— Да, татко.
— Искам да те помоля за една услуга.
— Каква, татко?
— Знаеш, че братовчед ти Кеш те обича. Той е готов да умре — нещо повече и по-добро, да се ожени за тебе.
— Но аз не съм готова да се оженя за него. Не, татко. По-скоро бих умряла. Самонадеян нахалник! Знам какво означава това. Тебе изпрати да направиш предложение! Отговори му, че по-скоро бих отишла… в прерията да припечелвам там хляба си от лов на диви коне, отколкото да му стана жена. Кажи му го!
— Помисли си, дъще, ти може би не знаеш, че…
— Че си му задължен. Знам го, скъпи татко. Но също така знам, че ти си Удли Пойндекстър, а аз съм твоя дъщеря.
Тънкият намек произведе очакваното въздействие. Гордият дух на плантатора се надигна отново и той отговори:
— Мила Луиза! Колко приличаш на майка си! А аз се съмнявах в тебе. Прости ми, скъпо дете! Да забравим миналото. Оставям ти да решиш. Свободна си да му откажеш.
Глава LXXXV
ЛЮБЕЗНИЯТ БРАТОВЧЕД
Луиза Пойндекстър се възползува напълно от свободата, която й предостави баща й. След по-малко от час тя решително отказа на Къхуун. Той й предлагаше за трети път. Два пъти преди това я беше питал дали би му станала жена, но неофициално, по-скоро с намеци, отколкото направо.
Сега отговорът ясно показваше, че това е за трети и последен път. Тя просто и ясно му каза „не“, като подсили отказа си с не по-малко ясното „никога“. В думите й нямаше нищо недоизказано, нито пък нотка на извинение.
Къхуун чу отговора, без да се изненада. По всяка вероятност той го очакваше. Но вместо студеното отчаяние, което се изписваше на лице го му при подобни случаи, сега чертите му не се измениха, нито пък побледня. Застанал прел красивата си братовчедка, той приличаше на ягуар, преди да скочи върху жертвата си.
В очите му имаше нещо, което като че ли казваше: „След по-малко от половин минута ще запееш друга песен“. Но Къхуун само каза:
— Не говориш сериозно, Лу?
— Съвършено сериозно, сър. Нима говорих като човек, който се шегува?
— Говори като човек, който никак не се е позамислил.
— За какво?
— За много неща.
— А именно?
— Например, че… те обичам.
Тя не каза нищо.
— Любов — продължи той с полуизвинителен, полуобяснителен тон, — любов, която никой човек не може да изпитва и забрави, докато е жив. Тя може да свърши само когато умра, но никога по-рано.
Той замълча, но не получи отговор.
— Няма нужда да ти разправям историята на моята любов. Тя се породи в деня, в часа, в който те видях за първи път. Няма да кажа, че с времето тя ставаше все по-силна. Защото не можеше да стане по- силна, отколкото беше. Може би си спомняш, че когато преди шест години дойдох за първи път в къщата на баща ти и слязох от кон, ти ме покани да се поразходим из градината, докато приготвят обеда. Тогава ти беше още малка, Лу, о, но толкова красива, колкото и сега.
— Ти ме хвана за ръка и ме поведе по алеята под китайските дървета, без да подозираш, че докосването на твоите пръсти ме изпълваше с трепет. Твоето чуруликане остави в сърцето ми следа, която нито времето, нито разстоянието, нито покварата можаха да заличат.
Креолката продължаваше да слуша, но не съвсем безучастно. Толкова красноречиви и ласкателни думи не можеха да ме повлияят на една жена. С такива думи, Луцифер постигна целта си. Макар че не одобряваше думите на Къхуун, в погледа на Луиза се четеше съжаление.
Все пак тя мълчеше.
Къхуун продължи:
— Да, Лу. Казвам ти самата истина. Шест години са дълго време. Разстоянието също е голямо — от Мисисипи до Мексико. Отидох там само за да те забравя. И това не помогна. Върнах се и се отдадох на поквара. Нови Орлеан знае това. Но бих казал, че докато се опитвах да задуша чувствата си, те станаха още по-силни. Вече споменах, че това бе невъзможно. От часа, в който за първи път ме хвана за ръка и ме нарече братовчед, о, дори ме нарече хубав братовчед. Лу, от този час не помня силата на моите чувства да се е променила, освен когато от ревност те мразех така, че можех да те убия.
— Боже мой, капитан Къхуун, говорите неразумно, дори глупаво.
— Но сериозно. Понякога толкова съм те ревнувал, че трудно можех да се владея. Както знаеш, не успявах да скривам гнева си.
— Уви, братовчеде, не мога нищо да направя. Никога не съм ти давала повод да мислиш, че…
— Знам какво ще кажеш, но по-добре не го казвай. Аз ще го кажа: „да мислиш, че те обичам“. Това бяха думите на устата ти, нали? Знам го — продължи Къхуун отчаяно. — Не те обвинявам, че си ме изкушавала. Друг е виновен — господ, който те е създал толкова красива, или дяволът, който ме на кара да те погледна.
— Думите ти ми причиняват само болка. Не предполагам, че ме ласкаеш. Виждам, че говориш сериозно. Но, Касий, това е само измама, от която лесно ще се отървеш. Има други девойки, далеч по-красиви от мене. Те ще се чувствуват поласкани от такива думи, защо не се обърнеш към тях?
— Защо не? — с огорчение повтори той като ехо. — Излишен въпрос.
— Аз ще го повторя. Не смятам, че е излишен. Излишни са чувствата ти към мене. Ще бъда откровена с тебе, Касий. Аз не те… не мога да те обичам.
— Значи няма да ми станеш жена?
— Това наистина е излишен въпрос. Казах, че не те обичам. Смятам, че това е достатъчно.
— А аз казах, че те обичам. Това е една от причините, поради които искам да ми станеш жена. Но има и други. Желаеш ли да ги чуеш?
Когато Къхуун зададе този въпрос, умолителният му тон изчезна. Очите му пак добиха израз на ягуар.
— Спомена, че има и други причини. Кажи ги! Не ги премълчавай! Не се страхувам да ги чуя.
— Така ли? — попита той подигравателно. — Не се страхуваш, а?
— Не, няма от какво да се страхувам.
— Не казвам, че ти имаш от какво да се страхуваш, а баща ти.
— Да чуя. Това, което засяга него, засяга и мене. Аз съм му дъщеря, сега уви неговото единствено… Продължавай, Касий! Каква е угрозата, която е надвиснала над него?
— Нещо сериозно и важно, Лу. Неприятности, с които той не може да се справи. Караш ме да говоря неща, които не трябва да знаеш.
— Не трябва ли? Грешиш, Кеш. Аз вече ги зная. Известно ми, е, че баща ми има задължения и че ти си неговият кредитор. Как мога да не го зная! Надменното ти държане в къщи, своеволията ти дори в присъствието на слугите са достатъчни, за да може човек да разбере, че нещо не е в ред. Ти си господар на Каса дел Корво. Това знам. Но не и мой господар.
Къхуун трепна при тези предизвикателни думи. Единствената карта, на която се надяваше да спечели, изглежда не беше достатъчно силна. Той се отказа от нея.
Той имаше в ръка друг, по-силен коз, който изигра незабавно.
— Така ли — отвърна той презрително. — Добре, ако не съм господар на сърцето ти, I господар съм или по-скоро ще стана господар на щастието ти. Знам нищожеството, заради което ми отказваш…
— Кой?
— Правиш се, че не го знаеш!
