— Не искам да вървите против закона. Нищо такова не искам, майоре. Трябва да се обявите само срещу хората, дето искат да пипнат закона в ръцете си и да го извъртят, както им се ще. В поселището има такива хора: ще го направят, ако не им попречат. Има един… много му се иска! Знам го кой е — най-малкото мога да се сетя кой е.
— Кой?
— Няма да ме издадете, нали?
— Мистър Стамп! Каквото се каже тук, тук остава. Можете да говорите свободно всичко, което мислите.
— Е, добре! Мисля, че убиецът не е Морис — ловецът на мустанги.
— Това е и моето мнение, както вече знаете. Нямате ли нещо повече да ми съобщите?
— А, ако много настоявате, може да ви кажа нещо. Но още не му е дошло времето да ви кажа всичко, дето научих. То и без туй си е само съмнение. Може да съм сгрешил и затова по-добре да си мълча, доде не се разходя до Нуесес. После съм готов всичко да ви кажа — и това, дето сега знам, и това дето ще науча в прерията.
— Що се отнася до мене, мога да почакам да се върнете, още повече, че и вие сте на страната на правосъдието. Но какво искате да направя?
— Да отложите делото, майоре! Само толкова. Другото само ще се нареди.
— Докога? Знаете, че делото ще бъде насрочено по обикновения ред на наказателния съд. Съдията не ми е подчинен, обаче може да се вслуша в някои от моите съвети. Но има хора, които крещят за отмъщение, а той може да се подчини на тях.
— Знам ги кои са. Знам и кой ги води. Преди да свърши делото, може да излезе, че той е убиецът.
— О, значи вие не вярвате — тези мексиканци да са…
— Не мога да кажа, майоре, дали са, или не са. Допускам, че имат пръст в цялата работа, ама не вярвам, че на своя глава са го направили. Искам да намеря и открия кой ги е насъскал. Можете ли да ми обещаете три дни?
— Три дни! За какво?
— Да не започне делото до три дни.
— О, мисля, че това няма да е трудно. Той сега е затворник по военния закон. Ако съдията на върховния съд поиска да им го предам преди този срок, ще направя възражения, които ще бавят извеждането му от караулното помещение. За това ще се погрижа.
— Майоре! Вие ще направите човек да се радва, като падне в ръцете на военните. То понякога си е хубаво, ама ние, свободните граждани, не го обичаме. Мога само едно нещо да ви кажа: ако отложите делото за около три дни, може да съдят друг човек, а не този, дето сега е в затвора. Този другият хич и не знае, че го подозирам. Не ме питайте кой е. Само ми обещайте, че ще черпите, и ми дайте три дни.
— Обещавам ви, мистър Стамп. Въпреки че може да рискувам кариерата си в американската армия, давам ви офицерската си дума, че три дни Морис — ловецът на мустанги, няма да напусне караулното помещение. Виновен или не, през това време той ще бъде под мое покровителство.
— Вие сте човек на място, майоре! И проклет да съм, ако един ден не ви докажа колко ценя туй нещо. Повече нищо няма да кажа, само ще ви помоля да не разправяте какво съм ви казал. Има хора, дето само да надушат какво правя, и земята ще обърнат наопаки да ми попречат.
— Те няма да получат подкрепа от мене, които и да са. Мистър Стамп, можете да разчитате на моята честна дума.
— Знам, майоре, знам! Бог да ви благослови! Вие сте точно човек на място за Тексас.
С тоя комплимент ловецът излезе от главната квартира и се отправи към мястото, където беше оставил старата си кобила.
Той я възседна и бързо се отдалечи.
Зеб премина през предния плац и покрайнините на поселището и се върна на същия път, по който беше дошъл от Каса дел Корво.
Когато стигна до границите на плантацията на Пойндекстър, той напусна низината край коритото на Леона и пришпори старата кобила по стръмния клон, който извеждаше на равнината.
Излезе на мястото, гдето гъсталак покрива прерията, и се спря под сянката на една акация. Ловецът нито слезе, нито имаше намерение да слезе от седлото, а се наведе напред и се загледа в земята с разсеян поглед, като на дълбоко замислен човек.
— Дявол да го вземе! — проточи той. — Има много важни работи. Конят на Къхуун излизал нея нощ и се върнал потънал в пот. Какво значи това? Дявол да го вземе! Още отначало мислех, че всичко иде оттам. Само ми се струваше грозно да е убил братовчед си. Ама той е способен на туй нещо и на всякакви други мръсотии, стига да си има причини. Не, не мога да разбера защо му е потрябвало да убива братовчед си. Ако имението оставаше на Хенри след смъртта на бащата, тогава всичко щеше да е ясно. Но не е така. Старият Пойндекстър няма ни педя земя от плантацията, нито един негър. Сигурен съм. Всичко вече е на тоя мръсник и какво му е пречел братовчед му? Това съвсем обърка сметките ми. Не съм чувал никога да са се карали. Знам, че има нещо между него и девойката, дето той не харесва. Но защо му е притрябвало да убива брат й. А после се забърква ловецът на мустанги; скандалът, дето тя ми разправи; лъжливите индианци; мексиканката с мустачките; конникът без глава и дявол знае още какво. Мътните да го отвлекат! Та това може да обърка мозъка и на най-добрия адвокат… Е! Няма време да стоя тук и да си говоря сам. С това парче желязо може да попадна на нещо, което да разкрие кървавата история поне малко, ако не цялата. Накъде да тръгна?
Зеб се огледа, като че ли търсеше някой да му отговори.
— Няма полза да започвам близо до форта или поселището. Земята там е изтъпкана от коне като в обор. По-добре веднага да тръгна по прерията към пресечките на изток за Рио Гранде. Може там да попадна на следите, дето ги търся. Да, така ще бъде най-добре.
Като че напълно доволен от решението си, Зеб хвана юздите, прошепна нещо на кобилата и потегли по края на гъсталака.
След като измина около миля към река Нуесес, той промени посоката рязко, но спокойно; изглежда, предварително бе решил какво да прави.
Сега ловецът яздеше почти право на запад, под прав ъгъл на различните пътеки, който водеха към Рио Гранде.
Държането и изразът на лицето му също рязко се промениха. Промени се и начинът, по който яздеше. Той вече не гледаше равнодушно наоколо, а приведен напред, грижливо разглеждаше моравата от двете страни на пътя, по който се движеше.
Беше яздил около една миля в новата посока, когато нещо, което видя върху тревата, го накара да трепне и бързо да дръпне юздата.
Кобилата с удоволствие се спря. В същото време Зеб скочи от седлото.
Като остави животното да размишлява над странното му държане, ловецът направи една-две крачки и се отпусна на колене.
Извади извитото парче желязо от обемистия джоб и го намести върху един отпечатък от копито, който ясно се открояваше в торфа.
Подковата съвпадна с отпечатъка.
— Съвпада! — възкликна Зеб тържествуващ и размаха ръце. — Точно съвпада — продължи той, като постави счупената подкова върху непълния отпечатък и отново я повдигна. — Кълна се, че това е следата на предател, а може би и на убиец.
Глава LXXIII
ПРЕРИЙНИЯТ ОСТРОВ
Една от най-величествените гледки в животинското царство е стадо от сто, двеста или триста коня, които пасат в прерията; но тая гледка нито е нещо необикновено, нито интересно за човек от пограничните области на Тексас. По-необикновено за него би било да види кон да пасе самичък.
„Стадо мустанги“ би казал той в първия случай, но във втория би се позамислил. Самотен кон може да бъде или жребец, изгонен от неговата кавалада, или заблуден кон на някои пътници, които стануват в прерията.
