За първи път в живота си Зеб Стамп беше сгрешил. Той разбра това, когато заобиколи акациевата горичка, зад която бяха изчезнали двамата ездачи.
Зад горичката се простираше част от варовитата прерия, през която изглежда, че беше минал само единият конник — конникът без глава. Така заключи Зеб, защото на известно разстояние пред себе си видя другия. Той яздеше насам-нататък на пресекулки, като ловджийско куче, което обикаля стърнищата за яребици.
Къхуун беше загубил следите и се стараеше отново да ги открие. Свит зад акациите, ловецът бе мълчалив зрител на действията на капитана.
Къхуун не успя. Не беше лесно да се открият следи по варовитата повърхност и особено от недостатъчно умел следотърсач като него. След като се повъртя още малко, той сякаш се отказа от намеренията си, пришпори гневно коня и препусна по посока към Леона.
Веднага щом изчезна, Зеб се опита да открие изгубените следи. Но въпреки по-големите си успехи в това изкуство, той също бе принуден да се откаже.
Знойното слънце блестеше по варовика и само очите на гущер можеха да устоят на отражението на лъчите.
Почти заслепен, ловецът реши да се върне по-късно и отново да потърси първата следа, която бе изоставил за малко.
Достатъчно бе научил и знаеше, че трудът му ще бъде богато възнаграден.
Не след дълго Зеб се върна и намери следата, която бе изоставил. Той разбираше много добре голямото й значение и подтикван от тази мисъл, без да губи нито минута, закрачи напред, а кобилата след него.
Спря се само веднъж — на мястото, където отпечатъците на други два коня се сливаха със следата, по която вървеше.
Оттам нататък трите следи съвпадаха — на места се разделяха и двадесет ярда вървяха успоредно, след което пак се съединяваха и покриваха една друга.
Всички коне бяха подковани като този, който носеше счупената подкова, и ловецът спря, само за да види дали може да разбере нещо от отпечатъците на копитата. Единият беше „американска порода“, другият мустанг — едър жребец с копита почти толкова големи, колкото на американския кон.
И за двата коня Зеб имаше свои предположения.
За него не беше трудно да разбере кой от двата беше минал пръв. Все едно, че ги беше видял. Жребецът е бил напред — колко напред, Зеб не можеше да определи точно, но положително не бяха вървели заедно. Американският кон е вървял след него, а после жребецът със счупената подкова — също американска порода.
И трите коня бяха минали по едно и също място, но по различно време, всеки поотделно. Зеб Стамп можеше да потвърди това тъй лесно и сигурно, както ако би гледал часовник или термометър.
Каквито мисли и да имаше в главата му, той не каза нищо, а само възкликна: „Добре!“ — и със задоволство, изписано на лицето му, продължи напред. Старата кобила сякаш на подигравка подражаваше на неговите крачки.
— Тук са се разделили — каза Зеб, като още веднъж се спря и заразглежда земята под краката си. — Мустангът и американският кон са вървели заедно — искам да кажа, по един и същи път. Счупената подкова се е запиляла в друга посока. Чудя се защо? — продължи той след кратко размишление. — Друг път не съм виждал толкова забъркани следи, дето и дявола биха турили на тясно! По коя да тръгна по-напред? Ако вървя по двете, зная къде ще ме изведат — до локвата кръв. Я да тръгна по другата и да видя дали не отива някъде наблизо до същото място.
— Обръщай се надясно, стари приятелю, и върви близо до мене, защото може да се изгубиш в гъсталака и койотите да позакусят с тлъстините ти! Ха! Ха! Ха!
След това обръщение към „животинчето“, което завърши със смях за „тлъстините“ му, ловецът тръгна по следите на третия кон.
Следите го заведоха до края на голямо място, обрасло с дървета; дотам бе стигнал, когато вървеше по отпечатъците на трите коня — място, добре известно и на него, и на читателя.
Новата следа заобикаляше само част от гората и навлизаше в просеката на двеста ярда от нейното начало. След около петдесет крачки Зеб стигна до място, където конят беше стоял вързан за едно дърво.
Зеб видя, че животното не е отивало по-нататък, защото откри други следи, които показваха откъде се е върнало в прерията, макар и не по същия път.
Ездачът е продължил сам. Човешки стъпки можеха да се видят в едно позасъхнало дере, на брега на което конят е бил вързан.
Като остави кобилата в същата „конюшня“, гдето за известно време е стояла „счупената подкова“, старият ловец се промъкна по човешките стъпки.
Той скоро откри две следи — едната отиваше напред, другата се връщаше.
Зеб тръгна по първата.
Той не се изненада, когато тя го изведе на просеката, близо до локвата кръв, отдавна изблизана от койотите.
Ако земята не беше утъпкана като овчарска кошара от стотици конски копита, той би могъл да върви по следата чак до локвата. Но преди да стигне дотам, Зеб откри нов „знак“, твърде интересен, за да го отмине, без да го проучи грижливо. Сред най-гъстите храсти той откри едно място, където за известно време бе спирал човек. Там нямаше торф и рохкавата почва беше стъпкана очевидно от подметките на ботуши или обувки.
Отпечатъците от същите подметки водеха към локвата кръв и обратно. Но на едно дърво между туй място и локвата кръв Зеб Стамп видя нещо, което бе убягнало от очите не само на участниците от отряда, но и на водача им Спенглър — парче хартия, изчернено и полуобгорено, очевидно използувано за запушване на оръжието, с което е било стреляно.
То висеше на клона на един рошков, забодено на един от бодлите му.
Старият ловец го взе от бодила, където беше устояло на дъжда и вятъра, внимателно го разтвори на мазолестата си длан и прочете на смачканата хартия инициалите на име, което му беше добре известно, инициалите заедно с чина бяха „К. К. К.“.
Глава LXXVII
ОЩЕ ЕДНО ЗВЕНО
По-скоро задоволство, отколкото изненада се изписа на лицето на Зеб Стамп, когато разбра чии са инициалите, написани на хартията.
— Това е парче от плик — промърмори той. — Доста може да се научи от него. Повече, отколкото от самото писмо. Използувал го е за запушалка на пушката. Е добре, така му се пада на негодяя, щом запушва пушката си с книга, а не с парче намаслена еленова кожа, както си му е редът. Женска ръка го е писала — продължи той, като отново погледна книжката. — Това няма значение. До него е пратено и в него е било. Ще трябва добре да го скрия.
При тия думи Зеб извади малка кожена кесия, в която държеше прахан, кремък и чакмак, грижливо прибра хартийката и отново я сложи в джоба си.
— Е добре — пак заговори той сам на себе си, — май че ще поразбера нещичко аз от тая тайна, макар че тук-таме нишката се губи и има работи, дето не са ми много ясни. Убитият, който и да е той, е бил при локвата кръв, а убиецът, който и да е той, е стоял зад този рошков. Можех да науча повече, ако онези новаци не бяха изпотъпкали цялото място. Сега всичко е загубено. Няма смисъл да вървя по-нататък. Най- добре е да тръгна по обратните следи и ако може да открия къде конят със счупената подкова е завел господаря си след тайния лов. Ето защо, стари ми Зебулон Стамп, тръгвай обратно по следите от ботушите!
Като се подкани сам, Зеб тръгна отново по стъпките, които го бяха довели до края на просеката. Само на едно-две места следите бяха ясни. Но той едва ли се нуждаеше от тях.
Забелязал вече, че човекът, който ги е оставил, се е върнал на мястото, гдето е бил вързан конят, Зеб знаеше, че те ще го изведат там.
