няколко пъти и старателно разгледа тялото му.
— И драскотина дори няма — обади се лаконично Стамп.
— Дано не ме е ухапала! Пропълзя по цялото ми тяло. Още я усещам по кожата си — студена като лед.
— Наистина ли е било змия? — попита Морис, склонен да се усъмни в изявленията на своя помощник. — Сънувал си, Фелим, и нищо повече.
— Ни най-малко, господарю. Беше истинска змия. Бога ми, сигурен съм.
— Трябва да е било змия — забеляза сухо ловецът. — Я да видим дали можем да я намерим. Чудна работа! Около цялата къща има въже от конски косъм. Как го е преминала? Ето я, ей там!
Още докато говореше, ловецът посочи към един от ъглите на колибата, дето змията се бе навила на кълбо.
— Е, пилищарка! — продължи той. — Не е опасна, като гълъбче е! Не може да е ухапала мистър Фелим, но ето на — отсега нататък няма вече да хапе.
Ловецът сграбчи змията, вдигна я високо и я тръшна о пода на колибата така, че тя почти загуби способност да се движи.
— Ето, мистър Фелим — обади се той, като я довърши с тока на тежките си ботуши. — Сега можеш да си легнеш и да спиш необезпокояван до сутринта поне от змии.
Като подритна мъртвата змия, Зеб Стамп напусна колибата, позасмя се самодоволно и за трети път изтегна огромното си тяло в тревата.
Глава VIII
СТОНОЖКАТА
Убиването на змията сякаш бе знак за възстановяване на общото спокойствие. Воят на хрътката престана заедно с воя на Фелим. Мустангите под сенчестите дървета се успокоиха.
Единственият шум, който се чуваше в колибата, се дължеше на неспокойните движения на Фелим. Той не вярваше вече в кабриестото и се въртеше сегиз-тогиз на конската кожа.
И навън само един звук нарушаваше спокойствието, но той беше съвсем различен от шума, който се чуваше вътре. Можеше да се оприличи на смесица от грухтене на алигатор и крякане на жаба. Но тъй като идваше от ноздрите на Зеб Стамп, не можеше да бъде нищо друго освен хъркането на ловеца, което показваше, че той е заспал дълбоко.
Стамп заспа веднага, щом се настани в кръга на своето кабриесто. Той си беше отмъстил на Фелим, като смути съня му, а това успокои нервите му и сега се бе отдал отново на пълна почивка.
Този дует продължи близо цял час, разнообразяван от време на време от крясъка на някой голям бухал или от жалния вой на прерийния вълк.
Скоро обаче хорът избухна отново. И този път громкият глас на ирландеца подхвана пръв.
— Помощ! — викаше изплашено Фелим. Викът му стресна не само господаря на хижата, но и госта, който спеше навън. — Дева Марийо! Защитнице на беззащитните невинни! Спаси ме! Спаси ме!
— От какво? — запита господарят, като пак скочи от леглото си и побърза да светне. — Какво има, дяволите да те вземат?
— Друга змия, ваша милост. Ох! Честна дума. Много по-зла от тази, която мистър Стамп уби. Изпохапа ми гърдите. Където ме е полазила — гори, като че ковачът от Балибалах ме е жигосал с нажежено желязо.
— Мръсник такъв! — извика Зеб Стамп. Огромното му тяло, все още завито в одеялото, изпълваше почти цялата врата.
— Два пъти развали съня ми, ирландски глупако! Извинете ме, мистър Джерълд. Смятам, че във всички страни има глупаци — и в Америка, и в Ирландия, но такъв като вашия човек още не съм виждал. Ако не го удавим в потока, няма да мигнем цяла нощ.
— Ох, драги мистър Стамп, не говорете така! Кълна ви се, че има друга змия. Сигурно е още в колибата. Само преди минутка усетих как пълзеше по мене.
— Дали не си сънувал? — запита ловецът с по-вежлив тон.
— Казвам ви, никоя змия в Тексас няма да пресече въжето от конски косъм. Онази трябва да е била в колибата, преди да я обградиш. Не ми се вярва вътре да е имало и втора змия. Ей сега ще проверим.
— Ох! Вижте! — извика Фелим, като издърпа ризата и разголи гърдите си. — Ето къде мина влечугото. Точно по ребрата ми. Нали ви казах, че има и друга змия. Божичко? Какво ще стане с мене. Като че ли огън ме е изгорил.
— Змия! — възкликна Стамп, като се наведе над изплашения ирландец и приближи свещта до тялото му. — Змия ли? Кълна се, че това не е змия, а нещо по-лошо.
— По-лошо от змия ли? — извика Фелим в отчаяние. — По-лошо ли казахте мистър Стамп? Мислите ли, че е опасно?
— И да, и не. Зависи дали ще мога да намеря нещо наблизо и дали ще го намеря бързо. Ако не, тогава мистър Фелим… не отговарям.
— О, не думайте, мистър Стамп!
— Какво има? — запита Морис, когато видя червеникава та линия, която минаваше напряко по гърдите на помощника му като следа от нажежено острие. — Какво е това всъщност? — запита той повторно и още по-загрижено, забелязвайки сериозния поглед на ловеца, който разглеждаше необикновената следа. — Никога не съм виждал такова нещо. Опасно ли е?
— Много, мистър Джерълд — отвърна Стамп, направи знак на Морис да излезе от хижата и заговори шепнешком, за да не го чува Фелим.
— Но… какво е? — нетърпеливо попита ловецът на мустанги.
— Следи от отровна стоножка.
— Отровна стоножка! Ухапала ли го е?
— А, кой знае! Ама то не е и важно. Стига само да полази човека и го убива.
— Господи! Боже! Истина ли говорите!
— Истина, мистър Джерълд. Виждал съм и други да умират от такава рязка по кожата. Ако веднага не направим нещо, ще го разтресе силно, а после ще падне в несвяст, като че го е ухапало бясно куче. Няма защо да го плашим. Трябва да видим какво можем да направим. Има една билка, дето вирее по тези места. Ако мога да я намеря бързо, няма да е мъчно да го изцерим. Но на, лош късмет! Луната се скри и ще трябва да я търся пипнешком. Знам, че расте по склона. Влезте вътре и гледайте да го успокоите, а аз ще видя какво мога да направя. Ей сега ще се върна.
Фактът, че Морис и Стамп бяха излезли навън и говореха шепнешком, увеличи страха на Фелим. Точно когато старият ловец тръгна да търси билката и изчезна в тъмнината, той се втурна навън и зави още по- жално.
Мина известно време, докато господарят му го успокои, и то само след като го убеди, без сам да си вярва, че не съществува ни най-малка опасност.
Няколко минути по-късно Зеб Стамп се появи на входа. Изразът на лицето му предизвика приятно чувство у обитателите на колибата. Самоувереният му изглед и държане показваха по-красноречиво от всякакви думи, че е намерил „билката“. В дясната си ръка той държеше продълговати тъмнозелени листа. По повърхността им имаше на равномерни разстояния кичурчета остри бодли. Морис разпозна листата на растението cactus oregano.
— Не бой се, мистър Фелим — каза старият ловец успокоително, като прекрачи прага, — сега вече няма нищо страшно. Намерих балсама, който ще изтегли огъня от кръвта ти по-бързо отколкото пламъкът би изгорил перо. Стига си крещял, бе човек! Разбуди и птици, и животни, и всичко живо на двайсет мили нагоре и надолу по реката. Ако ще крякаш, ще докараш команчите от планините, а то ще е по-лошо от туй, да те полази стоножка. Мистър Джерълд, намерете една превръзка, докато приготвя компреса.
Ловецът извади ножа си и най-напред окастри бодлите на кактуса, след това махна външната му корица и наряза дебелите сочни листа на резени, дебели около една осма от инча37. Той нареди парчетата едно до друго върху ивица чисто платно, което Морис беше приготвил, и с вещината на ловец сложи компреса на възпаленото място, за което бе казал, че е от ноктите на стоножката. Всъщност то се дължеше на отровата от долните челюсти на стоножката, която се бе впила
