хиляди пъти в тялото на заспалия слуга.
Кактусът започна да действува почти веднага. Парливият сок на растението — силна противоотрова — унищожи секрециите на животното. Успокоен, болният, който вече нямаше от какво да се страхува, скоро заспа дълбок и ободрителен сън.
Ловецът се опита да намери стоножката, но не успя, защото тази отвратителна гадина, позната в Мексико под името алакран, не се страхува като гърмящата змия, а преминава през кабриестото. След това самозваният лекар излезе тихо от колибата и още веднъж се настани на тревата, гдето спа спокойно до сутринта.
В ранните часове на зората и тримата бяха на крак. Фе-лим се беше съвзел както от страха си, така и от треската. След като закусиха с остатъците от печената пуйка, те побързаха да излязат навън. Бившият коняр от Балибалах, подпомогнат от тексаския ловец, приготви дивите коне за път през равнината, като ги завърза здраво един за друг. През това време Морис се погрижи за собствения си кон и за петнистата кобила. Повече време той отдели за красивата пленница — грижливо среса гривата и опашката й и изчисти лъскавата й кожа от петната, които показваха колко жестоко я бе преследвал, докато нейната горда глава падне в плен на ласото му.
— Няма нужда от това — възкликна Зеб, който, изненадан, наблюдаваше ловеца на мустанги. — Няма защо толкова да си давате зор. Удли Пойндекстър не е човек, който да се отметне от думата си. Ще лапнете двестате долара сигурно, както е сигурно, че аз се казвам Зеб Стамп. Дявол да я вземе, кобилата си заслужава парите до последния цент.
Морис го слушаше, без да отговори, но ако се съдеше по сдържаната усмивка, която играеше на устните му, кентъкецът не беше изтълкувал правилно причините за неговото престараване.
След по-малко от час, възседнал своя дорест кон, ловецът на мустанги бе на път. На края на ласото си водеше петнистата кобила. След него бързо се движеха през равнината пленените жребци, водени от коняря. Зеб Стамп трябваше непрекъснато да пришпорва старата си кобила, за да не изостане. Тара, която подбираше къде да стъпи сред бодливата трева mesquite, подтичваше неуморимо след тях.
Хижата, чиято кожена врата бе затворена, за да не влизат животни, остана сама. За известно време тишината наоколо се нарушаваше само от крясъка на рогатия бухал, писъка на когуара38 и воя на гладния койот.
Глава IX
ПОГРАНИЧНИЯТ ФОРТ
„Осеяно със звезди знаме“, издигнато над форта Индж, се развява на високия пилон и хвърля неспокойната си сянка над една странна и необичайна гледка.
Това е картина на истински пограничен живот, която само четката на младия Верне39 може да предаде вярно — картина полувоенна, полуцивилна, полудива, полуцивилизована — изпъстрена с хора, чиито дрехи, цвят на кожата и занятие показват, че принадлежат на двете крайности на обществото и на всички възможни степени помежду им.
Дори фонът — самият форт — е разнороден по характер. Осеяното със звезди знаме не се вее над кули и бойници, неговата сянка не пада над укрепления или подземни ходове, ров, ескарп40 или насип. Няма нищо, което да напомня за крепост — груба ограда, направена от стволовете на дървото алгаробия, обкръжава навеси за двеста коня, десетина сгради със съвсем обикновена архитектура, някои от които са просто плетени бараки, измазани с глина; най-голямата е казармата, зад нея — болницата и складовете на интенданта; от едната страна е караулното помещение, а от другата — по-претенциозните на вид офицерски квартири и столовата. Всички са измазани и белосани с вар, която се намира в изобилие на Леона. Всички са спретнати и чисти, както подобава на войски на голяма цивилизована страна. Такъв е фортът Индж.
Недалеч друга група постройки привлича погледа. Те са почти толкова внушителни, колкото и описаните по-горе сгради, наречени „фортът“. Сянката на знамето не пада върху тях, но те са под негово покровителство — на него дължат своето появяване и съществуване. Това е зародишът на селото, което неизменно се появява близо до американските военни гарнизони и което по всяка вероятност в недалечно бъдеще ще стане град — може би голям град.
Понастоящем населението се състои от: пътуващ търговец, в чийто магазин има „дреболии“, невключени в списъка на комендантските дажби, хотелиер — чийто бар, постлан с бял пясък и украсен с рафтове, наредени с лъскави стъкла, примамва лентяите, чифт комарджии с конкуриращи се маси за игра на карти, които измъкват от джобовете на войниците по-голямата част от заплатите им; двадесетина тъмнооки сеньорити със съмнителна слава, още толкова ловджии, колари, ловци на мустанги и хора с неопределено занятие каквито могат да се намерят във всяка страна около всяка военна част или лагер.
Къщите на това пъстро общество са построени в известен ред. Всички може би принадлежат на един- единствен спекулант. Те се издигат около „площад“, по който вместо фенери или статуи може да се види гниещото стъбло на някой кипарис или някой храст, който расте на килим от утъпкана трева.
Леона, на това място все още малка река, лъкатуши зад форта на селото. Отпред се простира равнина, цялата зелена. В далечината се тъмнеят гори от могъщи дъбове, орехови дървета и брястове, които се борят за съществуване с бодливи кактуси и много пълзящи и виещи се паразитни растения, почти неизвестни на ботаниката. На юг и изток по брега на потока се виждат пръснати къщи. Това са жилищата на плантаторите. Някои от тези жилища, построени наскоро, са прости, други са в по-изискан стил; те явно са били построени по-отдавна. Едно от тях привлича особено вниманието. Това е голяма постройка с плосък покрив, обграден с парапет от бойници. Нейните бели стени изпъкват на фона на зелената гора, която я загражда от три страни. Това е асиендата41 Каса дел Корво.
Ако обърнете очи на север, ще видите странно самотно възвишение — огромен конус от скали, което се издига няколкостотин фута над нивото на равнината. Зад него в мъгливата далечина се очертава начупената хоризонтална линия на планината Гваделупа — най-високите извишения на платото Ляно Естакадо, по което почти не е стъпвал човешки крак.
Погледнете нагоре! Ще видите небето — сапфиренотюркоазно. Денем по него няма никакво петънце — само златното сияние на слънцето. Нощем то е осеяно със звезди, сякаш изрязани от лъскава стомана, и между тях луната, чийто диск се очертава по-бляскав и от сребро.
Погледнете надолу! В този час, когато луната и звездите са изчезнали, а крайбрежният вятър, напоен с уханието на цветята, полъхва от залива Матагорда и развява знамето пред очите на утрото — погледнете тогава надолу и ще видите картина, която би трябвало да бъде нарисувана от Верне — твърде разнообразна и жива, преизпълнена с фигурки, костюми и цветове, картина, която е почти невъзможно да се опише с думи.
В тази картина личат войниците в униформи — светлосините униформи на американската пехота, по- тъмните — на драгуните и бледозелените — на стрелците.
Малцина от войниците са в пълна униформа — само дежурният офицер, караулният началник и часовоите.
Техните свободни другари се шляят из казармата или под навеса, облечени в червени фланелени ризи, с нахлупени шапки и с ботуши, които отдавна не са виждали боя.
Те се смесват с хора, в чиито дрехи няма нищо военно: ловджии с туники от щавена еленова кожа и съответни гетри; пастири и ловци на мустанги, облечени по мексикански, мексиканци с широки colsoneros, наметала раменете им, ботуши с големи шпори на токовете и лъскави sombreros42, небрежно кривнати на главите им. Те бъбрят с индианци, чиито палатки се виждат в далечината. Индианците са дошли на приятелско посещение във форта, за търговия или за преговори. Рамената им са наметнати с червени, зелени или сини одеяла, които им придават живописен, почти класически вид, въпреки че телата им са нашарени с противна украска и дългите им черни коси, удължени с плитки от конски косми, са сплъстени от мръсотия.
Представете си тази пъстра смесица от националности — различни костюми, различни условия на живот и различни занятия; прибавете тук-таме някой чернокож потомък на Етиопия, прислужник на някой офицер
