хвърлили поселището в необичайна тревога. Присъствуващите наострят уши и притаяват дъх. Всички са с впечатление, че Зеб Стамп държи ключа на цялата загадка.
— Ех, господин съдия — казва той, като поглежда право в лицето представителя на правосъдието, който продължава да пуши пурата си, — съгласен съм да ви разкажа цялата работа, ама ако ви е все едно, нека първо младият момък да каже каквото има да каже пък аз после ще продължа и може да подкрепя неговите думи.
— За какъв млад момък говорите? — запитва съдията.
— За ловеца на мустанги, разбира се. За тоз, дето го бедят, че е убил младия Пойндекстър.
— Няма да бъде много правилно — отвръща съдията, но в края на краищата нашата цел е да научим истината: лично аз нямам вяра в отживелите форми и ако съдебните заседатели са съгласни, нека бъде така.
Най-старият от „дванадесетте“ съобщава, че те са съгласни. Хората от пограничните райони не са привърженици на условностите и искането на Зеб Стамп е прието единодушно.
Глава LXXXIX
РЕЧТА НА ПОДСЪДИМИЯ
По съвет на адвоката обвиняемият се е подготвил да се възползува от дадената му възможност.
По знак на съдията той пристъпва напред. На две крачки зад него върви охраната.
Излишно е да се споменава, че настъпва гробна тишина. Дори щурците, които до този миг църкаха сред листата на дъба, заглъхват, като че ли уплашени от настъпилата тишина. Очите на всички са впити в затворника, а ушите им — наострени да доловят всяка дума от неговото признание.
— Господин съдия и господа съдебни заседатели — подхваща той речта си съгласно приетия в Тексас ред. — Признателен съм, че ми се дава възможност да говоря. Използувайки това си право, аз ще бъда кратък. Първо, трябва да кажа следното: макар че много от обстоятелствата, споменати през време на делото, изглеждат странни и необясними, моят прост разказ ще обясни някои от тях. Не всички факти, които чухте, са верни. Някои са лъжливи, както е лъжлива и устата, която ги произнесе.
Подсъдимият отправи поглед към Касий Къхуун, който се разтреперва, сякаш е изправен пред дулото на револвер.
— Вярно е, както вече се спомена, аз се срещнах с мис Пойндекстър. Тази благородна девойка със своето великодушно признание ме спаси от греха да дам лъжливи показания, което може би щях да направя. Моля да ми повярвате за всичко останало, което ще ви кажа. Вярно е също, че срещата ни беше тайна и бе прекъсната от човека, който сега не е вече тук, за да разправи какво се случи след това. Вярно, е че си разменихме гневни думи или по-право той отправи гневни думи към мене. Но не е вярно, че по-късно нашата разпра е била подновена, и човекът, който се закле в това, не би се осмелил да го каже, ако аз имах възможност да му се противопоставя така, както заслужава.
Отново обвиняемият обръща очи към Къхуун, който уплашено се крие зад тълпата.
— Напротив — продължава обвиняемият, — при следващата ми среща с Хенри Пойндекстър той ми поиска извинение и аз му отвърнах с приятелски чувства, та дори и нещо повече. Кой би могъл да не го обича? Едва ли е нужно да ви казвам колко щастлив бях, че имах случай да му простя за обидните думи и да се помирим.
— Значи сте се помирили? — пита съдията, като се възползува от краткото прекъсване на разказа. — Къде стана това?
На около четиристотин ярда от мястото, където беше извършено убийството.
Съдията скача на крака. Съдебните заседатели — също. Зрителите, поразени от изненада, се изправят.
За първи път се споменава с положителност мястото на убийството. За първи път се казва, че изобщо е било извършено убийство.
— Имате предвид мястото, където бе намерена локва кръв? — пита съдията нерешително.
— Имам предвид мястото, където Хенри Пойндекстър беше убит.
Отново присъствуващите са изненадани — чуват се подтиснати възклицания и шепот. Високо се разнася стон — стон, изтръгнал се о гърдите на Удли Пойндекстър, който за първи път напълно се уверява, че вече няма син! В бащиното сърце досега мъждукаше надеждата, че синът му може да е жив, че е изчезнал — възпрепятствуван да се върне, защото му се е случило нещо, защото е болен, пленен от индианци или нещо подобно. Досега липсваха неоспорими доказателства за неговата смърт. Съществуваха само отделни, случайни и съвсем неубедителни догадки. Тази надежда угасна с думите на обвиняемия.
— Вие значи сте сигурен че той е мъртъв? — запитва обвинителят.
— Съвсем сигурен — отговаря обвиняемият. — Ако бяхте го видели, както аз го видях, щяхте да разберете колко безполезно е да се пита.
— Видяхте ли трупа?
— Възразявам срещу този начин на разпит — намесва се защитникът. — Той е съвсем неправилен.
— Вярвайте ми, в нашата страна съдът няма да допусне такова нещо — добавя ирланският адвокат. — Не би допуснал обвинителят да говори, докато не се стигне до кръстосания разпит.
— Такива са законите и в нашата страна — казва съдията, като укорително махва с ръка към нарушителя на съдебния ред. — Обвиняеми, можете да продължите показанията си. Вашият адвокат може да ви задава каквито си иска въпроси, но никой друг, докато не свършите. Продължете! Кажете всичко каквото знаете!
— Говорех за помирението — започна отново обвиняемият и ви казах мястото, където се сдобрихме. Сега трябва да ви обясня защо това стана там. Известно ви е вече как се разделих с мис Пойндекстър и нейния брат. Когато ги оставих, преплувах реката, защото бях твърде разтроен и не мислех как ще я прекося и защото не исках Хенри да узнае как бях попаднал в градината. Имах съображения за това. После тръгнах край реката към поселището. Нощта, ако си спомняте, бе топла и докато стигна в странноприемницата, дрехите ми почти изсъхнаха. Заведението бе още отворено и съдържателят стоеше зад тезгяха на бара. Нямах основание да му бъде много благодарен за някакво особено гостоприемство от негова страна, а тъй като нямаше нищо, което да ме задържи под неговия покрив реших да потегля за Аламо и да използувам хладните нощ ни часове за пътуване. Бях изпратил прислужника си по-рано и имах намерение да го последвам на другата сутрин, но това, което се случи в Каса дел Корво, ме накара да си отида колкото се може по-скоро. Тръгнах веднага, щом уредих сметките си с мистър Обердорфер.
— А парите, с които платихте? — пита държавният обвинител. — Откъде ги взехте?…
— Протестирам — прекъсва го защитникът.
— И това ми било ред! — възкликва ирландският адвокат и хвърля унищожителен поглед на обвинителя. — Ако се намирахте в ирландски съд, другояче щяха да постъпят с вас.
— Тишина, джентълмени — властно заповядва съдията. — Обвиняемият да продължи.
— Яздех бавно. Нямаше защо да бързам. Не ми се спеше и нямаше значение къде ще прекарам нощта — в прерията или под покрива на хакалето. Знаех, че ще пристигна на Аламо преди зазоряване. Такова беше желанието ми. Не ми идваше на ум да се обръщам назад. Не се сещах, че някой може да ме следва, докато не навлязох на около половин миля в гората, гдето минава пътят за Рио Гранде. Тогава чух тропот на кон, който сякаш бързаше.
Бях минал мястото, където пътят прави остър завой, и не можах да видя кой е конникът. Ясно ми беше обаче, че той се приближава в тръс.
Може би беше човек, с когото не исках да се срещна.
Така си помислих, макар че ми бе все едно кой е. Тъй като съм живял близо до индианци, то по-скоро по навик се отбих сред дърветата и почаках странникът да се появи.
Скоро той се показа.
Можете да си представите колко бях изненадан, когато вместо странник, видях човека, с когото скоро се бяхме разделили с лоши чувства. Имам предвид само чувствата от негова страна.
Дали още беше в същото настроение? Дали тогава не се нахвърли върху мене само защото сестра му го възпря? Дали сега, когато я няма не е дошъл да иска удовлетворение за обидата, която предполагаше, че съм й нанесъл?
Уважаеми съдебни заседатели няма да отрека, че когато видях Хенри, такива мисли минаха през
