на свръхестественото. Самият Байар121 би трепнал при вида на конника, който напредваше сякаш с намерение да се впусне в смъртна борба.
Зеб Стамп не само трепна, но се разтрепери във високите си ботуши от крокодилска кожа и се огледа къде да се скрие.
Наблизо растяха храсти, които можеха да му послужат за прикритие. Той несъзнателно се спусна към тях и се скри дълго преди конникът без глава да се приближи и да го види.
Кобилата, която стоеше оседлана до него, можеше да го издаде, но Зеб беше помислил и за това.
— Лягай долу! — извика той на безсловесния си другар, който, въпреки че не можеше да говори, прекрасно разбираше всичко. — Клякай или ще се провалиш вдън земя!
Сякаш изплашено от подобно нещастие, мършавото животно се отпусна първо на колене, а после, като снижи задните си части, легна на тревата като за почивка.
Едва Зеб и кобилата му успяха да се настанят, и конникът без глава префуча край тях.
Той летеше с пълна скорост и Зеб се зарадва, когато видя, че няма намерение да намалява бързината си.
Само случайността го бе довела насам. Той не бе видял нито ловеца, нито жалката му кобила. Ловецът, може Ьи не и кобилата, беше доволен, че конникът без глава постъпи така благородно. Но дълго преди да изчезне от погледа, Зеб го бе разгледал и видял кой е.
„Видението“ можеше да бъде тайна за целия свят, но вече не и за Зебулон Стамп.
Когато конят прелетя в кариер край храстите, краищата на сарапето се развяха от вятъра и разкриха пред очите на Стамп добре позната фигура, облечена в дреха, която той бе виждал по-рано — блуза от син памучен плат с басти на гърдите. И макар че на светлата дреха се открояваха червени петна, ловецът можа да я познае.
Зеб не беше много сигурен за лицето, което видя на седлото до крака на ездача. Но нищо чудно. И майката, която често е гледала с любов този красив по-рано образ, сега едва ли би го познала.
Зеб Стамп го позна по чувство. Конят, седлото, кобурът, шареното capane, небесносинята риза и панталони, даже и шапката на главата му бяха добре познати. Позната му беше и фигурата, която седеше почти изправена на седлото. Главата сигурно принадлежеше на същата фигура, макар че не беше на мястото си.
Зеб не видя конника само набързо. Той можа подробно да разгледа призрачното видение. Макар в галоп, жребецът премина на по-малко от десет крачки от него.
Той не се опита да спре отдалечаващият се ездач нито с думи, нито с движение. Само когато истината блесна в ума му, той тъжно промърмори:
— Мътните го взели! Значи вярно е! Бедният момък — мъртъв!… Мъртъв!
Глава LXXVI
ЗАГУБЕН ВЪВ ВАРОВИТАТА ПРЕРИЯ
Конникът без глава продължаваше да галопира през прерията. Зеб Стамп го следеше с очи; той остана превит чак докато конникът изчезна зад няколко разпръснати акациеви горички.
След това се изправи само за една-две секунди. Решаваше какво да предприеме.
Тази странна и неочаквана случка объркваше плановете му; изглежда той трябваше да ги промени. Дали да продължи по следата, по която беше вървял досега или да я изостави и да тръгне по следите на току-що прелетелия покрай него жребец?
В първия случай може да открие много, но във втория може да научи още повече.
Може би ще успее да залови конника без глава и да разбере от него защо и по каква причина се скита така необуздано из прерията.
Погълнат от размишления какво да прави, Зеб забрави пушечния облак и изстрела, долетял до ушите му някъде отдалеч.
Но това трая само миг. Тези неща бяха важни и той скоро се сети за тях.
Като погледна към мястото, откъдето се бе появил димът, ловецът видя нещо, което отново го накара да клекне и още по-усърдно ла се настани под прикритието на акациите. Старата кобила се наслаждаваше на почивката и въобще не беше ставала.
И сега Зеб видя конник, истински конник с глава на раменете си.
Конникът беше още далеч и едва ли бе видял високата фигура на ловеца, който стоеше в храстите, а още по-малко кобилата, която лежеше под тях. Ездачът с нищо не показа, че ги е забелязал.
Напротив, наведен ниско над седлото, той усърдно разглеждаше пътя, по който направляваше коня си.
Човек лесно може да се досети защо конникът разглежда земята. На Зеб Стамп му беше достатъчен само един поглед, за да разбере, че той върви по следите на конника без глава.
— Хм! — промърмори старият ловец, като откри това. — Май че не само аз искам да разгадая тайната. Кой ли е? Много ми се ще да разбера.
Зеб не трябваше да чака дълго, за да се осъществи желанието му. Тъй като следите бяха пресни, странният ездач се приближаваше бързо и ловецът скоро има възможност да го разгледа.
— Мътните го взели! — промълви той. — Трябваше да се сетя кой е. Ако не се лъжа, работата започва да се разплита. Ще излезе още една бримка и ще ми помогне да открия по-лесно тайната. Леж мирно, животно такова! Само да мръднеш дългите си уши, и ще ти прережа гърлото!
След тия думи към кобилата Зеб се притаи, свря глава сред клончетата на акацията, впери очи и внимателно започна да разглежда приближаващия се конник. Това беше човек, който, ако веднъж си видял, мъчно би забравил. Едва тридесетгодишен, лицето му беше състарено не от грижи, а от някаква пагубна страст.
В този миг по него се четеше грижа — грижа, която сякаш се дължеше на голям и отдавнашен страх. И все пак погледът му изразяваше надежда да се отърве от грижата.
Общо взето, лицето му беше красиво — лице, от което един джентълмен не би се срамувал, ако не беше зловещият израз, който издаваше, че то принадлежи на негодник.
Дрехите му — но защо да ги описваме? Синята куртка с полувоенна кройка, фуражката, коланът с дългия нож и чифт заредени револвери — всичко това бе споменато, когато описвахме екипировката на капитан Касий Къхуун.
Да, това беше той.
Зеб Стамп не се показа, не защото се страхуваше от среща с бившия офицер от доброволците и от неговите оръжия. Макар че ловецът несъзнателно чувствуваше неприязън към него, Къхуун още не беше му дал повод да го счита за неприятел. Ловецът остана в сянка, за да види по-добре какво ще се случи.
Като се взираше внимателно в следите на конника без глава, Къхуун отмина в тръс.
Зеб Стамп, скрит сред акациите, го проследи с поглед до същата горичка, зад чийто зелен воал беше изчезнал конникът без глава и която сега закри и бившия кавалерийски офицер.
Нови мисли изпълниха главата на стария ловец и сега той отново трябваше да пусне в ход своята находчивост.
Ако по-рано имаше причини да тръгне по следите на конника без глава, сега имаше два пъти повече причини.
Зеб дойде до това заключение след кратко обмисляне и се приготви да проследи Касий Къхуун.
Той хвана юздите и ритна старата кобила, която мишовидно скочи на крака.
Зеб стоеше до нея и възнамеряваше да се покачи на седлото и да препусне по откритата равнина веднага щом Къхуун се изгуби от поглед. Нямаше нужда да го вижда, за да може да го следи. Достатъчни му бяха двете пресни следи и толкова бе сигурен, че ще намери посоката, в която водеха те, колкото ако беше яздил до конника без глава или до конника без сърце.
Уверен в себе си, Зеб се измъкна изпод акациите и пое пътя, по който току-що бе минал Къхуун.
