След като изяде около половината от хляба и месото, той пусна остатъка в торбичката и я закачи на един клон над главата си. После „смукна“, както се следва, от уискито, запали лула, облегна се пак на рошковото дърво, скръсти ръце на гърди и впери очи във входа на Каса дел Корво.
Така седя Зеб цели два часа. Не мръдна поглед от вратата; никой не можеше да излезе, без той да го види!
От асиендата влизаха и излизаха хора — мъже и жени.
От светлото оскъдно облекло и мургавите им лица личеше дори отдалеч, че те са прислужници. Всички вървяха пеша. Човекът, когото Зеб очакваше, ако изобщо излезеше, трябваше да бъде на кон.
Бдението на ловеца беше прекъснато от залеза на слънцето; той само промени положението си. Когато сумракът започна да хвърля виолетови сенки над равнината, Зеб стана на крака, мързеливо опъна дългото си тяло и се изправи до дървото, сякаш така мислеше по-лесно.
„Тая лисица може да се измъкне през нощта — разсъждаваше той — или пък преди да се развидели. А аз трябва да зная накъде ще тръгне в прерията. Няма смисъл да мъкна кобилата подире си — продължи той, като погледна към мястото, гдето я беше оставил, — само ще ми пречи. Пък ще има ясна луна и от негърските колиби могат да я зърнат. По добре ще си бъде тя тука — има и трева, и къде да я скрия.“
Зеб се върна при кобилата, свали седлото, завърза единия край на ласото около врата й, а другия за едно дърво, отвърза старото си одеяло от задния край на седлото, преметна го на лявата си ръка и се отправи към Каса дел Корво.
Той не вървеше pari passu122, а ту по-бързо, ту колебливо, според местността, така че в здрача да не бъде забелязан от асиендата.
Тази предпазивост не беше излишна, защото мястото, през което трябваше да мине, беше съвършено голо — без горичка или каквото и да било прикритие. Тук-таме имаше по някое самотно дърво — дъб или алгаробия, но не достатъчно близо едно до друго, за да го скрият и да не го видят от прозорците, а още повече от асотеата.
От време на време той спираше съвсем. Чакаше сумракът да се сгъсти. Прокрадвайки се, ловецът стигна на по-малко от двеста ярда от стените на асиендата, точно когато от небето изчезна и последният слънчев лъч.
Сега засега той беше достигнал целта на своето пътешествие — на това място можеше да прекара нощта.
Наблизо растеше нисък храст. Като залегна зад него, Зеб поднови наблюденията си, за които едва ли може да се каже, че са били прекъсвани.
През тази безкрайно дълга нощ Зеб Стамп ни веднъж не затвори и двете си очи едновременно — едно от тях винаги бдеше. Някаква необикновена причина го подтикваше да бодърствува с неотслабващо старание.
Отначало еднообразието на самотното бдение бе нарушавано от различни звукове. Откъм помещенията на робите се чуваше глъчка, а от време на време и звънлив смях, но по-подтиснат от обикновено. Сега смехът не бе придружен от ясната мелодия на цигулката или звучното дрънкане на банджото — звуци, характерни нощем за „негърските квартали“.
Мрачната тишина, надвиснала над „голямата къща“, беше навлязла в сърцата и на самуреночерните роби.
Около полунощ гласовете стихнаха. Навсякъде пареше тишина, нарушавана от време на време от воя на блуждаеща хрътка, която отвръщаше на воя на койотите в равнината.
„Часовоят“ беше прекарал уморителен ден, но мислите му го държаха буден. Веднъж, когато имаше опасност те да го изоставят и да задреме, той скочи на крака, обиколи няколко пъти поляната, легна отново, заби глава в храста, запали лулата си и я изпуши докрай.
През цялото време очите му не се откъсваха от голямата масивна порта на асиендата. Луната я осветяваше и той можеше да види, че е още затворена.
Зеб отново промени поста си при изгрев слънце, както направи при залез.
Когато първите багри на утрото се появиха на хоризонта, той предпазливо се изправи, зави се с одеялото, обърна гръб на Каса дел Корво и се отдалечи по пътеката, по която бе дошъл предишната вечер.
Отдалечавайки се с неравномерни стъпки, той от време на време се спираше и през рамо поглеждаше предпазливо назад.
Никъде обаче не се спря за по-дълго, докато не стигна до рошковото дърво, под чиято сянка беше вечерял. Той закуси на същото място и по същия начин.
Втората половина от хляба и свинското скоро изчезнаха между зъбите му, а след това и останалата в шишето ракия.
Ловецът отново напълни лулата си и точно щеше да я запали, когато видя нещо, което го накара бързо да прибере кремъка и чакмака в торбичката, отгдето ги беше извадил.
През синкавата мъглявина на утрото той видя на входа на Каса дел Корво някакво тъмно петно. Вратата беше отворена.
Почти в същия миг се появи човек, възседнал малък сив кон. Вратата се затвори веднага след него. Но Зеб Стамп не обърна внимание на това. Той искаше само да види накъде ще тръгне подранилият пътник. Няколко секунди му бяха достатъчни. Главата на коня и лицето на ездача бяха обърнати към него.
Той не загуби никакво време, за да разбере кой е конникът. Нямаше съмнение, че това е същият човек, който беше минал край това място предишната вечер. Ловецът беше сигурен, че той пак ще мине оттук.
Зеб се втурна към кобилата, оседла я набързо и я поведе към гъсталака, отгдето можеше да наблюдава горската пътека незабелязано. Там очакваше приближаването на сивия жребец и неговия ездач капитан Касий Къхуун.
Той остана скрит дълго след като Къхуун мина в тръс край него, навлезе в гъсталака и постепенно изчезна в утринната омара на прерията.
Едва тогава Зеб Стамп се качи на седлото и пришпори кобилата.
Той тръгна след Касий Къхуун, без да се старае да го следи с поглед. Това не беше нужно. Покритата с роса трева бе за стария ловец чист лист и следите на сивия мустанг бяха ясни като буквите в напечатана книга. Той можеше да ги чете дори когато яздеше в тръс, дори и когато галопираше.
Глава LXXXI
С ГЛАВАТА НАДОЛУ, С КРАКАТА НАГОРЕ
Касий Къхуун продължи да язди през прерията, без да подозира, че някой друг освен Плуто, който бе оседлал коня му, го е видял да напуска къщата.
Той нищо не подозираше, когато мина и край мястото, гдето, приклекнал в шубраците, се беше скрил Зеб Стамп.
Касий предполагаше, че никой не го вижда в неясната утринна светлина — ни човек, ни звяр.
Когато излезе от горичката, той се отправи към Нуесес, като отначало яздеше в тръс, а след това премина в галоп.
Първите седем-осем мили той не обръщаше внимание на нищо наоколо. Задоволяваше се само от време на време да погледне към хоризонта, и то само пред себе си. Не обръщаше очи нито наляво, нито надясно, а назад погледна само веднъж, след като се беше отдалечил на известно разстояние от горичката.
Мислите му се стремяха към нещо напред, което още не се виждаше. Какво беше то? Знаеше само той и още един човек — Зеб Стамп, макар че Къхуун въобще не допущаше, че някой смъртен може да подозира причината на неговото ранно пътешествие.
Всъщност старият ловец само предполагаше. Но беше тъй сигурен, че предположенията му са правилни, колкото сигурен би бил, ако бившият капитан му се бе доверил. Той знаеше, че Касий Къхуун бе излязъл да търси конника без глава с надежда да го залови.
Макар и на кон, бързоног като тексаските елени, Къхуун съвсем не беше уверен в успеха си. Имаше голяма вероятност да не срещне желания „дивеч“ и това поглъщаше мисълта му, докато яздеше.
Несигурността го тревожеше, но гой се утешаваше с надежда, подхранвана от някои неотдавнашни случки.
