неговия кон. Животното още не беше се успокоило, седлото бе плоско и аз не успях. Имаше още една възможност — да сменя конете. Знаех че моят кон няма да се противи. Освен това моето дълбоко мексиканско седло бе много подходящо за целта.
Скоро поставих трупа да седне в естествено положение на седлото. Вдървеността, която по-рано ми попречи, сега ми помогна. Успях да свия краката му така, че да влязат в стремената. Завързах гетите му отгоре над коленете. По такъв начин нямаше вероятност да се изхлузи от седлото. Но за да бъда съвсем сигурен, отрязах част от ласото и го завих около му. Единия крак завързах за предния край на седлото, а другия — за задния. С друго парче завързах стремената едно за друго под корема на коня, за да не се люлеят краката.
Оставаше да се справя с главата. И нея трябваше да взема. Вдигнах я от земята и се опитах да сваля шапката, но не ми се удаде. Главата беше подута и сомбрерото не можеше да се извади. Нямаше опасност главата да се измъкне от шапката, затова завързах с канап токата й и окачих главата с шапката на седлото.
С това свърших приготовленията си за път. Възседнах коня на убития. Викнах на моя кон да ме последва. Той е свикнал да върви след мене, без да го водя. Потеглихме към поселището.
След около пет минути един клон ме събори от седлото и изгубих съзнание. Ако това не бе се случило, сега нямаше да бъда изправен пред вас, поне в неприятното положение, в което се намирам.
— Съборен от седлото?! — възкликна съдията. — Как се случи това?
— Просто случайност. Или по-скоро се дължеше на моето невнимание. Като се качих на чуждия кон, не взех поводите в ръка. Свикнал съм често да направлявам коня си само с крака или с глас. Не очаквах да се случи подобно нещо.
Конят едва бе изминал няколко крачки, когато нещо го уплаши и той се втурна в галоп. Всъщност не трябва да казвам „нещо“, защото знам от какво се уплаши. Той се бе обърнал и видял, че зад нас върви другият кон със страшния ездач, който сега при ясната дневна светлина можеше да изплаши и животни, и хора.
Посегнах към юздата, но преди да я хвана, конят вече препускаше с пълна бързина. Отначало никак не се уплаших. Сметнах че бързо ще успея да хвана юздите и да накарам животното да спре. Но скоро открих, че не беше така лесно. Юздите се бяха преметнали отпред на животното и не можех да ги достигна, без да легна на шията му. Докато се готвех да се добера до юздите, не обърнах внимание в коя посока препуска конят. Едва когато почувствувах, че нещо одраска бузата ми, разбрах, че той е навлязъл в гората.
От този миг нямах време да гледам, нито дори юздите. Цялото ми внимание бе насочено към това да се предпазя от клоните на акациите, които протягаха бодливите си ръце, като че имаха намерение да ме свлекат от седлото.
Успях да се отърва от тях само с няколко драскотини, но не можах да избягна клона на голямото дърво, изпречило се на пътя ми. Той беше провиснал ниско, на височина на гърдите ми, и конят, отново изплашен от нещо, се стрелна под него.
Не мога да кажа къде е отишъл след това. Вие, струва ми се, знаете това по-добре от мене. Мога само да ви кажа, че след като паднах, конят ме остави под клона с оток на главата и подуто коляно, за които, разбира се, узнах чак след два часа.
Когато дойдох на себе си, видях, че слънцето е високо в небето и двадесет лешояда се виеха над мене. От начина, по който протягаха шии, разбрах коя е жертвата, която очакваха да грабнат. Лешоядите и мъчителната жажда ме накараха да се махна от мястото.
Когато се изправих на крака, открих че не мога да се движа, нещо повече — не можех да стоя прав.
Ако останех там, щях да загина, така поне мислех тогава. Подтикван от тази мисъл, аз напънах всички сили с надежда да стигна до вода. Знаех, че наблизо тече поток. Отчасти с пълзене, отчасти с помощта на патерицата, която си направих от един клон, успях да стигна до потока. След като уталожих жаждата си и се освежих, скоро заспах.
Когато се събудих, койотите ме бяха заобиколили. Бяха най-малко четиридесет на брой. Знаех, че са страхливи, затова отначало не се уплаших. Но скоро започнах да мисля другояче. Те виждаха, че съм ранен, и бяха решили да ме нападнат. След известно време наистина ме нападнаха. Тълпяха се от всички страни. Нямах никакво друго оръжие освен ножа си. Това все пак беше щастие, защото ако нямах и него, сигурно щяха да ме разкъсат и да ме изядат. С ножа успявах да ги държа на разстояние, като посичах всеки, който попаднеше под ударите ми. Струва ми се, че убих поне пет-шест от тях. Все пак схватката сигурно щеше да свърши в тяхна полза. Отслабвах — кръвта изтичаше от вените ми и ако не беше се случило нещо неочаквано, което ми помогна, трябваше скоро да се предам. Появи се един стар мой другар, който често ми е бил по-верен и от хората — моята хрътка Тара.
Кучето скитало — може би за да ме търси, макар че по-късно получих друго обяснение, но няма нужда да ви занимавам с него. Важното е, че то ме намери точно навреме, за да ме спаси.
Когато Тара се приближи, койотите се разпръснаха и аз бях спасен от страшна съдба — бях изтръгнат от зъбите на смъртта.
Отново съм заспал или отново съм загубил съзнание, не зная точно. Когато се събудих, можех да мисля. Знаех, че кучето трябва да е дошло от хакалето, което също знаех, че се намира на няколко мили. Прислужникът ми Фелим го бе завел там предния ден. Той сигурно си беше у дома и аз реших да му изпратя съобщение по хрътката.
Написах няколко думи на една визитна картичка, която случайно намерих в джоба си. Знаех, че прислужникът ми не може да чете, но бях сигурен, че ще познае картичката ми и ще потърси някой да му я прочете. Съвсем уверен бях в това, защото вместо мастило употребих кръв.
Завих картичката в парче кожа, за да не се повреди, и я завързах за врата на Тара.
Не беше много лесно да накарам кучето да ме напусне, но най-после успях и надявах се, че ще иде у дома в колибата.
Изглежда съобщението е било занесено навреме. Затова научих едва вчера.
Скоро след като кучето си отиде, аз пак заспах, и когато се събудих, намерих се пред друг, още по- ужасен противник — ягуар.
Между нас започна борба, която не мога да ви кажа колко трая и как свърши. Оставям това да разкаже моят спасител Зеб Стамп, който, надявам се, скоро ще се върне и ще ви разправи и други неща, тайна не само за вас, но и за мене.
Това, което си спомням след това, е само несвързани сънища, тежки кошмари, примесени с приятни видения. О! Някои от тях тъй лъчезарни. Едва завчера умът ми се проясни и се намерих в затвора, обвинен в убийство.
Уважаеми господа съдебни заседатели, аз свърших.
„Si non e vero been travato“130 — си казват всички: съдията, съдебните заседатели и зрителите, когато показанията на обвиняемия завършиха. Мисълта им може би не е тъй точно изразена, но всички до един имат подобно чувство.
Мнозина вярват, че той е казал истината, и отхвърлят съмнението, че историята е измислена. Разказът е много прост и ясен, за да бъде измислен. При това обвиняемият току-що се е освободил от трескави бълнувания. Съвсем невероятно е да е скалъпил такава история. Така мисли мнозинството от присъствуващите.
Показанията на Морис Джерълд, макар и объркани, помогнаха повече за неговата защита, отколкото можеше да му помогне и най-блестящата реч на адвоката.
За да го оправдаят обаче, трябва други да потвърдят показанията му.
Къде е свидетелят, на когото разчитат толкова много? Къде е Зеб Стамп?
Петстотин души се обръщат към прерията и разглеждат хоризонта изпитателно. Петстотин сърца бият от нетърпение да се върне старият ловец с или без Касий Къхуун, с или без конника без глава, който вече не е никаква тайна, а обикновено явление — изяснено и разбрано.
За присъствуващите явлението не е невероятно, а още по-малко невъзможно. Това са тексасци от
