— Повече от мъртъв, ако това е възможно. Когато се наведох над него, видях, че е обезглавен.
— Какво? Главата му отрязана?
— Точно така. Аз не знаех това, докато не коленичих до него. Той лежеше по очи — главата му се намираше в естествено положение. Даже и шапката му си стоеше.
Надявах се, че е заспал въпреки предчувствието, че има нещо нередно. Ръцете и краката му бяха много вдървени, не като на заспал човек. Освен това на тревата имаше нещо червено, което първоначално не бях забелязал в неясната светлина.
Като се наведох, за да видя какво е, почувствувах особена миризма — солена миризма на човешка кръв.
Вече не се съмнявах, че пред мене лежи труп, и започнах да го разглеждам. На врата видях дълбок разрез, пълен с полусъсирена кръв. Главата беше отрязана.
През слушателите преминава тръпка на ужас, придружена от обичайните при такива случаи възклицания.
— Познахте ли кой е човекът?
— Уви, да.
— Без да видите лицето му?
— Нямаше нужда. Облеклото му ясно показваше кой е.
— Какво е облеклото му?
— Сарапето, което покриваше раменете му, и шапката на главата. Те бяха моите. Ако не бяхме направили размяна, можеше да си помисля, че самият аз лежа там. Човекът бе Хенри Пойндекстър.
Над зашумелите слушатели отново се чу стон.
— Продължете, сър! — казва защитникът. — Кажете, какво друго забелязахте?
— Когато пипнах тялото, видях, че е студено и вдървено. Ясно беше, че смъртта е настъпила отдавна. Кръвта беше почти изсъхнала и потъмняла. Така поне изглеждаше в сивата светлина. Слънцето още не бе изгряло. За малко щях да се заблудя и да сметна, че смъртта се дължи на обезглавяването. Но когато си спомних за изстрела, който чух през нощта, дойде ми на ум, че е възможно да се намери и друга рана освен тази от ножа. Не се излъгах. Когато обърнах трупа по гръб, забелязах в сарапето дупка. Дрехата около нея беше напоена с кръв. Под дрехите, точно над гръдната кост имаше синкаво петно. Явно — куршумът го бе пронизал на това място. На гърба нямаше подобна рана, което показва, че куршуът е останал в тялото.
— Смятате ли, че е умрял от изстрела или смъртта е настъпила след отрязването на главата?
— Без съмнение изстрелът е причинил смъртта, ако не веднага, то след няколко минути, а може би секунди.
— Казахте, че главата била отрязана. Беше ли съвсем отделена от тялото?
— Напълно, макар че тя стоеше на мястото си, като че ли нито главата, нито трупът са помръдвали след убийството.
— С остро оръжие ли беше отсечена главата?
— Да.
— С какъв вид оръжие мислите?
— Изглеждаше като рана, направена от брадва, но може да е била нанесена и с тежък ловджийски нож.
— Забелязахте ли дали главата е била отсечена с един или няколко удара?
— Може да са били повече от един, но това не личеше. Първият удар е отишъл докрай. Той е бил нанесен отзад под прав ъгъл на гръбначния стълб. От това съдя, че нещастникът е лежал по лице, когато ударът е бил нанесен.
— Имахте ли някакви съмнения кой и защо е извършил убийството?
— Тогава нямах никакви съмнения. Бях така ужасен, че дори не можех да мисля. Не можех да повярвам, че е истина. Когато се поуспокоих и ясно разбрах, че е било извършено престъпление, реших, че команчите са срещнали младия Пойндекстър и са го убили без причина. Но скалпът му бе недокоснат. Дори шапката още стоеше на главата му.
— И затова решихте, че виновниците не са индианци?
— Да.
— Тогава кой помислихте, че е?
— По това време не можех да реша. Не бях чувал Хенри Пойндекстър да има врагове — тук или където и да е. Но след това у мене се породиха съмнения.
— Какви съмнения?
— Протестирам против този начин на разпит — се намесва обвинителят. — Ние не желаем да се запознаем със съмненията на обвиняемия. Достатъчно е да му позволим да продължи своята скърпена история.
— Да продължи — нарежда съдията, като запалва нова хаванска пура.
— Кажете как постъпихте? — продължава да пита защитникът. — Какво направихте, след като забелязахте това, което току-що описахте?
— Бях толкова объркан, че известно време не знаех какво да правя. Знаех, че е извършено убийство, и то от изстрела, който бях чул. Но кой беше стрелял? Не индианци — в това бях сигурен. Дойде ми на ум за прерийни разбойници, които може би са искали да го ограбят. Това също бе невероятно. Моето мексиканско capane струва сто долара и те сигурно щяха да го вземат. Но то не беше взето, нито пък нещо друго, което Пойндекстър носеше. Като че ли нищо не бе докоснато. Дори часовникът беше в джоба на жилетката му и верижката, която минаваше през врата, блестеше под съсирената кръв. Всичко това ме накара да дойда до заключението, че убийството е било извършено за отмъщение. Помъчих се да си спомня дали съм чувал някой да има зъб на Пойндекстър или да се е карал с него. Но такова нещо не бях чувал. А защо е отрязал главата? Това ме озадачаваше и изпълваше с ужас.
Дори не се опитах да потърся обяснение. Чудех се какво да направя. Беше безполезно да остана при трупа. Да го погреба също беше безсмислено. Затова реших да се върна във форта и да потърся помощ, за да го пренесем в Каса дел Корво. Ако го оставех в гората, койотите и лешоядите можеха да го открият и да го разкъсат. Рано-рано лешоядите вече се виеха във въздуха. Те като че ли бяха зърнали трупа. Въпреки че младежът бе обезобразен, аз не можех да оставя да го дообезобразят. Мислех си за нежните очи, потънали в сълзи, които скоро щяха да го видят.
Глава XCIV
ТАЙНАТА Е РАЗКРИТА
Обвиняемия замълчава. Никой нищо не казва: нито му задават въпроси, нито го подканят да бърза. Никой не желае да прекъсне недовършения разказ, който всеки момент ги кара да слушат с все по-голямо внимание.
Съдията, съдебните заседатели и зрителите са затаили дъх. Очите на всички са обърнати към подсъдимия. Мнозина са зяпнали от учудване.
В тържествената тишина Морис Джерълд продължава:
— След това ми дойде на ум да покрия трупа със сарапето и наметката. Те щяха да го предпазят от вълците и лешоядите, докато се върнем да го приберем. Точно бях свалил наметката, когато ми хрумна друг, много по-добър план. Вместо да се връщам сам във форта, реших да взема трупа със себе си, като го привържа с ласото зад седлото. Заведох коня си към мястото и точно се готвех да кача трупа, когато забелязах, че наблизо има друг кон. Това бе конят на убития. Той пасеше наблизо спокойно, като че ли нищо не беше се случило. Юздата му се влачеше по земята и аз лесно го хванах. По-мъчно беше да накарам коня да стои мирно, особено когато го заведох при трупа. Като държех повода със зъби, повдигнах трупа и се помъчих да го поставя напряко на седлото, но тялото бе вдървено, не можеше да се превие и да се задържи. Освен това при вида на странния товар, който щеше да носи, конят се уплаши. След като опитах няколко пъти, видях, че не мога да направя нищо. Точно щях да се откажа от намеренията си, когато измислих друг, още по-добър начин. Спомних си нещо, което бях чел за гаучите в Южна Америка. Когато някой умре или загине при нещастие в пампасите другарите му занасят трупа в неговия дом, като го привържат за седлото в седнало положение, като че ли е още жив.
Защо да не направя същото с трупа на Хенри Пойндекстър? Най-напред се опитах да го поставя на
