главата ми.
Реших, че не трябва да се крия. Нямаше от какво да се страхувам. Съвестта ми беше чиста. Вярно че тайно се бях срещал със сестра му, но това не беше нито по моя, нито по нейна вина, а по вина на други. Обичах я честно, чисто и с цялото си сърце. Не ме е страх да го изповядам. Аз и сега пак така я обичам.
Седнала в каретата зад зрителите, Луиза Пойндекстър е все пак близо и чува всяка дума.
Макар че сърцето й е свито от тъга, лицето й проблясва от радост, когато чува смелото признание.
То е отклик на нейното признание и бузите й се зачервяват не от срал а от тържествуваща радост. Тя не се опитва да я скрие, а сякаш е готова всеки миг да скочи от мястото си, да се втурне към човека, когото съдят за убийство на брата й, и с порива на влюбения да се противопостави и на най-дръзкия от неговите обвинители. Ако отново я обхваща скръб, то вече не е от ревност. Тя добре си спомня неговите бълнувания и сега знае, че са истина. Потвърждава ги сега човекът с възвърнат разум, който може би е на прага на смъртта и едва ли ще има някаква причина да не казва истината.
Глава XC
ВНЕЗАПНО ПРЕКЪСВАНЕ НА СЪДЕБНОТО ЗАСЕДАНИЕ
Последните думи изпълниха Луиза Пойндекстър с радост, но малцина споделяха радостта й. Те бяха произвели съвсем различно впечатление на повечето от зрителите.
Една от срамните прояви на нашата природа е да гледаме с неприязън на чуждата любов, още повече, ако тази любов е всеотдайна и велика.
Това не е мъчно да се обясни. Ние знаем, че той или тя принадлежат един на друг и няма да ни обърнат внимание. Това е старата история за самолюбието, което не може да понася безразличието.
Дори и зрителите, незасегнати от чара на красивата креолка, изпитваха известна завист. Други, по- заинтересовани, са огорчени до дъното на душата си от този нахален според тях, любовен оброк.
Ако в признанията на обвиняемия няма по-добри доказателства за неговата невинност, то по-добре е да ги прекъсне. До този миг той бе предизвикал само враждебни чувства, дори и в онези, които бяха безразлични.
Отново сред мъжете се чува шепот, а хората около Къхуун се раздвижват. Отново като че ли Морис Джерълд се намира в опасност беззаконната тълпа да го грабне и обеси, без да го изслуша.
Но опасността е само привидна. Майорът поглежда многозначително към войниците. Властният глас на съдията заповядва: „Пазете тишина!“ Шумът стихва и обвиняемият продължава да говори.
— Като видях кой е, аз излязох на открито и спрях коня си пред него. Беше достатъчно светло и той веднага ме позна. Но вместо гневната сцена, която очаквах — или може би имах основание да очаквам, — аз бях приятно изненадан от начина, по който той ме посрещна. Още с първите си думи той ме помоли да му простя това, което ми бе казал, като в същото време ми подаде приятелски ръка. Нужно ли е да казвам, че грабнах ръката му и сърдечно я стиснах? Знаех, че десницата му е десница на честен човек. Нещо повече, надявах се, че някой ден този човек ще стане мой брат.
За предпоследен път стисках неговата ръка. Малко по-късно — за последен път, когато се сбогувахме и разделихме. Не предполагах че ще е за последен път.
Господа съдебни заседатели! Сигурно не бихте желали да ви отнемам времето, за да ви предавам разговора ни. Говорихме за неща, които нямат нищо общо с делото. Яздихме известно разстояние заедно и след това спряхме под едно дърво. Разменихме пури и ги изпушихме, а после, за да заякчим приятелството си, разменихме си шапките и наметалата. Това беше мое хрумване — обичай, който съм научил от команчите. Дадох на Хенри Пойндекстър сарапето и мексиканското си сомбреро, а взех неговата пелерина и панамената му шапка. След това се разделихме. Той си отиде, а аз останах. Не мога да ви кажа защо останах. Може би защото харесвах мястото, тъй като там се сдобрихме — нещо, което желаех, но не очаквах.
Вече нямах толкова силно желание да се върна през нощта на Аламо. Чувствувах се щастлив под дървото, под което стоях. Слязох от коня, завързах го, загърнах се с пелерината и с шапка на глава легнах на тревата.
След няколко секунди съм заспал. Рядко заспивах толкова лесно. Половин час по-рано това би било невъзможно. Тази промяна мога да обясня с доволството, което изпитвах след неприятната случка. Сънят ми не беше дълбок, нито пък трая дълго. Сигурно едва съм се унесъл и някакъв шум ме събуди — изстрел от пушка. Но не бях съвсем сигурен. Само ми се стори, че бе изстрел. Конят ми сякаш бе по-сигурен от мене. Погледнах нагоре. Той бе наострил уши и пръхтеше, като че ли някой бе стрелял по него.
Скочих на крака и се ослушах. Но тъй като не чух нищо, а и мустангът скоро се успокои, реших, че и двамата сме се излъгали. Помислих, че конят е чул стъпките на някое заблудено животно, а това което долетя до ушите ми, сигурно е шумът от някой клон, прекършен от животното, докато то е преминавало през шубрака, или пък някой от тайнствените необясними звукове, които се чуват в гората.
Прогоних цялата работа от ума си, отново легнах на тревата и заспах.
Този път нищо не ме обезпокои, докато прохладният утринен въздух не проникна през завивката ми. Не беше вече приятно да стоя под дървото, качих се на коня си и се приготвих да тръгна. Но като че ли изстрелът още звучеше в ушите ми, и то по-ясно, отколкото когато бях полузаспал. Сега разбрахме той бе долетял от посоката, в която се беше отправил Хенри Пойндекстър.
Въображение или не, но не можех да не го свържа с него, нито да устоя на изкушението да се върна и да потърся някаква обяснение. Не отидох много далеч и о, небеса! Каква гледка! Видях…
— Конник без глава! — извика глас от външния кръг зрители и всички до един се обърнаха назад.
— Конника без глава! — отвърнаха като ехо още петдесетина гласа.
Дали се подиграват със съда? Никой не схваща това като подигравка, тъй като всички до един вече виждат защо съдът бе прекъснат. Страхотната фигура на конника без глава се е появила в откритата прерия.
— Ето го! Ето там, там!
— Насам идва! Гледайте! Върви право към форта!
За миг последното твърдение изглежда най-правилно, но в следващия миг, сякаш за да го опровергае, странният ездач спира с лице към тълпата, събрана около дървото.
После като че да покаже, че гледката не му харесва, конят изпръхтява силно и изцвилва.
Големият интерес, предизвикан от показанията на подсъдимия, за миг е засенчен. Всички смятат, че видението, което така неочаквано се появи, ще обясни цялата тайна.
Три четвърти от зрителите напускат местата си и се втурват към конете. Даже и съдебните заседатели не остават безучастни. Поне шест от тях се разпръскват, за да се присъединят към гонитбата на конника без глава.
Конникът без глава се бе спрял само за малко, колкото да разгледа тълпата, която сега се движи към него. Конят му отново изцвилва, обръща се и се отдалечава с пълна бързина, следван от гъста тълпа шумни преследвачи.
Глава XCI
ГОНИТБА ПРЕЗ ГОРАТА
Гонитбата се насочва право през прерията — към гората, далеч около десетина мили.
Преди да го достигнат, конниците оредяват. Един по един те изостават. Конете им не издържат на изтощителния галоп.
Неколцина се приближават до гората, а само двама навлизат в нея, но не са близо до беглеца, който, без да спира, потъва в шубраците.
Първият от преследвачите е на сив мустанг и настойчиво, с камшик, шпори и с глас изтръгва от коня си най-голямата възможна бързина.
Човекът, който го следва на доста голямо разстояние, е висок, с нахлупена шапка и шаячно палто. Възседнал е мършав кон, който препуска с такава бързина, каквато никой не би допуснал. Тази бързина не е изтръгната с камшик, шпори и глас, а с по-жесток начин. Ездачът държи в ръката си нож, с който от време на време смушва коня точно до опашката.
Двамата конници начело на преследването са Касий Къхуун и Зеб Стамп.
Благодарение бързината на сивия мустанг Къхуун е излязъл напред. Той явно е решил да гони конника
