Имаше едно място, гдето на два пъти бе срещал конника без глава. Може би пак е там.
Това място беше една затулена поляна на границата между саваната и гората, близо до началото на просеката, където се предполагаше, че е извършено убийството.
„Чудно защо винаги се връща там? — мислеше си Къхуун. — Наистина чудно! Като че ли знае… Ами! Отива там, защото тревата е по-хубава и наблизо има вода. Е, дано и днес иде. Тогава има вероятност да го намеря. Ако не отиде, трябва да се вра из гъсталака, а това никак не ми харесва, макар и посред бял ден.“
„Хм! От какво има да се страхувам — той е на сигурно място в затвора! Само парченце олово, но трябва да го извадя, дори ако се наложи да го гоня, докато конят ми падне и умре на пътя. О, небеса! Какво е това там?“
Последните шест думи Къхуун произнесе гласно. Преди това си бе говорил наум. Той спря и така дръпна поводите, че мустангът почти се изправи на задните си крака. Очите му, отправени към равнината, като че ли щяха да изскочат от орбитите си.
В прикования му поглед имаше нещо повече от изненада — в него се четеше ужас.
И нищо чудно, защото гледката, която се бе открила пред очите му, можеше да ужаси и най- неустрашимото сърце.
Слънцето, прокраднало се над хоризонта на прерията, грееше точно зад гърба на ездача в същата посока, по която се движеше. Пред него ниско по земята се издигаше синкава мъглявина — дихание от близката гора. Самите дървета не се виждаха. Те бяха скрити зад изпаренията, които се носеха над тях и ги обвиваха като лилав воал, който постепенно се преливаше с небесната синевина.
Зад този воал като на сцена се движеше необикновен конник, който можеше да изпълни зрителя с недоумение, ако не го бе виждал по-рано. Това бе конникът без глава. Но сега той не изглеждаше така, както Къхуун и всички други го бяха видели преди. Не, той беше съвсем различен. На вид бе същият, но размерите му бяха десет пъти по-големи.
Това вече не беше човек, а колос — великан. Конят бе кон по форма, но висок и огромен като мастодонт123.
Но това не беше всичко. Друга, още по-голям д и необяснима промяна бе настанала. Конникът без глава не се движеше по земята, а по небето — и ездачът, и конят бяха обърнати с глава надолу. Копитата на коня ясно личаха по горния край на мъглявината, докато раменете на ездача, за малко щях да кажа главата, допираха хоризонта! Сарапето, което го обгръщаше, като че ли не се подчиняваше на закона за земното привличане. То се спущаше по тялото на конника, сякаш той беше с краката надолу. А също и юздите, гривата и извитата опашка — те всички „падаха“ нагоре!
Когато призрачното видение, сега по-призрачно от всеки друг път, се появи, то се движеше бавно и отпуснато. За известно време то не промени хода си и Къхуун стоеше втренчен, със сърце, преливащо от ужас.
Внезапно настъпи промяна. Очертанията му станаха неясни, конят се обърна и се отдалечи в тръс в обратна посока, но все още с краката нагоре.
Видението се бе изплашило и бягаше.
Къхуун, полувцепенен от страх, би стоял на мястото си и би оставил видението да се отдалечи, ако не беше конят му, който неочаквано се изви и по такъв начин го изправи лице с лице с обяснението на загадката.
Като се обърна, от прерията долетя шум от копита, който му показа, че наблизо се намира истински конник, ако можеше да бъде истински конникът, хвърлил такава страхотна сянка.
— Мираж! — извика Къхуун и изруга. — Какъв глупак съм, че се подведох. Ето го проклетото животно от миража; него съм тръгнал да търся. При това толкова наблизо. Само ако знаех, щях да го пипна, преди да ме усети. А сега напред да го догоня. И ще го догоня, дори ако е необходимо да галопирам до другия край на Тексас.
С вик, шпори и камшик той се втурна напред, за да докаже своето решение. След пет минути по прерията се носеха двама конници. Техните коне, рожби на прерията, препускаха близо един зад друг. Конникът върху гърба на първия от тях беше без глава, а в гърдите на другия, който го преследваше, биеше сърце, решено на всичко.
Преследването не продължи дълго — поне докато се намираха в откритата прерия. Къхуун смяташе, че скоро ще постигне целта си.
Неговият кон изглеждаше по-бърз, може би защото той го подканяше настойчиво, а може би защото преследваният не беше толкова уплашен, че да иска да избяга. Малко по малко сивият жребец скъсяваше разстоянието и скоро се приближи толкова, че Къхуун приготви пушката си.
Той имаше намерение да застреля коня и да сложи край на преследването; и щеше да стреля незабавно, ако не се страхуваше. По-рано бе стрелял напразно и сега не желаеше да дръпне спусъка, преди да се доближи толкова, та да бъде сигурен че изстрелът ще е смъртоносен.
Но докато Къхуун се колебаеше, преследваният кон внезапно се отклони от прерията и се втурна в просеката.
Тази неочаквана маневра обърка преследвача и докато се опомни, той изостана с повече от половин миля.
Къхуун се приближаваше към мястото, което добре, твърде добре познаваше — мястото, гдето бе пролята кръв. При всеки друг случай той би го избягнал, но сега в сърцето му се таеше мисъл, която не му позволяваше да си спомня миналото и го караше да забрави всичко друго освен страха от бъдещето. Той можеше да се успокои, само ако хванеше необикновения конник и отстранеше надвисналата опасност.
Той още веднъж догонва преследвания — разширените ноздри на жребеца му почти се допираха до развяната опашка на мустанга. Пушката му бе готова в лявата ръка, а показалецът на дясната бе на спусъка. Той само търсеше място къде да се прицели по-добре. В следващата секунда Къхуун щеше да стреля и да изпрати един куршум в ребрата на бягащия кон, когато последният, като че почувствувал опасността, направи бърз скок встрани, ритна преследващия го кон в муцуната и се втурна в друга посока.
Това неочаквано действие и пронизителният, пълен с ненавист „крясък“, които сякаш говореха за някакъв неземен разсъдък, объркаха малко Къхуун и коня му. Конят спря и отказа да продължи. Само острите шпори, които се забиха дълбоко в хълбоците му, го принудиха да се подчини и отново да полети в галоп.
Сега по-ревностно от всякога ездачът напираше напред, защото беглецът изостави пътеката и се отправи към храсталаците. Там преследването можеше да свърши, без да успее да убие или улови животното. До този миг Къхуун го занимаваше само мисълта дали конят му е достатъчно бърз, за да издържи в преследването. Той не беше предвиждал такъв край, какъвто сега изглеждаше вероятен и възможен. Решен да действува незабавно, той вдигна пушката си.
В това време той се намираше в храстите — конникът без глава, скрит наполовина в листака, чиито вейки се удряха със свистене в двете му страни. Къхуун имаше възможност да се прицели само в бедрата на коня и той насочи пушката си към тях.
Цевта избълва серен дим. В същото време се чу пукот. Сякаш от изстрела един тъмен предмет се завъртя през облака дим и глухо тупна на торфа. Той отскочи и се търкулна в краката на коня на Къхуун. Той спря, но продължи да се клатушка насам-нататък като фърфалак, малко преди да престане да се върти.
Сивият жребец изпръхтя и се вдигна на задните си крака. Ездачът изпищя уплашено.
И нищо чудно. Ако Къхуун познаваше добре Шекспир, можеше да повтори думите му: „Не разтърсвай кървавите си коси“124, защото на земята под него се въргаляше човешка глава. На нея имаше надяната шапка с корава, кръгла периферия, която не й позволяваше да спре на едно място.
Лицето беше цяло обърнато към Къхуун. То бе мъртвешки бледо, съсухрено и покрито с кръв. Очите изцъклени студени и замъглени като стъклени топчета. Бели зъби блестяха между посинелите устни, сякаш разтегнати презрително.
Къхуун гледаше всичко това ужасен и разтреперан. Страхът му не бе от нещо свръхестествено, а от
