без глава докрай, сякаш това се налага от някаква отчаяна необходимост.
Старият ловец също изглежда твърдо решен. Вместо да се задоволи обикновения си ход и да се довери на своето умение на следотърсач, той не изпуска Къхуун от очи, подтикван сякаш от същата необходимост.
Скоро и двамата навлизат в гъсталака и изчезват от погледа на хората зад тях.
Напред през гъстата гора летят тримата конници. Те минават по горски пътеки и поляни — ту направо, ту криволичат, ту в зиг-заг, за да избягнат дърветата.
Безстрашно напред през храсти и шубраци! Острите бодли на кактуси и нискорасли акации се забиват в тях. Клони пращят и се чупят, когато те си проправят път сред тях. Уплашени птици излитат с крясък към някое по-безопасно убежище.
Двойка черни лешояди, кацнали на изсъхнал клон, литват с грак високо във въздуха. Знаят, че такова неудържимо преследване може да завърши само със смърт. Разперили широко криле, те политат над ездачите.
Преследваният има предимство пред преследвачите. Той може да избира пътя си, а те не могат; само трябва да го следват. Сега той не се вижда, но не защото разстоянието между него и хората, които го гонят, се е увеличило, а защото помежду им са се изпречили дървета. Никой от тримата не може да види другите двама, но лешоядите виждат и тримата.
След като се изгуби от погледа на преследвачите, беглецът е в още по-добро положение. Той препуска с всички сили, а те се бавят, за да откриват следите му. Те могат да го следват по тропота от копитата и свистенето на клоните, но въпреки това започват да се отчайват. При всеки завой беглецът като че ли увеличава разстоянието, докато най-после шумът от стъпките му съвсем изчезва.
— Проклет да е! — извиква Къхуун, като махва отчаяно с ръка. — Пак ще ми избяга. Нямаше да е толкова важно, ако бях сам. Но не съм. Този стар дявол е по дирите ми. Видях го, преди да вляза в гората. Едва ли е на триста ярда зад мене. Дали не мога да се отърва от него? Не! Той е толкова добър следотърсач! Дявол да го вземе, май че ще мога!
Къхуун спира, обръща се назад и разглежда пътеката, по която току-що е минал. Той сякаш си е изработил план и сега оглежда местността, за да види дали е подходяща.
В същото време пръстите му трескаво и нетърпеливо сграбчват пушката. По лицето му все още се чете нерешителност. Той се колебае. След като размисли, отказва се от плана си.
— Няма да го бъде — промърморва капитанът. — Много хора идват насам. Някои от тях могат да четат следи. Може да намерят трупа му, пък и да чуят изстрела. Не, не, не бива.
Той се застоява и продължава да се ослушва. Не се чува никакъв шум — нито пред него, нито след него, а само глухият плясък от крилете на лешоядите. Защо пък летят точно над него?
— Да, той сигурно идва. Брей, че лош късмет! Другите са наблизо. Точно подходящо време да сложа край на неговото следене. Щеше да бъде толкова лесно!
Не е толкова лесно, колкото си мислите, Касий Къхуун. И ако птиците над вас можеха да говорят, щяха да ви кажат същото.
Те виждат, че Зеб Стамп се приближава, но така че да избегне всякакво нападение. Затова Къхуун не го чува.
— Какво щастие, ако е загубил следите ми — си мисли Касий и отново се обръща назад. — Както и да е, трябва да продължа, иначе някой от онези глупци може да излезе по-щастлив от мене. Какъв глупак съм, че изгубих толкова време. Ако не внимавам, старата хрътка може да ме настигне. Тогава няма да мога да стрелям. Дявол да го вземе, това ще е най-лошото от всичко!
Той отново пришпорва сивия мустанг и язди толкова бързо, колкото му позволява виещата се пътека.
На около двеста крачки отново спира. Лицето му светва от изненада и доволство.
Конникът без глава е на по-малко от двадесет крачки пред него. Спрял е сред няколко ниски храсти, които достигат до седлото му. Конят е навел глава. Изглежда че дърпа клончета от акациите. Така му се струва на Къхуун при пръв поглед Той бързо вдига пушка към рамото си, но също тъй бързо я и сваля. Конят, който той иска да застреля, нито стои, нито пасе, а се мята и бори с нещо, с глава, потънала в храстите.
Къхуун вижда, че юздата му се е заплела в ниските акации.
— Хванах го най-после! Слава богу! Слава богу!
Като пришпорва коня си, той едва се сдържа да не извика победоносно. И ако не извиква, то е само от страх да не го чуят.
След миг Къхуун се озовава при конника без глава — привидението, което така дълго бе преследвал напразно.
Глава XCII
НЕОХОТНО ЗАВРЪЩАНЕ
Къхуун сграбчва юздите. Конят се опитва да избяга, но напразно. Той не може да освободи главата си от заплетените ремъци, а само се върти в кръг, център на който е главата му. Ездачът не обръща никакво внимание, нито се старае да го освободи. Той седи безмълвно, като вдървен на седлото и оставя конят да продължи усилията си.
След кратка борба конят е хванат здраво.
Победителят възкликва радостно. След това замлъква. Та той не е постигнал целта си напълно.
Каква е неговата цел? Това е тайна, известна само на него. Той се озърта крадешком, което показва, че не желае да я сподели с никого.
След като оглежда храстите и се ослушва за миг, Къхуун започва да действува. Човек, който не е запознат с намеренията му, ще се изненада. Той изважда ножа си, хваща сарапето за единия край, повдига го високо над гърдите на конника без глава и се навежда напред, сякаш с намерение да забие острието в сърцето му. Вдига ръка и едва ли нещо може да спре удара му.
И все пак той не го нанася. Откъм гората се чува вик и един човек са появява. Човекът е Зеб Стамп.
— Спри тази игра! — извиква ловецът, който язди откъм гората и бързо се придвижва между ниските храсти. — Спри, дявол го взел!
— Какво да спра? — запитва бившият офицер смутено и скришом прибира ножа си. — За какво говориш? Юздите на коня са се заплели. Страхувам се, че може пак да избяга. Исках да прережа гърлото му, за да съм сигурен.
— А, такава ли била работата? Май че няма нужда да му режете гърлото. Бъдете сигурен, че и без да проливате кръв, той няма да избяга. Ама вие за коня ли приказвате?
— Разбира се, за коня.
— Аха! На човека, ако това изобщо е човек, някой вече му е направил тази „операция“. Какво ще кажете за тая работа, мистър Кеш Къхуун?
— Какво да кажа? Нямах време да го разгледам добре. Току-що дойдох. Боже мой! — продължава той, като се преструва на изненадан. — Това изглежда е труп на човек и при това мъртъв!
— Това, дето казахте най-после, е доста възможно. Не знам човек да е без глава и пак да е жив. Няма ли глава под сарапето?
— Не, струва ми се, няма нищо. Но може и да има.
— Повдигнете го малко и вижте!
— Не ми се ще. Такава страшна гледка!
— Чудна работа. Одеве не се страхувахте. Какво ви става?
— А… — заекна Къхуун. — Бях възбуден от преследването. Ядосах се на това проклето нещо и реших да сложа край на лудориите му.
— Няма значение — прекъсва го Зеб. — Аз сам ше го поразгледам. Да. Да — продължава той. Като се приближава, а очите му не се откъсват от страшния конник. — Да, да, човешки труп си е. Съвсем мъртъв и
