Конят със счупената подкова беше препускал край пътя, но не беше стигнал до форт Индж. На четири- пет мили от форта следата се отклоняваше от пътя под такъв ъгъл, че ако се тръгнеше по права линия, щеше да се излезе точно при плантацията на Пойндекстър. Зеб беше толкова сигурен в това, че почти не гледаше към земята, а яздеше напред, като че ли до него винаги имаше някакъв пътепоказател.
Много преди това той се бе отказал да върви по следата пеш. Въпреки своето открито презрение към язденето той нямаше нищо против да завърши пътешествието си на седлото, особено сега, когато беше уморен от продължителното търсене на следи сред прерията и гъсталака. Само от време на време поглеждаше към земята, и то не толкова да се увери, че не е изгубил следата, колкото да види дали няма да открие нещо ново.
Имаше места в прерията, гдето на твърдия и сух торф не бяха оставени никакви отпечатъци. Обикновен пътник можеше да помисли, че пръв минава по това място. Но Зеб Стамп не беше от тях. Въпреки че не винаги можеше да различи отпечатъците, той знаеше с точност до инч къде ще станат пак ясни — на по- влажните и меки места в прерията.
По този начин — полубезгрижен, полупредпазлив — ловецът се приближи на по-малко от миля от плантацията на Пойндекстър. Над върховете на акациите вече се виждаха назъбените парапети на асотеата, когато Зеб видя на земята нещо, което го накара да се сепне. Вместо да остане на кобилата, той скочи от седлото, метна поводите на врата й, бързо мина пред нея и тръгна пешком по следата.
Кобилата не спря, а продължи покорно след него, като че ли беше свикнала на подобни прищевки.
Неопитното око трудно би забелязало защо Зеб слезе така бързо от седлото. Това се случи на място, гдето по торфа като че ли не бе минавал нито човек, нито животно. Причината можеше да се разбере само от думите на Зеб, когато той скочи от коня.
— Неговите следи по пътя за дома му! — промърмори той бавно и отмерено и закрачи още по-бавно по следите.
След малко следата го заведе в гъсталака. Той се спря внезапно, като че трънливите храсти бяха станали непроходими за него и кобилата.
Но не беше така. Пътеката лежеше открита пред него — по-открита от всякога. Точно това го накара да не продължава повече напред.
Пътеката се спускаше надолу в една долина — падина в прерията, по която понякога течеше малко поточе. Сега тя беше суха и само тук-таме се виждаха отдалечени една от друга локви застояла вода. В падината, покрита с кал, се виждаше човек, който водеше един кон за юздата.
Нямаше нищо необикновено в държането на коня. Той просто вървеше, накъдето го водеше господарят му.
Но човекът — той какво правеше? Имаше нещо странно в движенията му — нещо, което би озадачило дори и един неопитен наблюдател. Зеб обаче не беше озадачен, поне за повече от секунда.
Щом го видя, и разбра какво прави.
— Заличава отпечатъка от счупената подкова — промълви Зеб — само се опитва! Няма полза, мистър Кеш Къхуун, няма полза! Стъпките ви са толкова дълбоки, че няма да ме излъжете. Ще вървя по тях, та ако ще да ме заведат в пъкъла.
Когато ловецът млъкна, човекът, за когото се отнасяха думите му, бе завършил работата си и като скочи на седлото си, бързо се отдалечи.
Следотърсачът го проследи пеша, без много да се старае да не го изпуша от поглед.
Нямаше нужда. Хрътка, попаднала на прясна следа, не може да бъде тъй сигурна, че ще настигне жертвата си, както беше сигурен Зеб Стамп. Никакви извивки или завои — нищо не можеше да спаси Къхуун.
Следотърсачът напредваше спокойно и не мислеше да се спре, докато не стигне до Каса дел Корво.
Не можем да го виним, че сметките му излязоха криви. Кой можеше да предвиди такова прекъсване, като прекъсването, причинено от срещата между Касий Къхуун и Исидора Коварубио де лос Лянос?
Макар да ги видя и се изненада, и то доста много — Зеб не се издаде, че е там.
Напротив, той сякаш стана по-предпазлив. Обърна се безшумно, пошушна някакви тайни думи в ухото на кобилата и прикрит от акациите, тихо се прокрадна напред.
Кобилата го последва без възражения и забележки.
Зеб скоро спря. Кобилата — също; тя подражаваше така добре, че изглеждаше негов двойник.
Гъсти акации го разделяха от двамата, които сега водеха оживен разговор.
Зеб не можеше да ги види, без да се издаде, че ги подслушва; но все пак чуваше всяка дума. Той стоеше на мястото си и слушаше, докато сделката с конете беше сключена, а и малко след това.
Зеб се осмели да излезе от прикритието си, едва когато Къхуун и Исидора се сбогуваха и разделиха.
Застанал на мястото, където бе станала сделката, той възкликна:
— Мътните го взели! Ето ти среща между мъжки и женски дявол. И на, ако мога да кажа кой спечели от цялата работа.
Глава LXXX
ДОБРЕ НАБЛЮДАВАНИЯТ ВХОД
Измина доста време, преди Зеб Стамп да напусне шубрака, откъдето бе станал свидетел на размяната на конете. Той не се показа, докато двамата участници в сделката не изчезнаха напълно от погледа. Не тръгна нито след единия, нито след другия, а остана на мястото си, сякаш се чудеше кого да проследи.
Всъщност не беше точно това, което го задържаше, а необходимо му беше „хубаво да си помисли“, както той имаше обичай да казва.
Мислите му бяха насочени към размяната на конете; той бе чул целия разговор и предложенията на Къхуун. Това го озадачаваше или по-скоро го караше да си помисли малко. Каква беше причината?
Зеб знаеше, че това, което мексиканката каза, е истина: пазарната цена на американския кон е много по-голяма от цената на мустанга. Освен това той знаеше, че Касий Къхуун не беше човек, когото можеха да измамят при сделка с коне. Защо тогава поиска да си смени коня?
Старият ловец свали филцовата си шапка, мушна веднъж-дваж пръсти в невчесаната си коса, след това поглади прошарената си брада. През цялото време се взираше в земята, сякаш отговорът щеше да изскочи от тревата.
— Само едно може да е — промърмори най-после той, — сивият жребец е по-бърз. Така си е. Затова го иска мистър Кеш. Защо иначе, дяволите го взели, ще дава кон, за който може да получи четири мустанга където и да е в Тексас и още толкова в Мексико? Само заради бързината е! Ама защо? Дявол да го вземе, ако не знам защо. Иска… той… хей! Сетих се… с него иска да настигне безглавия! Така си е! Сигурен съм, както съм сигурен, че се казвам Зебулон Стамп. Опитал се с американския кон, ама не е успял. Това е ясно. Сега си помисли, че ако го срещне пак, ще го настигне с мустанга. Сигурно пак ще отиде да го търси. Отиде към Каса дел Корво да вземе нещо за ядене. Няма дълго да се бави. Няма да мине много време, и някой ще го види тук, в прерията, и този някой трябва да бъде Зебулон Стамп. Хайде, животинче! — продължи той, като се обърна към кобилата. — Ти си мислеше, че ще се приберем, а? Сбъркала си. Трябва да поклечиш още час-два, пък може и цяла нощ. Няма значение, стари приятелю! Тревата не изглежда много лоша и ще си похрупаш малко. Хайде върви и си напълни търбуха!
Докато говореше, Зеб измъкна оглавника през ушите на кобилата и преметна юздата върху издадената част на седлото, та да може кобилата да се напасе до насита. Като я завърза в гъсталака, гдето беше спрял, той се отправи по пътеката, по която бе тръгнал Касий Къхуун.
На двеста ярда по-нататък „джунглите“ свършваха и се простираше открита равнина. На отсрещния й край се виждаше асиендата Каса дел Корво.
На фона на боядисаната в бяло фасада можеше да се различи фигурата на един конник, който в следващия миг се изгуби в тъмните очертания на входа.
Зеб знаеше кой влезе в асиендата.
— Оттук — промълви той — ще го видя, като излезе. И проклет да съм, ако не го дочакам, дори ако трябва да стоя до утре. Хайде сега, въоръжавай се с търпение.
Най-напред Зеб се отпусна на колене. Като се изви тъй, че гърбът му се допря до дънера на един рошков, той седна. След това извади от бездънния си джоб една кожена торбичка с царевичен хляб, голямо парче пържено свинско месо и шише уиски, което по миризмата личеше, че е „мононгахела“.
