— Ехе-хе! И моя не, мастър Тамп, ама не сетил се таз сутрин!
— Защо? Какво се случи таз сутрин, че си така намусен?
— Ех! Тази сутрин! Нещастие случило се мене. Ехе-хе! Голямо нещастие!
— Какво?
— Ах, мастър Тамп, мене ритали тази същата сутрин после час дванайсе на обед.
— Ритали?
— Да. Ритал.
— Конете ли? Кой кон те ритна?
— Ехе-хе! Грешите. Не кон, ами господар на всички коне само не на петниста. Тя не негова. Мастър Къхуун ритнал мене.
— А защо? Трябва нещо да си сбъркал.
— Аз нищо не сбъркал. Не знам да сбъркал. Само питал капитан защо червен кон така изморен онзи нощ. Той казал не моя работа, ритал мене и бил ме с камшик, заканвал се и казвал, ако чуе мене говоря за туй нещо, бий сто пътя с камшик. Пък псувал. Ох, как псувал! Плуто никога не виждал мастър Къхуун така ядосан — никога, никога.
— Ами къде е сега? Не го виждам никъде из къщата. Смятам, че не е излязъл, щом дорестият кон е тук.
— Не, мастър Тамп, няма го. Последно време често излиза и дълго бави се.
— На кон ли излиза?
— Да. Сега излиза със сиво кон. Ехе-хе! Капитан сега не язди много червен кон. Не качвал се на него от онова нощ. Сигурно мисли животно много препускало и сега трябва почива.
— Слушай, Плуто! — каза Зеб, след като мълча една-две секунди, потънал в дълбоки размишления. — Май че ще е по-добре, да оставя старата кобила да си хапне още няколко кочана. Дълго трябва да препуска и може да капне по пътя. По някой път бързането не помага. Да, по-добре ще е да я оставя да си отпочине още малко. И аз мога да си похапна, доде тя дъвче царевицата. Я изтичай до кухнята и виж дали има нещо за похапване — някое парче студено месо и комат царевичен хляб ще свърши работа. Твоята млада господарка ме караше да закуся, ала страх ме беше да не закъснея, че й отказах. Сега, доде чакам кобилата, може да погризя някой кокал — ей тъй, колкото да мине времето.
— Може, мастър Тамп, ей сега, за четвърт секунда. Плуто донесе закуска.
Като каза това тъмнокожият се спусна през патиото към кухнята. Зеб Стамп остана сам в конюшнята.
