На края на една просека, откъдето беше минал предполагаемият убиец, следите се разклоняваха. Имаше пречка — непроходим гъсталак. После следите пак се събираха, но чак на една просторна поляна.
Доволен от това, Зеб се огледа наоколо и за известно време забрави следите на пешеходеца.
След кратко проучване той забеляза друга ясна следа, но съвсем различна. Това беше добре утъпкана пътека, която почваше от единия край на поляната и отиваше до другия. Накратко, пътека, направена от животни.
Зеб видя, че подковани коне бяха минали по нея преди няколко дена. Това го накара да се върне и да я разгледа подробно.
Само по следите той можеше да определи точно в кой ден и час са минали конете. Но в случая нямаше нужда да показва умението си. Знаеше, че отпечатъците са от конете на Спенглър и другите, които са се отделили от отряда, върнал се с майора в поселището.
Той бе научил цялата история на разследването — как Спенглър и другарите му бяха вървели по следите на коня на Хенри Пойндекстър чак до плантацията, дето негърът бе хванал коня.
За обикновения ум това може би беше достатъчно. Човек едва ли можеше да научи нещо повече, ако разгледа повторно местността.
Зеб Стамп обаче изглежда не мислеше така. Докато разглеждаше следата от коня на Хенри, той проявяваше някакво колебание.
— Ако имах време — промърмори той, — щях да тръгна първо по нея. — Сигурно ще открия нещо. Но нямам време и по-добре да свърша със следата от счупената подкова.
Той се бе обърнал и се готвеше да напусне поляната, когато някаква нова мисъл го накара пак да се спре.
— В края на краищата нея винаги ще намеря лесно. Знам къде води. Все едно, че съм яздил с мерзавеца, който я е оставил — право в конюшнята на Каса дел Корво. Как да оставя другата следа, като съм дошъл чак дотук? Ще ме накара да се връщам още десет мили, а нямам толкоз време. Я чакай малко да повървя по нея. Старата кобила може да почака.
Като се приготви за нови разследвания, Зеб се отправи по пътеката, по която бяха минали Спенглър и спътниците му.
Той не обръщаше много внимание на техните отпечатъци, а от време на време въобще не ги поглеждаше. Очите му търсеха само следите от коня на Хенри Пойндекстър. Макар че следите на преследвачите бяха по-нови и на места бяха затъпкали дирята, която го интересуваше, той лесно я намираше. Както би казал Зеб, „всеки новак може да я намери“. Конят на младия плантатор беше препускал. Следотърсачите бяха я дирили бавно.
Доколкото Зеб можеше да види, Спенглър и другите не бяха спирали, нито се бяха отклонявали. Не беше така обаче с коня на Хенри.
На около три чевърти миля от края на просеката галопиращият кон не беше спирал, а само леко се бе отклонил от правата посока, като че бе видял нещо — вълк, ягуар, кугуар или друго хищно животно.
По-нататък жребецът бе продължил в бърз и необуздан кариер.
Групата на Спенглър не беше спирала, за ла разбере защо конят се е отклонил от пътя си.
Зеб Стамп, по-любопитен, се спря.
Това беше безплодна местност, осеяна с камъни и пясък и лишена от всякаква растителност. Огромно дърво с хоризонтално разперени клони я засенчваше. Един от клоните се простираше напряко над пътеката, по която бяха минали конете — толкова ниско, че да го избегне човек на кон, трябваше да си наведе главата. В този клон се вгледа Зеб Стамп. Той забеляза, че кората му беше леко обелена — което се дължеше на удар о нещо твърдо като нея, ако не и и по-твърдо.
— От човешка глава е — разсъждаваше Зеб, — от човек на кон. Не е минал от другата страна на клона. Жив човек не може да устои на такъв удар, без да падне от седлото. Ура! — извика Зеб тържествуващ, след като внимателно разгледа земята под дървото. — Знаех си. Ето тук личи, че е падал ездач. А ето и къде е пропълзял. Сега ми е съвсем ясно от какво е цицината. Знаех си, че не е от животно, а не изглеждаше да е от удар с камък или дърво. Ето от този клон е.
С пъргава крачка и сияещо от радост лице старият ловец си тръгна от дървото, но вече не по пътеката, а по следите на човека, който така жестоко е бил съборен от коня си.
На хора, несвикнали да се движат през гъсталак, можеше да се стори, че Зеб се движи без посока по места, по които не е стъпвал човешки крак.
Може би по част от пътя наистина не беше минавал човек. Но Зеб се ръководеше от следи, които макар и незабележими за обикновено око, за него бяха ясни като пътни знаци. Изкривеният клон, омачканите тичинки на едно пълзящо растение, издрасканата повърхност на земята — всичко показваше, че оттам бе минал човек. И не само това. Те показваха, че беше минал ранен човек, който е пълзял.
Зеб Стамп продължи напред по следите на ранения, докато стигна до брега на един поток.
Не беше необходимо да върви по-нататък. Той беше открил още едно звено от счупената верига. Само още едно липсваше, за да стане тя цяла.
Глава LXXVIII
РАЗМЯНА НА КОНЕ
С проклятие на уста, мрачно настроение и свъсено от разочарование чело, Къхуун си тръгна от варовитата прерия, гдето бе загубил следите на конника без глава.
„Няма смисъл да яздя по-нататък! Кой знае къде е отишъл! Няма надежда да го намеря освен случайно. Ако се върна към потока, може би ще го срещна, но ако не успея да ида по-близо до него, пак нищо няма да стане. Мустангът няма да ми даде да се приближа. Като че знае какво искам да направя. По-хитър е дори от дивите коне. Сигурно ловецът на мустанги го е научил. Само един сполучлив изстрел и странствуванията му ще се прекратят. Изглежда, че няма да мога да се прокрадна до него. Колкото за това, да го настигна, тая работа не става с такова бавно муле като моето. И дорестият кон не е по-бърз, макар че изобщо е по-добър. Утре ще го опитам с новата подкова. Само да можех да намеря някой добър кон да настигне мустанга! Щедро бих платил за него. Сигурно може да се намери такъв кон в поселището. Ще търся, като се върна, ако ще да струва двеста, даже триста долара, пак ще го купя.“
След тия размишления Къхуун се отдалечи от варовитата прерия. Мрачният изразна лицето му странно контрастираше с нейния снежнобял блясък. Той яздеше бързо, без да жали коня си, вече изтощен от дългия път, което личеше от изпотената му кожа и капчиците полусъсирена кръв на хълбоците, дето безмилостно се бяха забивали шпорите. Нови капки кръв се появиха, когато конят малко тромаво препусна към асиендата Каса дел Корво.
След по-малко от час ездачът му го направляваше между акациите, които растяха около плантацията.
Къхуун познаваше добре пътеката. И по-рано беше яздил по нея, но не със същия кон. След като пресече едно дере, изсъхнало от продължителна суша, той се сепна, като забеляза в калта следи от друг кон. Една от тях, близо от преди осем дена, беше от счупена подкова. Къхуун не се спря да я разгледа, защото я знаеше, знаеше дори и часа, когато беше оставена.
Къхуун слезе от коня си с намерение да унищожи отпечатъка от счупената подкова. По-добре да не беше си правил тоя труд. Следите от токовете на ботушите му, които тъпчеха гъстата кал, бяха само още едно доказателство за това, кой беше яздил коня със счупената подкова. А скоро щеше да дойде човек, способен да събира такива доказателства.
Отново на седлото, бившият офицер продължи пътя си, като размисляше над собствената си съобразителност.
Преди още да се унесе в размишленията си, до ушите му внезапно достигна тропот на кон — друг кон. Той не видя нищо, защото животното бе скрито зад храсталаците. Явно, то се приближаваше, макар и бавно. Равномерният ход показваше, че то не е само, а някой го направлява. Това беше кон с ездач.
В следващия миг те се появиха и Къхуун видя пред себе си Исидора Коварубио де лос Лянос. Исидора също го видя.
Странно беше обстоятелството, че тия двама трябваше да се срещнат по този начин. Още по-странни бяха мислите, които се породиха в главите и на двамата.
В Къхуун Исидора виждаше човека влюбен в жената, която тя мразеше. В Исидора Къхуун виждаше
