Югозапада, жители на високото плато, откъдето извира Леона й гдето реката Нуедед води началото си от стотина кристални поточета. Те живеят в страна, където мъчно може да се каже, че мъртвото тяло се разлага. Поваленият елен или мустангът, станал жертва на нещастие, ако не ги изядат зверове, след време опровергават законите на природата и устояват на зъбите на койотите. Ако оставите там мъртъв човек на открито, след четиридесет и осем часа той започва да наподобява мумия, току-що извадена от катакомбите на Египет.
Малцина от присъствуващите не са запознати с тези особености на тексаския климат и специално на климата край Сиера Мадре или по-точно в склоновете на Ляно Естакадо.
Ако доведат конника без глава под зеления дъб, никой няма да се изненада, ако види, че трупът на Хенри Пойндекстър не е започнал да се разлага. И ако някои не вярват в истинността на току-що чутия разказ, причината е друга: чакат с нетърпение, но не за потвърждение на разказа.
Нетърпението им се дължи на нещо друго — на подозрение, породило се в началото на делото, което малко по малко се беше засилило и почти се бе превърнало в увереност. И ако сега всички мъже и жени се дразнят, че свидетелят, от чиито показания зависи дали ще освободят обвиняемия или ще го изпратят на бесилката, то е, защото очакват той да потвърди или разсее съмненията им.
Убедени в това, те разглеждат изпитателно кръгозора, гдето небето и саваната сливат нежната синевина на сапфира с ярката зеленина на изумруда.
Глава XCV
ПОСЛЕДНИЯТ СВИДЕТЕЛ
Напрегнатото очакване и тържествената тишина продължават цели десет минути.
Тишината се нарушава от време на време ту от възклицанията на някой, който си е въобразил, че вижда нещо в прерията, ту от шумно вълнение, което кара мъжете да се изправят на пръсти, за да виждат по- добре.
Три пъти тълпата се раздвижва от предупредителни викове, които се оказват неверни. Търпението на всички започва да се изчерпва, когато се чува четвърти вик, по-силен и по-уверен.
Този път няма никаква измама. На хоризонта се появяват сенки, които бързо добиват форма; сенки, които се движат.
Гръмогласно „ура“ прокънтява под клоните на дъба, когато фигурите на трима конници, изплували из маранята на нажежената прерия, се отправят към дървото.
Двамата се разпознават лесно — те са Зеб Стамп и Касий Къхуун. Третият — още по-лесно. Никой не може да сгреши коя е загадъчната фигура.
Първият вик на тълпата съобщава завръщането на двамата мъже. Следва друг, по-многозначителен вик — всички виждат, че с тях пристига и съществото, което буди от дълго време невероятни мисли и страшни предположения.
Макар че сега всички знаят какво е това същество, на него гледат с чувство, близко до страхопочитание.
Пак настъпва тишина, нарушавана само от подтиснат шепот. Тримата конници се приближават. Мислите на зрителите са толкова тържествени, че не могат да бъдат изречени гласно.
Мнозина отиват да посрещнат приближаващото шествие и го придружават с учудени погледи. Тримата ездачи спират извън кръга от зрители, които се натрупват възбудено около тях и образуват скоро нов кръг.
Двамата ездачи слизат. Третият остава на седлото.
Като отвежда коня си настрана, Касий Къхуун се смесва с тълпата. В присъствието на такъв спътник никой не му обръща внимание. Очите и мислите на всички са насочени към конника без глава.
Зеб Стамп изоставя кобилата си, хваща поводите на мустанга и го завежда под дървото, гдето заседава съдът.
— А сега, господин съдия — казва той като човек, който е господар на положението, — и вие, господа дванадесет съдебни заседатели, ето свидетел, дето ще поразнищи делото. Какво ще кажете, а? Нали ще го поразпитате?
Чува се възклицание, последвано от думите „О, господи! Той е!“ Висок човек залитва и застава до конника без глава — баща му.
По-отдалеч се разнася вик — внезапно сподавен писък на припадаща жена — сестра му.
Удли Пойндекстър е отведен настрана. Той не се съпротивява и явно не съзнава какво става около него.
Завеждат го до една карета, спряла по-далеч, и го настаняват да седне до единствения човек, който се намира в нея — дъщеря му.
Каретата не тръгва. Луиза Пойндекстър иска да остане, докато съдът произнесе присъдата, или до часа на екзекуцията, ако се стигне до такъв край.
Зеб Стамп е поканен да, заеме мястото си на свидетел.
По нареждане на съдията разпитът продължава. Въпросите се задават от защитника.
Прескачат много от формалностите. Положил клетва по-рано, старият ловец е призован да разкаже всичко, което знае. Оставят го да разказва, както си иска. Той говори с къси изречения, сякаш смята, че така изисква законът.
Зеб започва:
— Пръв път чух за тая грозна работа на втория ден след изчезването на младия Пойндекстър. Чух я, като се връщах от лов откъм реката. Казаха ми, че уж ловецът на мустанги бил убиецът. Ама знаех, че той не е човек да свърши такава работа. И за да съм съвсем сигурен, отидох в колибата му. Него го нямаше. Намерих само слугата му Фелим. Беше си глътнал езика, та не можа нищо да ми каже.
Така-а! Докато той бръщолевеше, в хижата влезе кучето. На врата му висеше нещо. Разгледах го и познах, че е картичка на ловеца на мустанги. На нея пишеше нещо с червено мастило; после излезе, че не е мастило, ами кръв. Момъкът пишеше къде е. Отидох на мястото заедно с Фелим и хрътката.
Стигнахме навреме, за да спасим ловеца на мустанги от една петниста пантера — мексиканците им викат тигри, а момъкът им казваше ягуари.
Теглих един куршум на звера и край!
После занесохме ловеца на мустанги в колибата му. Трябваше да го носим на носилка, защото краката му не го държаха. Пък и умът му беше мръднал, като на пуяк, кога се опложда.
Затътрихме го до дома му. Там стоя, докато го намериха преследвачите.
Свидетелят млъква, като че размишлява дали да разкаже за странните случки, които бе видял в хакалето. Дали ще са от полза за обвиняемия или ще е по-добре да ги премълчи?
Той решава да мълчи.
Това не се харесва на обвинителя, който го подлага на разпит.
В резултат Зеб е принуден да разкаже подробно всичко, което се е случило в хакалето преди ареста и затварянето на обвиняемия в караулното помещение.
— А сега — казва той след разпита, — като ме накарахте да кажа всичко, дето знам, трябва да заявя, че има нещо, дето не се сетихте да ме питате. Ама аз съм длъжен да ви го кажа.
— Продължавайте, мистър Стамп — казва защитникът от Сан Антонио, който води разпита.
— Добре. Ще кажа нещо, ама не за подсъдимия, а за човека, дето според мене трябва да е на неговото място. Не казвам кой е. Ще ви разправя какво знам и какво открих, а вие, господа съдебни заседатели, ще си направите заключението.
Старият ловец спира и си поема дълбоко дъх, като че се готви за пълно признание.
Никой не се опитва нито да го прекъсне, нито да го подкани. Всички са под впечатлението, че той може да разкрие загадката за убийството. Тайната около конника без глава е вече разкрита и за нея няма какво да се говори.
— Така, граждани! — продължава Зеб Стамп след новото обръщение. — Подир това, дето чух и видях, разбрах, че бедният Хенри Пойндекстър е загинал. Разбрах още и това, че престъпникът не е ловецът на мустанги Морис Джерълд.
А кой е тогава? Това не можах да разбера; а и вие не можахте.
А не се съмнявах, че ирландецът е невинен, затова реших да науча истината. Не казвам, че няма улики
