потвърди, че видял револвери в кобурите и нож в колана на ловеца на мустанги. Джерълд бил облечен както винаги в мексикански костюм, с шарено мексиканско canape. Когато тръгвал, то било на раменете му. На свидетеля му се видяло чудно, че той тръгва в такъв късен нощен час, а още по-чудно, защото обвиняемият му бил казал, че ще си отиде на следващата сутрин.
Морис Джерълд отсъствувал до полунощ, а конят му стоял в конюшнята на странноприемницата. Потеглил веднага щом се върнал. Забавил се само колкото да уреди сметката си. Изглеждал възбуден и бързал. Но не бил пиян. Той напълнил шишето си с kirschenwasser129, но не вкусил от нея, докато бил в хотела. Свидетелят може да се закълне, че Джерълд бил трезвен. От държането му разбрал, че е възбуден. През цялото време, докато сам оседлавал коня си, говорел, като че бил ядосан. Свидетелят не смята, че животното го е ядосало. Вярва, че го било яд на някого или на нещо, което му се е случило, преди да се върне в хотела. Нямал никаква представа къде е бил Джерълд, но по-късно чул, че го видели да излиза от поселището и да се спуска край реката към плантацията на мистър Пойндекстър. През последните три-четири дни от пресстоя му в хотела го виждали да отива в същата посока и денем, и нощем — пеша и на кон; на няколко пъти го виждали да отива натам и да се връща оттам.
Това са съществените страни от показанията на Обердорфер, които хвърлят светлина върху действията на подсъдимия.
Задават му въпроси за Хенри Пойндекстър.
Познавал малко младия джентълмен, тъй като той рядко посещавал странноприемницата. Идвал през нощта, когато го видели за последен път. Свидетелят бил изненадан, отчасти защото той нямал навик да идва, отчасти защото било късно.
Младият Пойндекстър не влязъл вътре. Само погледнал в бара и повикал свидетеля до вратата.
Попитал за мистър Джерълд. Той също изглеждал трезвен, но възбуден. Като научил, че ловецът на мустанги си е отишъл, още повече се възбудил. Казал, че много искал да види Джерълд още същата нощ и попитал в каква посока е тръгнал. Свидетелят го отправил по пътя за Рио Гранде, като сметнал, че ловецът на мустанги е тръгнал нататък. Младият Пойндекстър казал, че познава пътя, и тръгнал, като че ли с намерение да настигне ловеца на мустанги.
Няколко откъслечни въпроса и показанията на Обердорфер се изчерпват. Общо взето, те са неблагоприятни за обвиняемия и особено обстоятелството, че Джерълд е променил часа на тръгването си. Държането му, описано като възбудено и раздразнено — може би малко преувеличено от човека, който наивно призна, че му имал зъб, е също особено неблагоприятно. В съда преминава вълна от протест, която ясно потвърждава това.
Но защо и Хенри Пойндекстър е бил възбуден? Защо тъй бързо е последвал Джерълд и по такъв необикновен час — още по-необикновен за младия плантатор, като се вземат предвид навиците му.
Ако беше обратното, ако Джерълд беше питал за него и го бе проследил, щеше да бъде ясно. Но дори и тогава каква е подбудата? Кой можеше да посочи убедителни причини?
Повикват няколко свидетели, но техните показания са по-скоро в полза на противното становище. Някои от тях твърдят, че между подсъдимия и човека, в чието убийство той е обвинен, съществували приятелски чувства.
Най-накрая е призован свидетел, който твърди обратното. Това е капитан Касий Къхуун.
Неговите показания променят напълно характера на делото. Той не само разкрива мотивите на убийството, но прави цялата работа да изглежда десет пъти по-черна.
След едно хитро скроено предисловие, в което заявява, че му е неприятно да разкрие някой неща, той разправя всичко: сцената в градината, разпрата, как Джерълд успял да си отиде, което според него станало, защото употребил заплахи, как Хенри го последвал, всичко, освен истинските съображения, които бяха накарали Хенри да тръгне подир Морис, а също и собствените си действия. Тези две неща той грижливо премълчава.
Скандалните разкрития причиняват всеобща изненада сред членовете на съда и зрителите. Изненадата е неописуема. Чуват се ядовити възклицания и многозначителен шепот. Те не са отправени към свидетеля, а към човека, обвинен сега в двойно престъпление: убийството на сина и опозоряването на дъщерята!
През време на тези ужасни показания се разнася стон. Той се откъсва от гърдите на човек, средна възраст, с измъчен вид. Всички знаят, че това е бащата на двете жертви.
Но очите на зрителите не са отправени към него, а към завеските на каретата, зад които седи толкова хубава девойка, че те дълго преди това бяха насочили вниманието си към нея. Пълни с почуда са тези погледи — почуда, но не и недоумение, тъй като в колата седи Луиза Пойндекстър.
По собствена воля и желание ли се намира тя тук?
Такива въпроси се задават шепнешком сред присъствуващите.
Няма много време за размишления. Отговор им дава гласът на „викача“, който извиква:
— Луиза Пойндекстър.
Къхуун е удържал думата си.
Глава LXXXVIII
ПО НЕВОЛЯ СВИДЕТЕЛ
Преди още монотонният глас на „викача“ да произнесе името й за трети път, девойката слиза от каретата.
Водена от един съдебен служител, тя застава на мястото, определено за свидетелите.
Смело, без дори да трепне, тя се обръща към съда.
Всички очи са отправени към нея: някои въпросително, няколко може би презрително, но повечето — с възхищение, с онова тайно одобрение, което красивата жена предизвиква дори когато е замесена в престъпление.
Изразът в очите на един от присъствуващите е различен — поглед на нежни чувства, примесен с почти незабележима недоверчивост.
Това е обвиняемият. Но тя не поглежда никого. Като че само един човек заслужава вниманието й — човекът, който току-що бе напуснал мястото, сега заемано от нея. Тя гледа към братовчед си Къхуун, сякаш иска да го убие с поглед.
Смутен, той се отдръпва сред тълпата и се скрива от очите й.
Прокурорът й поставя въпроса:
— Къде бяхте, мис Пойндекстър, през нощта, когато са видели брат ви за последен път?
— У дома, в къщата на баща ми.
— Мога ли да ви попитам дали през въпросната нощ сте ходили в градината?
— Да, ходих.
— Бъдете така добра да уведомите съда по кое време?
— В полунощ, ако не се лъжа.
— Сама ли бяхте?
— Не през цялото време.
— За известно време сте била с някого?
— Да.
— Като се съди по вашата откровеност, мис Пойндекстър, вие сигурно няма да се откажете да съобщите на съда с кого сте била?
— Разбира се, не.
— Мога ли да ви попитам за името на човека?
— Не беше само един. Брат ми също беше там.
— Преди да дойде брат ви, не бяхте ли с някой друг?
— Да.
— Искаме да чуем неговото име. Надявам се, че ще ни го кажете.
— Защо не. Нямам нищо против да знаете, че джентълменът бе мистър Морис Джерълд.
Отговорът предизвиква не само изненада, но и нещо повече — презрение, примесено с възмущение.
Но на едного отговорът въздействува по обратен начин. Това е обвиняемият, който изглежда по-
