Конникът без глава

Глава LXXXIIIПАЗИТЕЛИ НА ЗАКОНА

На третия ден след затварянето на Морис треската му премина и той престана да бълнува. На четвъртия ден беше почти здрав. На петия щяха да го съдят.

В Тексас, гдето човек може да бъде съден, осъден и обесен за углавно престъпление само за двадесет и четири часа, тази бързина не изглеждаше нередна, както би изглеждала другаде.

Многобройните му неприятели по свои съображения настояваха да се бърза, а приятелите му, които бяха малцина, нямаха достатъчно силни доводи, за да им се противопоставят.

Населението, вдъхновено от мисълта, стара колкото света, че „пролятата кръв на убития вика за отмъщение“, шумно настояваше за незабавно правосъдие.

Привържениците на първата група бяха подпомогнати от едно благоприятно обстоятелство. По една случайност съдията от върховния съд беше на обиколка и щеше да посети форт Индж през същата седмица. Затова беше необходимо делото на Морис Джерълд и на другите заподозрени в убийството да се разгледа в определен срок. Тъй като никой не се противопостави, никой не поиска отлагане, делото бе включено в списъка за разглеждане на петнадесетия ден от месеца.

Обвиненият имаше право да поиска защитник, обаче в поселището нямаше редовен адвокат, защото в пограничните райони джентълмените с тогата на Темида обикновено пътуваха заедно със съда, а съдът още не беше пристигнал. Въпреки това в поселището се беше появил адвокат: известен юрист, дошъл чак от Сан Антонио да защищава подсъдимия. Той беше заявил, че идва доброволно, може би от великодушие или с намерение да прави кариера. Разправяха обаче, че злато, връчено му от нежни ръчички, го бе убедило да предприеме това пътешествие.

Поговорката „Като тръгне веднъж, върви“ важи и за адвокатите. В деня преди делото във форт Индж се появи втори адвокат, който също заяви, че иска да защищава подсъдимия. Този джентълмен беше дошъл от още по-далече. Всъщност той бе тръгнал от Ирландия, прекосил Атлантика с единственото намерение да се срещне с човека, обвинен в убийство.

Вярно е, че това, за което бе дошъл, нямаше нищо общо с убийството. След като остави багажа си под покрива на мистър Обердорфер и запита за Морис Джерълд, адвокатът от Дъблин бе много изненадан, когато му казаха, че младият ирландец е затворен в караулното помещение.

Още по-голяма бе изненадата му, когато узна причината за ареста.

— Какво? Синът на Мънстър Джерълд обвинен в убийство? Наследникът на замъка Балах с неговия красив парк и имение! Та аз нося документи в чантата си. Невероятно? Заведете ме при него!

Макар че тексаският кръчмар бе склонен да се усъмни в здравия разум на новодошлия, той изпълни молбата му и намери човек да го заведе до караулното помещение.

Ако ирландският адвокат не беше с ума си, той сигурно не беше съвсем безумен. Вместо да му откажат достъп при обвиняемия, те му разрешиха да влиза и излиза от затвора, когато намери за добре.

Представил бе на коменданта някакви документи, които му осигуряваха тази привилегия и му създадоха приятелски отношения с „юриста“ от Тексас.

Появата на ирландския адвокат в този критичен миг предизвика най-различни предположения във форта и поселището. В бара „Добре дошли“ се говореше само за това. Чудноватият вид на адвоката засили апетита на местното население към догадки, засилен и без това от някои „разкрития“ на стария Дафър.

Въпреки всичко презокеанският „блюстител на закона“ се оказа верен на професията си във всяко отношение. Като изключим малката непредпазливост, за която вече споменахме и която се дължеше на неговата първоначална изненада, той не каза нищо повече и през цялото време мълчеше като риба. Пък и нямаше много време за говорене. Делото бе насрочено за деня след пристигането му и той прекарваше или в караулното помещение насаме със затворника, или заедно с адвоката от Сан Антонио.

Носеше се слух, че Морис Джерълд им разправил някаква странна и необикновена история, но изгарящите от любопитство жители на поселището не научиха каквито и да било подробности около нея.

Само един човек беше запознат с тази история и можеше да я потвърди — Зеб Стамп, ловецът.

Може би и още един, но той не се ползуваше с доверието нито на обвиняемия, нито на неговите защитници.

Зеб не се събираше с адвокатите. Само веднъж го бяха видели да говори с тях. След това напусна поселището и отиде, както всички предполагаха, да си гледа работата — да търси елени, мечки и пуйки.

Всички грешаха. За известно време Зеб се бе отказал от преследването на обикновената плячка, която гонеше, хващаше и убиваше.

Ловецът бе пак по прерията, но не за птици и животни, а да улови едно същество, което не можеше да бъде причислено ни то към едните, нито към другите — конника без глава.

Глава LXXXIVЛЮБЕЩИЯТ ПЛЕМЕННИК

„Ще го съдят утре, утре, слава богу! Няма вероятност някой да улови това проклето животно преди делото. Дано никога не го хванат. Само от него се страхувам. Нека се опитат без него да докажат какво е станало. Та и аз самият не знам. Достатъчно е, че…

Чудно, защо ли е дошло това ирландско адвокатче?

А пък и другият от Сан Антонио. Кой и защо ли го е довел? Сигурно някой е обещал да му плати разноските.

По дяволите! Пет пари не давам. Нищо няма да разберат, освен че Джерълд е извършил деянието. Всички улики са против него и всички са на това мнение. Не може да не го осъдят.

Само тази подозрителна змия Зеб Стамп се съмнява! Няма го никакъв. Чудно къде ли се е дянал? Казват, че е отишъл на лов. Надали. Ами ако е отишъл за него? Ами ако го улови?

Аз самият бих се опитал, ако имаше време, но няма. Утре вечер всичко ще е свършено, а след това, ако се появи… След това да става, каквото ще. Работата е сега да се осигуря. За бъдещето няма какво да се грижа. Като обесят едного за убийството, едва ли ще обвиняват и втори. Дори и да се появи нещо подозрително, те ще се направят, че не го виждат. В противен случай ще се изложат.

Струва ми се, че с регулаторите съм добре. Самият Сам Менли изглежда доста убеден. Избих от главата му всички съмнения, когато разправих какво съм чул през онази нощ, дори малко повече, отколкото съм чул, но и това, което чух, бе достатъчно да подлуди всекиго. Проклятие!

Било каквото било. Срещала се е с него и туй то. Но тя вече няма да го види, освен на другия свят. А това зависи от нея. Не вярвам нещо да е станало помежду им. Тя не е такова момиче въпреки необуздания й характер. А може би е само благодарност, както разправя прислужницата. Не, не. Не е възможно. Човек не напуща леглото си посред нощ, за да се срещне с някого в градината само от благодарност. Тя го обича — обича го. По дяволите любовта им! Тя никога няма да го има. Никога няма да го види, освен ако продължава да упорствува. Това само ще влощи положението му. Само една нейна дума, и той ще увисне на бесилката. Тя ще я каже, ако не каже другата дума, за която вече два пъти съм я питал. То ще бъде трети и последен път. Ако откаже, ще действувам. Не само че ще се свърши с този ирландски скитник, но тя ще бъде виновна за гибелта му. Но и плантацията, къщата, негрите, всичко.“

Такива мисли минаваха през главата на Касий Къхуун, който се беше уединил в стаята си.

Те бяха прекъснати от Удли Пойндекстър. Тъмен и мълчалив, той блуждаеше из коридорите на Каса дел Корво и случайно, без всякакви намерения бе влязъл в стаята на племенника си.

— А, вуйчо Удли! Исках да те видя.

— Мене! Защо?

В гласа на съсипания баща се четеше смиреност, почти унизително покорство. Гордият Пойндекстър, пред когото двеста роби бяха треперали всеки ден и всеки час, сега стоеше пред своя господар.

Вярно е, че човекът, който можеше да го унижи, беше негов племенник — син на сестра му, но той не се уповаваше на това, защото познаваше характера му.