„видението“, сякаш привличан от някаква магнетична сила.
Нещо повече. Той бе видял конника без глава, преди да стъпи на острова. Бе го видял отдалече и можеше лесно да избяга. Но вместо да стори това, той незабавно започна да се промъква към него, като използуваше дърветата за прикритие. Приличаше на човек, който дебне плахия елен, но с тази разлика, че сърцето му беше изпълнено с ужас, непознат за ловеца на елени.
Продължи да се приближава и стигна до острова, гдето, прикрит от дърветата, можеше да си отдъхне, но не от страх, а от опасение, че няма да успее.
Той бе яздил десет мили през прерията с определена цел и затова сега действуваше предпазливо. Направляваше коня по мекия торф и по пътеките сред храсталаците така, че да остане незабелязан, да не закача клонките и да не вдига шум, който да се чуе на повече от десет ярда.
Ако някой наблюдаваше маневрите му, докато се промъкваше между дърветата, не можеше да не отгатне намерението му.
Очите му бяха насочени към конника без глава. Съсредоточено го следеше и нагаждаше движенията си според неговите. Отначало изглежда, че се страхуваше. След известно време страхът му бе заменен от нетърпение, което отчасти го окуражи. А започна да става нетърпелив, когато забеляза, че конникът без глава, наместо да се приближи до дърветата, обикаляше все на двеста ярда от края на острова.
Че това го дразни, личеше от думите му, изречени полугласно. В тях имаше и ругатни, свойски за човека, от чиито уста се чуваха.
— Ах ти, дяволско животно! Само да дойде двайсет ярда по-наблизо, и ще го хвана. Пушката ми не бие толкова далеч. Сигурно няма да улуча и всичко ще пропадне. Може би вече да не ми се удаде такъв случай. Дявол да го вземе! Само двайсет ярда е по-далеч, отколкото ми трябва.
Човекът изглежда не бе съвсем убеден в последните си думи, защото започна на око да мери разстоянието, което го отделяше от конника без глава. През цялото време държеше в ръцете си къса пушка, готов да стреля всеки миг.
— Няма смисъл — продължи той, след като мълчаливо пресметна нещо. — Куршумът може да го улучи, но няма да го осакати, а само ще изплаши животното. Нищо няма да му направи. Трябва да имам търпение и да го изчакам да се приближи. Проклетите вълци! Ако не бяха те, можеше да се навлезе в гората. Докато обикалят край него, той ще стои надалече. Такива са тексаските коне, дяволът да ги одере! Интересно дали ще мога да го примамя — си каза той след малко. — Може човешкият глас да го накара да се спре? Кой знае дали скоро е чувал човешки глас. Сигурно само ще го изплаша. Ако види моя кон, може да се приближи както онзи път, макар че тогава беше на луна. А и кучето го гонеше и виеше. Не е чудно, че е подивял. Язди го дявол знае какво, защото това не може да бъде… Ами! Тук има някаква измама, дяволска измама!
Човекът дръпна юздите и спря коня. Като се наведе напред, за да вижда по-добре между дърветата, продължи да се взира в странната фигура, която бавно обикаляше гората.
— Но това е неговият кон, няма никакво съмнение. Неговото седло, неговото capane и всичко. Как, по дяволите, са попаднали в ръцете на другия?
Отново замълча замислено.
— Измама или не — отвратителна работа! Който я е измислил, сигурно знае всичко, което се е случило през онази нощ. Ако е заседнал вътре, трябва да го извадя. Какъв глупак излязох, че тогава се похвалих. Лош късмет, дявол да го вземе! Няма да се приближи. Страхува се от гората. Като всички тексаски коне знае, че е по-безопасно на открито. Какво да правя!? Да го повикам? Може да му се хареса да чуе човешки глас. Хубаво ще е, ако мога да го накарам да се приближи още двайсет ярда. Я да опитам!
Като се промъкна малко по-близо до края на гъсталака, човекът започна да подвиква така, както обикновено подвикват в Тексас, за да примамят някой заблуден кон.
— Про, про, прошоу! Ела насам, ела, добро конче!
Поканата не постигна целта си. Тексаският жребец изглежда че не я схвана като покана, отправена от приятел. Напротив, той се изплаши, щом чу думата „про“, изпусна тревата от устата си, метна високо глава, изпръхтя — от човека се уплаши повече, отколкото от вълците и лешоядите.
Мустангът знаеше, че най-големият му неприятел е човекът — човек, възседнал кон. Обонянието му подсказа, че към него се приближава такъв враг. Той не се застоя да види човека на коня. Инстинктът му подсказа, че са неприятели.
Като че и ездачът му бе дошъл до същото заключение, защото не дръпна поводите. Мустангът бе оставен свободно да прави, каквото си ще, и той се понесе по прерията.
Неуспелият преследвач ядосано изруга и пришпори коня си към откритата прерия.
Още по-ядовито беше проклятието му, когато видя, че конникът без глава се изплъзва от ръцете му, незасегнат от куршума, изстрелян от него.
Глава LXXV
ПО СЛЕДАТА
Зеб Стамп не остана дълго на мястото, гдето откри отпечатъка от счупената подкова. Шест секунди му бяха достатъчни, за да се увери, че не се лъже. После се изправи на крака и тръгна по следата.
Той не се качи на коня си, а продължи пешком. Старата кобила го следваше послушно на известно разстояние.
Ловецът измина по този начин повече от миля, ту по-бавно, където следата беше неясна, ту с ускорени крачки, където отпечатъкът от счупената подкова се виждаше лесно.
Като някакъв археолог, погълнат от разчитането на йероглифи, погребани отдавна под развалините на някой изчезнал град, йероглифи, странни за всеки освен за самия него, Зеб Стамп крачеше напред и разчиташе знаците на прерията.
Погълнат от тази работа и размишления около нея, той не виждаше нищо друго. Не поглеждаше нито към зелената безгранична савана, която се разстилаше наоколо, нито към синьото безоблачно небе, което се простираше над него. Цялото му внимание беше насочено към торфа пред него.
Внезапно Зеб трепна. До слуха му достигна пушечен изстрел, но толкова далечен, че приличаше на гърмеж от капсула.
Той неволно спря и същевременно повдигна очи нагоре, без да изправя превитото си тяло.
С бърз поглед Зеб огледа тази част от хоризонта, отгдето можеше да идва звукът. Към небето бавно се издигаше синкав дим, който все още имаше форма на балон. Под него се открояваше тъмното петно на един горист „остров“. Толкова далечни бяха „островът“, димът и звукът, че само опитното око и острият слух на някой жител на прерията можеше да види дима и чуе звука от мястото, гдето стоеше Зеб Стамп.
Старият ловец имаше и опитно око, и остър слух.
— Това пък какво е! — промърмори той, като продължаваше да стои подобно градинар, който сади зеле. — Какво ли е наистина! Кому е скимнало да ходи на лов по тия места! Какъв лов има там, да си струва барутът? Бил съм на тоя остров и знам, че има само койоти. А и те от какво живеят, един господ знае. Аха! — продължи Зеб след известно време. — Сигурно е някой търговец от града на излет, както казват — пука по тези смрадливи гадини, а после ще разправя, че е бил на лов за вълци. Е, добре, не е моя работа. Нека се забавлява. Хей! Нещо идва насам. Кон с ездач — препуска, като че дяволът го гони с нажежена вила. Какво е това? Кълна се, че е безглавият. Да, той е! Мътните го взели.
Старият ловец беше прав. Нямаше никакво съмнение, че ездачът, който се измъква от облака серен дим, сега разпръснат над прерията, и който галопираше към мястото, където стоеше Зеб, бе конникът без глава.
Нямаше съмнение и за посоката, в която препускаше — право към Зеб. Сякаш го бе видял и искаше да дойде при него.
В пределите на Тексас не можеше да се намери по-смел човек от обитателя на горския пущинак Зеб Стамп. Той не се страхуваше да срещне нито кугуар, нито ягуар, мечка, бизон или червенокож. Дори цяла банда команчи да беше го преследвала, нямаше да се изплаши и на половината толкова, колкото се уплаши при вида на самотния ездач.
Закален от суровия живот сред дивата природа, Зеб Стамп, колкото и странно да е, не беше напълно лишен от някои суеверни предразсъдъци.
Макар че имаше смелостта да срещне с презрение какъвто и да е враг — всякакъв враг в естествен вид, независимо двукрак или четирикрак, — той все пак не беше достатъчно неустрашим, да се противопостави
