Нищо подобно. Те са „свободни граждани“, равни на „по-висшите“ или на тези, които си присвояват това название, а вие сте толкова долни, че им позволявате това без борба, дори без да надигнете глас.
При такива събрания най-избраните образуват вътрешния кръг. Така е обикновено и във форт Индж. Но сега редът е нарушен. Елегантните се намират по края на тълпата. Красиви жени, облечени в най-хубавите си рокли, стоят прави в коли с яйове или са насядали в красиви карети, отгдето могат да виждат над главите на мъжете.
Очите им не са отправени към съдията, макар че поглеждат и към него сегиз-тогиз. Те гледат застаналите близо до съдебните заседатели, недалеч от дънера на дървото. Единият от тях е седнал, а другите двама стоят прави. Седналият е подсъдимият, а другите са подчинените на шерифа, които пазят подсъдимия.
Първоначално смятаха да съдят и неколцина други — Мигел Диас и неговите хора, а също и Фелим О’Нийл. Но по време на предварителните разследвания мексиканецът и тримата му помощници успяха да представят алиби. И четиримата бяха освободени.
Те признаха, че са се преоблекли като индианци, защото това бе доказано и не можеха да го отрекат.
Но заявиха, че всичко е било на шега и понеже се установи, че през нощта, когато изчезнал Хенри Пойндекстър, Диас е бил мъртво пиян, а другите трима са били у дома, показанията им убедиха тези, на които бе поверено разследването.
Що се отнася до ирландеца, те не сметнаха за нужно да го подведат под отговорност. Ако е съучастник, той сигурно бе действувал под натиска на господаря си и може би щеше да бъде по-полезен като свидетел.
Така че на подсъдимата скамейка, ако ми позволите да употребя израза, имаше само един обвиняем — Морис Джерълд, известен на хората, които сега бяха отправили очи към него, като Морис — ловеца на мустанги.
Глава LXXXVII
ЛЪЖЕСВИДЕТЕЛИ
Само малцина от присъствуващите познават обвиняемия лично, но малцина са и тези, които не са му чули името. Може би въобще няма такъв човек. Отскоро Морис бе станал известен; преди дуела с Къхуун го знаеха само като изкусен ловец на коне.
Всички признаваха, че той е чудесен млад човек — красив, смел, добър познавач на хубави коне, човек, който не смята за грях да хвърли одобрителен поглед на някоя хубава жена, човек с волно сърце, както повечето ирландци, а също и с волен език, което ще повярвате по-лесно.
Но нито добрите, нито лошите му качества стигаха до крайност. Смелостта му не граничеше с безрасъдност, а в думите си той никога не издребняваше.
Държането му беше винаги умерено; умерени бяха и приказките му: сдържан беше дори когато се намираше на чашка — нещо рядко за неговите сънародници.
Никой не знаеше откъде е, защо се бе поселил в Тексас и защо се бе отдал на този странен „занаят“ — лов на коне, който не се ползуваше с много добро име. Това още повече озадачаваше хората, които знаеха, че той е не само образован, но и „роден джентълмен“. Впрочем това не беше от много голямо значение по прериите на Тексас. Тук на тоя израз не гледаха със захлас, тъй като често „родените благородници“ и от Франция, и от „родината“ изкарваха хляба си по честен път и с пот на челото.
Пет пари не струват благородниците по име, ако не са благородници по природа.
Така мислят хората в тази далечна земя.
Такова благородство е изписано ярко на лицето на младия ирландец и едва ли някой ще го вземе за глупак или безчестен.
И все пак сега той е изправен пред съда, призован да отговаря за убийство, за това, че в късна нощ е пролял невинна кръв и е отнел живота на човешко същество.
Дали обвинението е вярно? Ако е вярно, господ да му е на помощ!
Такива мисли минават през главата на зрителите, докато стоят сочи, отправени към него, и чакат започването на делото.
Едни го гледат просто с любопитство, а други въпросително. Но в погледите на повечето се чете гняв и жажда за мъст.
Две очи го гледат със съвсем различен израз от останалите — нежен, но твърд поглед, пълен с необикновена смесица от страх и любов.
Мнозина забелязват този поглед на младата жена, чието бледо лице, полускрито зад завеските на една карета, е твърде красиво, за да остане незабелязано.
Но малцина могат да го обяснят.
Между тях е и обвиняемият. Видял девойката и погледа й, душата му потръпва от гордост, която почти изкупва унижението, на което е подложен. Това му е достатъчно, да забрави за малко опасното положение, в което е изпаднал.
В момента това е щастие. Сега той знае, че онова, което в черните часове на забрава му се струваше само приятно неземно видение, е прекрасна действителност.
Женското лице, надвесено като насън над леглото му, е същото, което сега се подава зад завеските на каретата. Изразът на това лице му показва, че сред намръщените зрители той има приятел, който ще му остане верен докрай, дори този край да е смъртта.
Делото започва без особени условности. Съдията сваля шапка, драсва клечка кибрит и отново запалва пурата си.
Той дръпва пет-шест пъти, изважда пурата от устата си, поставя я на масата и казва:
— Уважаеми съдебни заседатели! Събрали сме се да разгледаме дело, подробностите по което, вярвам, са ви известни. Убит е човек — синът на един от нашите най-уважавани граждани. Арестантът на подсъдимата скамейка е обвинен в това престъпление. Мое задължение е да насоча вниманието ви към изискванията на закона. След като чуете показанията, вие трябва да решите дали обвинението е справедливо.
Според установения ред, на подсъдимия задават въпроса
Отговорът
Касий Къхуун и неколцина хулигани около него се изсмиват недоверчиво.
Съдията запушва отново пурата си и замълчава.
След няколко уводни забележки обвинителят призовава своите свидетели.
Първият е Франц Обердорфер.
След няколко маловажни въпроси, като този с какво се занимава, свидетелят е помолен да разкаже каквото знае по делото. Такъв е обичайният ред в тексаския съд.
Показанията на Обердорфер съвпадат с това, което той бе разказал по-рано: как през нощта, когато младият Пойндекстър изчезна, Морис Джерълд напуснал кръчмата по късен час — след полунощ. Преди да си отиде, той уредил сметката си и изглеждало, че има много пари. Обердорфер не го бил виждал често да разполага така. Отправил се към дома си на Нуесес. Но не казал къде отива. Той не бил в много добри отношения със свидетеля.
Свидетелят предположил, че се прибира в къщи, защото предишния ден неговият прислужник закарал целия му багаж с едно муле — всичко освен нещата, които ловецът на мустанги носел със себе си.
Какво е носел със себе си?
Свидетеят не си спомня подробности. Не е сигурен дали обвиняемият е имал пушка, но му се струва, че по мексикански от едната страна на седлото имало привързана пушка. Обердорфер може със сигурност да
