Щом Плуто изчезна зад вратата, изчезна и безразличието от лицето на Зеб Стамп. Ако се съди по загрижения вид, който той веднага доби, може да се каже, че безразличието му е било престорено.
Като премина постланата пътека, която разделяше двата реда ясли, той влезе при дорестия кон.
Животното отскочи настрана, сви се до стената и цяло се разтрепери — може би се изплаши от решителния поглед, с който ловецът се приближи.
— Я стой мирно, глупаво животно! — смъмра го Зеб. — Нищо лошо няма да ти направя, макар че си зъл като господаря си, по очите ти познавам. Стой мирно и дай да ти видя подковите.
Зеб се наведе и се опита да хване един от предните крака на коня.
Не успя. Жребецът дръпна крака си внезапно и започна да тъпче по плочите и да цвили, като че се страхуваше да не му направят нещо.
— Дявол да те вземе, мърша такава — изкрещя ядосано Зеб. — Защо не мируваш? Никой няма да ти стори зло. Хайде стари приятелю — продължи той ласкаво. — Искам само да видя как си подкован.
Той отново се опита да повдигне копитото, но конят упорито се съпротивяваше.
— Ето ти мъчнотия, дето хич не очаквах — промърмори ловецът, като се огледа наоколо за нещо, което да му помогне. — Какво да правя? Не бива негърът да ми помогне. Не бива и да види какво правя, ама ако не свърша скоро, май че ще ме види. Чумата да го тръшне тоя кон. Как да му дигна крака?
За известно време Зеб стоя замислен. В погледа му се четеше нетърпение.
— Проклето същество — възкликна Зеб отново. — Идва ми да го убия на място. Аха! Сетих се. Дано само негърът се позабави. Ха, дано Флоринда го позадържи. Дяволите да те вземат! Или ще стоиш мирно, или ще те удуша. Чакай малко! Като ти сложа оглавника, няма да си толкова плашлив.
Още докато говореше, Зеб сне ласото от седлото и надяна примката на врата на животното. После дръпна другия му край и ласото се опъна като струна. Жребецът се замята из конюшнята и зацвили яростно.
Но скоро цвиленето се превърна в хриплив звук, който едва излизаше от ноздрите му, а яростта се превърна в ужас. Причината за това беше въжето, което стягаше гърлото му.
Зеб завърза въжето и се приближи към коня без страх. Бързо, но грижливо разгледа едно след друго копитата на жребеца, като се стараеше да запомня формата им, подковите, броя и разположението на клинците — накъсо, всичко, което би му послужило да ги разпознае после.
Когато най-накрая дойде ред на левия заден крак, Зеб доволно възкликна. Подковата беше счупена при втория клинец — почти една четвърт от нея липсваше.
— Ех, ако знаех — промърмори той, — нямаше да си губя времето да разглеждам другите копита. Няма никога да сбъркам следите от тази подкова. Ама за по-сигурно ще я взема.
В потвърждение на думите си, ловецът извади огромния си ловджийски нож — дебел четвърт инч близо до дръжката, мушна го под счупената подкова, извади я от копитото и я сложи заедно с клинците в обемистия джоб на палтото си.
След това Зеб се промъкна бързо към въжето, развърза възела и дорестият кон си пое дъх.
Само след миг влезе Плуто с изобилна закуска и чаша „мононгахела“. Без да каже нито дума за станалото в отсъствието на негъра, Зеб се залови да яде.
Негърът обаче веднага забеляза, че нещо не е в ред с дорестия кон. Животното трепереше над яслата, боязливо гледаше наоколо и все още се чудеше защо се бяха отнесли така грубо с него.
— Господи! — възкликна Плуто. — Какво му е на стар кон? Ехе-хе, май страхува от вас, мастър Тамп!
— Ах, ддд…а — провлачено отговори Зеб с престорено безразличие. Така изглежда. Беше тръгнал към старата ми кобила, че го шляпнах веднъж-дваж с ласото, от туй се постресна.
Плуто се задоволи напълно с обясненията и въпросът беше приключен.
— Слушай, Плуто! — каза отново Зеб. — Кой подковава добитъка? Сигурно имате налбантин?
— Ехе-хе, имаме. Жълтият Джек. Той подковава коне. Защо пита, мастър Тамп?
— Защото ми се щеше да подкове задните копита на мойта кобила. Смятам, че Джек няма да ми откаже.
— Ехе-хе! Той доволен подкове ваша кобила.
— Работата е, че нямаме време. Колко ли ще се забави да тури две подкови?
— Боже, мастър Тамп, много малко. Всички казват Джек разбира работа.
— Дали ще има подкови и клинци? Ако е подковавал скоро, може да ги е свършил. Кога подковава за последен път?
— Май повече неделя, мастър Зеб. Ехе-хе! Последен път подковал кон за мис Луиза — онова там петнист красавец. Ама няма нищо. Знам всичко готово. Той готвел се подковава дорестия. Една задна подкова счупила още преди десет дена и мастър Къхуун заповяда смени. Ехе-хе, чух говорели таз сутрин.
— Де да знам — отвърна Зеб, сякаш внезапно променил решението си. — Нямам време за губене. Май ще е по-добре да отложа тази работа, като се върна. Пътят ми е повечето през тревистата прерия и нищо няма да й стане на кобилата. Не, нямам време — добави той, като излезе навън и огледа небето. — Трябва веднага да тръгна. Извинявай, стари приятелю, я стига си дъвкал царевица, ами опитай ей туй желязо, дето ще ти сложа между зъбите. Отвори си устата, де! Ха така!
И продължавайки да говори ту на Плуто, ту на кобилата, ловецът нагласи още веднъж оглавника, изведе животното навън, качи се на седлото и се отдалечи замислен.
Глава LXII
ЗЕБ СТАМП ПО СЛЕДИТЕ
Като излезе от Каса дел Корво, ловецът подкара кобилата край реката към форта и поселището.
Той искаше да отиде във форта и стигна там за по-малко от четвърт час. Друг път Зеб преминаваше това разстояние за три четвърти час, но сега беше много възбуден и бързаше. Старата кобила можеше да препуска, когато се налагаше, по право когато Зеб й налагаше, а той имаше начин да я накара да бърза — начин, известен само нему и прилаган само в извънредни случаи. Средството му беше много просто: изваждаше от пояса големия си нож и забиваше около един инч от острието му в бедрото на коня, близо до края на гръбнака.
Резултатът беше магически или ако предпочитате израза — електрически. По такъв начин „животното“ на Зеб можеше да измине една миля в три минути и неведнъж, когато господарят й бе преследван от команчи, кобилата бе показвала способностите си. В сегашния случай толкова голяма бързина не беше необходима и те стигнаха форта след петнадесет минути бърз тръс.
Като пристигнаха, Зеб се смъкна от седлото и се отправи към стаята на коменданта. Задъханата кобила остана на парадния плац.
За стария ловец не беше трудно да влезе при началника на форт Индж. Офицерите го считаха привилегирована личност и той можеше да влиза по всяко време без пропуск и без каквито и да е формалности, необходими за външен човек. Постът го пусна свободно, началникът на караула го поздрави с добре дошъл, а адютантът доложи веднага името му на коменданта, който сякаш го очакваше.
— А, мистър Стамп! Радвам се да ви видя толкова скоро. Открихте ли нещо ново по тая загадъчна работа? Ако се съди по бързото ви завръщане, сигурно сте научили нещо, надявам се, в полза на нещастния младеж. Макар че всички улики са против него, аз все още поддържам старото си мнение, че той е невинен. Кажете, какво сте узнали?
— Е, майоре — отговори Зеб и учтиво си свали шапката, — не съм научил много, ама пак е нещо и затова се върнах във форта, макар че не смятах да идвам, доде не направя едно кратко пътешествие по прерията. Върнах се, да си поговорим.
— Добре сте дошли. Какво ще ми кажете?
— Искам да ви помоля да отложите делото, колкото може повече. Знам, че отвън ви натискат, ама знам и това, че имате власт да устоите, а и желание имате.
— Да. Желание имам. Затова сте прав, мистър Стамп. Власт също имам в известен смисъл на думата. Но както знаете, в нашата република военната власт е подчинена на гражданската, освен при военно положение, което дано не ни се случва, даже тук, в Тексас. Мога да се противопоставя само на явно нарушение на закона, но не мога да се обявявам против самия закон.
