жената, влюбена в човека, който той не само мразеше, но и беше решил да унищожи.
Това те знаеха отчасти от други хора, отчасти от наблюдения и отчасти от подозрителни обстоятелства, при които се бяха срещали. И двамата бяха убедени в това, което знаеха.
Всеки от тях беше сигурен в зловещите намерения на другия, но и двамата вярваха, че другият не подозира неговите собствени намерения.
Положението не беше такова, че да породи приятелски чувства помежду им. Не е естествено мъж или жена да харесва обожателя на съперника си. Те можеха да станат приятели само когато ревността се превърне в желание за смъртно отмъщение. Но в това приятелство има нещо зловещо.
Между Касий Къхуун и Исидора Коварубио де лос Лянос досега не беше се породило такова приятелство. Ако беше възможно, и двамата биха избягнали тази среща — особено Исидора.
Бившият доброволчески офицер не я привличаше и освен това, че обичаше съперницата й, имаше и нещо друго, което правеше присъствието му, ако не неприятно, то поне нежелано.
Тя си спомни, как бе преследвана от мнимите индианци и как преследването завърши. Знаеше, че между тексасците съществуваха много предположения за нейното неочаквано изчезване, след като бе призовала за помощ.
Исидора си имаше съображения, които нямаше намерение да издава. А човекът, когото току-що щеше да срещне, можеше да започне да я разпитва.
Тя щеше да отмине само с обикновен поздрав — по-малко от това не беше учтиво. Може би и той щеше да направи същото, ако не се бе сетил за нещо съвсем друго от онова, за което бе мислил досега.
Причина за новите му мисли не беше младата девойка. Въпреки нейната прелестна красота, той не я харесваше. В неговите безмилостни гърди нямаше място за друга страст.
Не, не беше това, което го накара да дръпне поводите насред пътя, да свали шапка и след любезен поздрав да поведе разговор с Исидора.
Тя не можеше да избегне разговора, който, подхванат от Къхуун, започна веднага.
— Извинете ме, сеньорита — каза той, като гледаше повече към жребеца, отколкото към нея, — зная, че е много неучтиво да ви спирам по този начин, особено аз, съвсем чужд за вас човек, какъвто за съжаление трябва да се нарека.
— Няма защо да се извинявате, сеньор. Ако не се лъжа, срещали сме се и по-рано — в прерията, близо до Нуесес.
— Вярно! Вярно! — заекна Къхуун, който не желаеше да си спомни за това. — Не исках да споменавам за тази среща, но за онова, което видях впоследствие, когато се появихте в галоп на скалата. Всички се чудехме какво стана с вас.
— Няма какво да се чудите, кавалеро. Изстрелът, даден от някой от вашите хора, ме отърва от преследвачите. Видях ги, че се върнаха и просто продължих пътя си.
Къхуун не се ядоса, че му отвърнаха по такъв начин. Той още не беше подхванал разговора, който се надяваше, че ще бъде по-успешен.
Какъв щеше да бъде този разговор, можеше да се предвиди от погледа му — все още отправен към жребеца на Исидора.
— Не искам да кажа, сеньорита, че съм от тези, които се изненадаха от вашето внезапно изчезване. Предположих, че имахте причини да не дойдете при нас и като видях как яздите, не се страхувах за безопасността ви. Това, което изненада мене и всички останали, беше вашата езда. Само какъв кон имахте! Сякаш не галопираше, а летеше. Ако не се лъжа, това е същият кон, който сега яздите. Прав ли съм, сеньорита? Прощавайте, че ви задавам такъв незначителен въпрос.
— Същият ли? Чакайте да помисля! Яздя толкова различни коне. Мисля, че тогава бях със съшия кон. Да, да, сигурна съм. Спомням си как проклетото животно ме издаде.
— Издаде ли ви? Как?
— На два пъти. Първия път, когато се приближавахте вие и вашите хора. Втория — когато индианците — O, Dios! — те не били индианци, както после научих — вървяха през гъсталака.
— Но как?
— Изцвили! Не трябваше да цвили! Обучаван е достатъчно, за да знае това. Няма значение. Веднъж да го закарам до Рио Гранде, и ще го оставя там. Няма вече да го яздя. Нека се върне на пасбищата.
— Извинете ме, сеньорита, че ви говоря по тоя въпрос, но трябва да ви кажа, че съжалявам.
— Съжалявате? За какво?
— Че можете с леко сърце да зарежете такъв разкошен жребец. Какво не бих дал, за да го имам.
— Шегувате се, кавалеро. Не представлява нищо повече от обикновен кон. Може би е малко по-красив и по-бърз. Баща ми има пет хиляди като него. Много от тях са по-красиви, а някои без съмнение — по-бързи. Издръжлив е на дълъг път и затова го яздя сега. Ако не си отивах у дома на Рио Гранде и ако не ме очакваше такъв път, с удоволствие бих го дала на всеки, който го хареса като вас. — Стой мирно, musteno mio! Не виждаш ли, че има човек, който те харесва повече от мен.
Последните думи бяха отправени към мустанга, който като ездачката си изглежда, че бързаше разговора да приключи. Къхуун обаче желаеше да го продължи или поне да го доведе до друг край.
— Извинете ме, сеньорита — каза той, като си придаде делови вид, — ако цент е сивия мустанг толкова малко, аз много бих се зарадвал да се разменим. Тексаските търговци ценят моя кон, макар че не е красив. Той не е и много бърз, но мога да ви уверя, че ще ви заведе благополучно до дома ви и ще ви служи добре и след това.
— Какво, сеньор! — възкликна девойката, очевидно изненадана. — Да размените вашия прекрасен американски кон за един мексикански мустанг! Много великодушно предложение и не мога да го приема другояче освен като шега. Знаете ли, че на Рио Гранде един от вашите коне се равнява по стойност на три, а понякога и на шест от нашите?
Къхуун добре знаеше това, но знаеше също, че мустангът на Исидора ще му бъде по-полезен от цяла конюшня коне като този, който той яздеше. Освен че сам беше видял, беше и чувал от много места за бързината му. Къхуун се нуждаеше от него — точно от него. Той не само би дал „прекрасния кон“, но би платил отгоре и цената на мустанга.
За негово щастие нямаше нужда да я увещава. Колкото и да имаше вкус към коне, младата мексиканка нямаше в характера си нищо от духа на „търговците на коне“. Тя нямаше и опит — в конюшните на баща й или по-скоро по неговите пасбища имаше пет хиляди коня. Защо тогава да не удовлетвори едно такова незначително желание, макар че човекът, който я молеше, не й беше близък, а може би й беше враг. Тя не му отказа.
— Ако не се шегувате, сеньор — отговори Исидора — нямам нищо против.
— Говоря сериозно, сеньорита.
— Вземете го тогава! — каза тя, като скочи от седлото и започна да разкопчава каишите. — Седлата не можем да разменим. Вашето ще ми бъде доста голямо!
Къхуун беше толкова щастлив, че не можеше да намери думи да благодари. Той побърза да й помогне да махне седлото, след което сне и своето.
За по-малко от пет минути конете бяха сменени — всеки запази своето седло и юзди.
На Исидора всичко това й се стори много забавно. Тя почти се смееше, докато се извършваше сделката.
Къхуун гледаше другояче на цялата работа. Той имаше пред себе си задача — много важна задача.
Те се разделиха, без да говорят повече. Казаха си само обичайното „адиос“. Исидора се отдалечи на американския кон, а бившият офицер, яхнал сивия мустанг, продължи пътя си към Каса дел Корво.
Глава LXXIX
НЕУМОРИМИЯТ СЛЕДОТЪРСАЧ
Зеб се върна на мястото, гдето беше вързал кобилата. Гъсталакът му беше познат и той го пресече по- напряко, отколкото го бе пресякъл раненият.
Пак тръгна по следите на счупената подкова, напълно уверен, че те ще го изведат близо до Каса дел Корво. Следата го отведе до път, който свързваше почти в права линия форт Индж с един от бродовете на Рио Гранде. Пътят беше широк, половин миля, нещо обикновено за Тексас, гдето всеки пътник си минава, където си ще, като гледа само да не изгуби посоката.
