грубата действителност.
Тази очна ставка с безмълвната глава, която говореше толкова много, не продължи дълго. Още докато тя се люлееше на равната поляна. Къхуун изви коня, смуши го и се отдалечи в галоп.
Той не се опита да продължи преследването на конника без глава, който все още се чуваше да се провира сред храсталаците. Обратно, обратно през прерията към Каса дел Корво!
Глава LXXXII
СТРАННИЯТ ВЪРЗОП
След като излезе от храсталака, старият ловец продължи да се движи бавно по следите, като че имаше на разположение цял ден и нямаше нищо особено, което да го кара да бърза.
И все пак, ако човек разгледаше лицето му отблизо, щеше да забележи колко напрегнато бе то. Това обясняваше нервното му въртене на седлото и острите погледи, отправени от време на време напред.
Зеб Стамп едва благоволяваше да погледне към следите, оставени от Къхуун. Той можеше да ги разчита с крайчеца на окото си. Дори и старата кобила можеше сама да ги следва.
Но не това го караше да се бави, той би предпочел да не изпуска Къхуун от очи, но се страхуваше Къхуун да не го забележи и да осуети крайната му мел, чието изпълнение беше MUOIO по важно от всичко, което можеше да се случи междувременно. Зеб Стамп искаше да научи нещо и сега се уповаваше повече на ума, отколкото на сетивата си.
Ловецът напредваше бавно и предпазливо, но постоянствуваше, и затова не изоставаше. Най после той стигна до мястото, гдето Къхуун бе видял миража.
Но Зеб не видя нищо. Миражът бе изчезнал. Небето достигаше до прерията — синьото и зеленото се срещаха в права линия.
Обаче той видя нещо, което го развълнува почти толкова, колкото би го развълнувало и видението: две следи от конски копита. Едните, които следваха другите, бяха от копитата на новия кон на Къхуун, които Зеб вече беше премерил.
Нямаше нужда да прави предположения за отпечатъците на другия кон. Зеб ги познаваше така добре, като че бяха оставени от неговата кобила.
— Тоя негодник е открил нещо — отрони се от устата на Зеб, вторачен в двойните следи. — Пък може и да не го е уловил — продължи той нехайно и провлачено. — Отде да знам. Всичко е възможно. Дяволите да го вземат, мустангът може да е позволил на Къхуун да се приближи до него, като е видял, че язди мустанг. Ами ако е така?…
— Защо ли вися тук? Нямам време за маене. Ако го е хванал и се е докопал до това, което му трябва, тогава всичко отива по вятъра. Няма да мога да направя нищо.
— Добре ще е да побързам. Хайде! Дий! Да видим дали ще успееш да настигнеш сивия кон, който е минал оттук преди около половин час. А сега, ха покажи, че и ти можеш да тичаш като другите, когато си на зор. Дий!
Вместо да употреби жестокото средство, с което обикновено караше кобилата да препуска, колкото може по-скоро, Зеб само я пришпори и тя пое в тръс. Той нямаше намерение да се движи по-бързо, отколкото изискваше предпазливостта. И докато яздеше, не откъсваше поглед от хоризонта пред себе си. Мислеше си:
„Като гледам следите, не е мъчно да позная накъде е тръгнал. Като че ли всичко живо отива натам. Натам е тръгнал и бедният момък, дето никога вече няма да се върне. Ех, какво да се прави! Ако не можем да го съживим, поне да платим на мръсника, дето му е отнел живота. В светото писание пише «око за око, зъб за зъб». И май някои зъби ще пострадат, преди да съм свършил. Той не предполага че… Хей, какво е това? Ето го и него! А ето го и този безглавия, мътните го взели. И двамата препускат. Кълна се, че сивият ще го догони.“
— Не, идват насам, затова няма нужда да се крием, драга. Ами я по-добре да се поспрем за малко. Може да ни види, ако шаваме много, много.
— Няма нищо страшно! Той целият е погълнат от дяволиите си и едва ли ще се обърне. А! Точно както очаквах. Навлязоха в просеката бързо, колкото им държат краката.
— Сега, моя кобилке, да тръгнем!
Отново в тръс, с очи, приковани към просеката. Зеб навлезе сред дърветата.
Макар че преследвачът и преследваният отдавна бяха минали завоя в просеката и сега не се виждаха, той не пое по нея, а навлезе в храстите.
Зеб се движеше така, че да може да наблюдава просеката на известно разстояние, а в същото време гледаше и той, и кобилата да останат скрити за всеки, който би се приближил от обратната страна.
Той не очакваше да срещне някого, а най-малко пък човека, който скоро се появи прел него.
Зеб не се изненада, като чу изстрел. Той го очакваше още в мига, в който бе започнал да следи Къхуун. Всъщност изненадващо беше, че изстрелът не дойде по-рано. Когато се чу пукотът, Зеб позна чия пушка бе стреляла.
Но той наистина се учуди когато след няколко минути видя нейният притежател да се връща по поляната, и то бързо, като че ли отстъпваше.
Пак се връща, и то толкова скоро — си промърмори старият ловец, като забеляза Къхуун. Чудна работа, дявол го взел! Става нещо! Хи, хи, хи, бяга като подгонен от дяволи. Сигурно сега пък безглавият го гони. Тъпкано му го връща.
Така изглежда. Цял сребърен долар ще дам, да видя такова нещо. Ха, ха, ха! Хи, хи, хи!
Дълго преди това ловецът се бе смъкнал от седлото и скрил предпазливо заедно с кобилата така, че Къхуун, когото очакваше скоро да мине край него, да не го види.
Къхуун наистина мина скоро, но с такава бързина и обезумял израз, че нямаше да забележи Зеб, дори да се бе изправил цял-целеничък пред него на алеята.
„Мътните го взели! — възкликна на ум ловецът, когато конникът с изкривено от страх лице се приближи и той можа да го види. — Ако дяволите не са подир него, сигурно са влезли в него. Лицето му е най- грозната картинка, която съм виждал. Жалко за тая, дето ще го вземе. Бедната мис Пойндекстър! Дано да се отърве от тоя главорез, дето иска да й стане господар.“
— Какво ли е станало? Не се вижда нищо да го гони, а той бяга ли бяга. Накъде ли е тръгнал? Трябва да видя.
— У дома си! — възкликна ловецът, като отиде до края на гората и видя, че Къхуун галопира към Каса дел Корво. У дома си отива. Съвсем съм сигурен.
— Хайде, старо — продължи Зеб, когато сивият кон се скри от погледа. — Ние с теб ще отидем в обратна посока. Трябва да видим за какво е стрелял.
Десет минути по-късно Зеб слезе от кобилата и повдигна от земята предмет, който би ужасил и отвратил и най-безстрашното сърце. Но не и стария ловец. В него той видя чертите на добре познато лице. Въпреки че кожата бе съсухрена и кървавите струйки страхотно изменяха израза му, то му беше скъпо, макар че бе мъртво и обезобразено.
Той обичаше това лице, когато то принадлежеше на младежа, а и сега мислеше за него, когато не принадлежеше на никого.
Зеб хвана шапката, която стягаше главата, и се помъчи да я свали. Но не успя.
Главата се беше подула толкова, че почти щеше да пръсне шапката.
Зеб гледаше лицето с умиление.
Божичко! Божичко! — провлечено извика гой. Какъв подарък за бащата, а да не говорим за сестрата. Няма да я занеса. По-добре е да я заровя тук и никому нищо да не казвам.
— Не. Какво говоря? Сега не знам дали ще ми помогне да докажа истината. Но отгде да знае човек, може пък и да помогне. Какъв свидетел ще бъде тя, като се изтъпанча с нея в съда!
Като каза това, Зеб отвърза старото си одеяло и грижливо зави в него главата заедно с шапката. След това закачи необикновения вързоп на седлото, качи се на кобилата и замислено се отдалечи.
