— Исках да поговорим за Лу — каза Къхуун.
Това беше точно темата, която Удли Пойндекстър всячески се стараеше да избегне. Той се страхуваше да мисли за нея, а камо ли да я разисква, особено пък с човека, който започна разговора.
Той никак не се учуди. Нещо, което Къхуун бе подметнал предишния ден, го караше да очаква разговор на тази тема.
Тонът, с който Къхуун започна, не разсея безпокойството му. В него звучеше по-скоро заповед, отколкото молба.
— За Лу? Какво точно? — попита плантаторът с престорено спокойствие.
— Аз… — започна Къхуун нерешително, като че ли се срамуваше или се преструваше, че се срамува да започне разговора. — Аз… исках…
— Предпочитам — прекъсна го плантаторът, като се възползува от колебанието му, — предпочитам да не говорим за нея сега.
Думите му бяха почти умолителни.
— Но защо не сега, вуйчо? — попита Къхуун окуражен от отговора.
— Сам знаеш защо!
— Е, знам, че моментът не е подходящ. Бедният Хенри изчезна. Предполага се, че… В края на краищата може да се върне и всичко ще се оправи.
— Никога! Никога вече, няма да го видим, било жив или мъртъв. Вече нямам син.
— Но имаш дъщеря, която…
— Която ме опозори.
— Не вярвам, вуйчо! Не!
— Какво значи това, което сам видях и чух? Какво я накара да отиде там, на двадесет мили през прерията, сама, в хижата на един обикновен търговец на коне, до леглото му? О, господи! И защо се намеси тя да спаси човека, който е убиец на сина ми, на нейния брат? О, господи!
— Струва ми се, че нейните думи дават достатъчно ясен отговор на първия въпрос.
Но Къхуун сам не вярваше.
— А що се отнася до втория въпрос… Всяка жена би по стъпила по същия начин, всяка жена като Лу.
— Няма втора като нея. Това го казвам аз, нейният баща.
О, да можех да повярвам, че е тъй, както ти казваш! Бедната ми дъщеря, която сега трябва да ми е по- скъпа от всякога, сега, когато нямам син.
— Тя може да ти намери син, и то твой родственик, който обещава да изпълнява задълженията на син може би не с толкова любов, колкото изчезналият, но с всичките си сили. Не искам да говоря със загадки, вуйчо Удли, знаеш какво искам да кажа, знаеш, че вече съм решил. Искам Лу.
Плантаторът не се изненада от това кратко изявление. Очакваше го. И все пак сянката на челото му стана още по-мрачна. Очевидно предложението не му се нравеше.
Това може би изглежда странно. Доскоро самият Пойндекстър беше за този брак и често пъти предпазливо се бе опитвал да убеди дъщеря си.
Преди да се преселят в Тексас, той знаеше сравнително малко за племенника си.
Откакто навърши пълнолетие, Къхуун живееше в щата Мисисипи и повечето прекарваше в разюздания град Нови Орлеан. Вуйчо му го виждаше само при случайните му посещения на плантацията в Луизиана. Когато братовчедка му Луиза израсна красавица, неговите посещения зачестиха и ставаха все по-дълги и по-дълги.
После в продължение на дванадесет месеца той участвува в мексиканската война и се издигна до чин капитан. След военните си победи върна се с твърдото решение да победи и в любовта — да покори сърцето на братовчедка си, креолката.
От този миг той се установи почти за постоянно под покрива на вуйчо си. Макар че младата девойка не го харесваше много, той печелеше благоразположението на баща й с вечните, изпитани средства.
Някога богат, сега плантаторът беше беден. Разорен от разточителство, той бе потънал в дългове. Обратно, племенникът му от беден бе станал богат. Самата случайност му беше помогнала. Предвид обстоятелствата не е чудно, че вуйчо му вземаше пари от него. В Луизиана сред старите си съседи Удли Пойндекстър все още се ползуваше с уважение, което го предпазваше от подозрения, че зависи от племенника си; а и Къхуун се въздържаше и не показваше очебийната надменност на всеки кредитор.
Едва след като се преселиха в Тексас, техните отношения добиха особения характер на отношенията между длъжник и кредитор. Тия отношения се изясниха още повече, след като Къхуун на няколко пъти се опита да спечели Луиза и тя го отблъсна.
Сега плантаторът имаше по-добра възможност да опознае истинския характер на племенника си. От ден на ден след пристигането им в Каса дел Корво той все повече се разочароваше от него.
Разпрата на Къхуун с ловеца на мустанги и дуелът не засилиха уважението на вуйчо му към него, макар че като сродник той бе длъжен да го подкрепи. Случиха се и други неща, които още повече промениха чувствата му. При все че имаше явни изгоди, Пойндекстър се отказа от мисълта да даде Луиза на племенника си.
Но уви, имаше обстоятелства, които той не можеше да пренебрегне. По-скоро нерешителност, отколкото скръб по загубения син, продиктува отговора му.
— Ако разбирам добре, имаш предвид женитба? Не е време да се говори за сватба, когато смъртта още витае над къщата. Самата мисъл би предизвикала скандал в поселището.
— Грешиш, вуйчо! Нямам предвид женитба — искам да кажа, сега. А нещо друго, което ще осигури женитбата, щом дойде подходящо време.
— Не те разбирам, Кеш.
— Ще ме разбереш, ако ме изслушаш.
— Говори!
— Ето какво исках да кажа. Решил съм да се женя. Както знаеш, вече наближавам трийсетте. На тази възраст човек се уморява от скитане. Съвсем съм уморен и нямам намерение да остана ерген. Желая да се оженя за Лу. Няма защо да бързаме. Тя само трябва да ми даде подписано и подпечатано обещание, за да съм сигурен. Искам въпросът да се уреди сега. Когато преминат неприятностите, ще имаме достатъчно време да говорим за сватбата.
Думата „неприятности“ прозвуча грозно в ушите на бащата, който жалееше убития си син.
Духът на Удли Пойндекстър се разбунтува. Някогашната му гордост се възвърна придружена от възмущение. Той обаче скоро се примири. От една страна, виждаше земя, роби, богатство, положение, а от друга — бедност, която му се струваше равносилна на смърт.
Но ако съдим по отговора му, той не се беше примирил напълно.
— Добре. Касий, ти си достатъчно откровен, но аз не знам какво е отношението на дъщеря ми към теб. Ти каза, че искаш да се ожениш за нея, а тя иска ли? Смятам, че трябва да си зададем този въпрос!
— Струва ми се, вуйчо, че това зависи до голяма степен от тебе. Ти си неин баща и сигурно можеш да я убедиш.
— Не съм съвсем сигурен. Тя няма да се съгласи лесно за нещо не по волята й. Ти знаеш това, Кеш, тъй добре, както и аз.
— Знам само, че искам да се оженя и че предпочитам Лу да бъде господарка на Каса дел Корво пред всяка друга жена в поселището, та дори и в пелия Тексас.
Удли Пойндекстър се сви, като чу тези дръзки думи. За първи път му казваха, че не е господар на Каса дел Корво. Той ги разбра, макар да бяха казани по заобиколен начин.
Отново пред очите му се появиха земя, роби, богатство и обществено положение заедно с призрака на бедността и общественото унижение. Второто видение бе отвратително, макар и не толкова, колкото племенника му, който стоеше пред него и искаше да му стане зет. Доброто в Пойндекстър се подчини на злото. Той обеща да помогне на племенника си и да разруши щастието на дъщеря си.
— Лу!
