пън. Тогава човек усеща, че има нещо здраво под себе си.
— Опитайте тук! — каза домакинът, като посочи кожения куфар в ъгъла. — Може би е по-устойчив.
Старият Зеб прие предложението. Изправи свитото си огромно тяло и се премести на куфара.
— Както винаги пеша, мистър Стамп?
— Не, старата кранта е навън. Вързах я за едно дръвче. Не идвам от лов.
— Изглежда че никога не ходите на лов с кон.
— Не съм толкова прост. Който ходи на лов с кон, е голям глупак.
— Но в Тексас всички правят така.
— И всички да са, глупав им е обичаят! Обичай на мързеливи глупаци. Без кон убивам за един ден повече дивеч, отколкото за цяла неделя на кон. Е, то за вас трябва кон, ама вашият лов е съвсем друг. Ако тръгнеш на лов за мечки, за елени, па дори и за пуйки, няма да ги видиш, ако обикаляш на кон наоколо. Не ми трябва на мене кон, ама нали трябва да пренасям убития дивеч. Само затова държа старата си кобила.
— Казвате, че е навън, така ли? Нека Фелим я заведе под навеса. Нали ще пренощувате тук?
— С такова намерение идвам. Ама няма защо да се тревожите за кобилата. Тя е здраво вързана. Преди да си легна, ще я вържа за ласото да си пасе.
— Ще хапнете ли с нас? Фелим тъкмо приготвя вечеря. Съжалявам, че не мога да ви предложа нещо по-вкусно, а само готвено еленово месо.
— Какво по-хубаво от него освен мечото месо, разбира се. И двете ги обичам печени на жар. А и аз май мога да ви дам нещо за печене. Мистър Фелим, ако нямаш нищо против, я иди, дето е вързана моята кранта. Ще намериш на седлото пуйка; убих я край потока, като идвах насам.
— Това се казва късмет! Нашите запаси са съвсем намалели. Всъщност са изчерпани. През последните три дни бях толкова зает да гоня един необикновен мустанг, че и наум не ми идваше да си вземам пушката. Ние, с Фелим и Тара, сме почти пред гладуване.
— Какъв мустанг? — попита ловецът с явен интерес, без да обръща внимание на последната забележка.
— Кобила. Тъмнокафява с бели петна. Разкошно създание!
— Дявол го взел, млади момко, та тъкмо тази работа ме доведе чак дотук!
— Наистина ли?
— Виждал съм този мустанг или кобила, както казвате, само че не можах да разбера, че е кобила, защото тя никога не ме остави да се приближа на повече от половин миля до нея. Видях я няколко пъти в прерията и исках да я уловите. Ще ви кажа защо. Откакто ви видях последния път, аз живея в поселището, край Леона. Тогава видях и нея. Та… там дойде един човек. Познавам го от Мисисипи. Той е бял плантатор, който живее нашироко. И какви празненства устройваше! Само колко еленово месо и колко пуйки съм доставил на трапезата му! Името му е Пойндекстър.
Пойндекстър?
Така се казва. Прочут е по бреговете на Мисисипи от Орлеан до Сан Луи. Тогава беше богат. И сега май не е беден — довел е стотина негри. Пойндекстър има един племенник на име Къхуун — пълен с долари, и като не знае какво да ги прави, дава ги на вуйчо си назаем — има си човекът някаква причина за това. А сега, млади момко, да ви кажа защо исках да ви видя. Този плантатор има дъщеря — луда по коне! В Луизиана, дето живееха, тя яздеше най-буйните коне. Тя чу, като разправях на баща й за петнистия мустанг, и не миряса, докато той не обеща да даде голяма цена на човека, който го улови. Пойндекстър каза, че ще даде двеста долара за туй животно, ако то наистина излезе такова, каквото му го разправих. Знаех си, че туй ще накара всички ловци на мустанги от поселището да хукнат подир коня, затова не казах никому нищо. Дойдох направо тук, толкова бързо, колкото можеше да ме докара старата кобила. Уловете петнистия мустанг и Зеб Стамп ви уверява, че ще пипнете двеста долара!
— Елате с мен, мистър Стамп — каза младият ирландец, като стана от стола си и тръгна към вратата.
Ловецът го последва, доста изненадан от неочакваната покана.
Морис заведе посетителя си зад колибата и като посочи към навеса, попита:
— Прилича ли този кон на мустанга, за който говорите?
— Да ме убие господ, ако не е същият! Пипнали сте го вече! Двеста долара са ви в кърпа вързани. Имате късмет, млади момко — двеста, съвсем сигурно! Да не ми е името Зеб, ако животното не заслужава парите до последния цент! Ех, че красиво животно! Мис Пойндекстър ще се зарадва. Ще полудее от радост!
Глава VII
НОЩНИ ТРЕВОГИ
Неочакваната новина, че петнистият мустанг, който бе целта на неговото посещение, е вече хванат, повиши много настроението на стария ловец. Част от съдържанието на дамаджаната, което надмина очакванията на Фелим, го повиши още повече. И за тримата имаше по една апетитна глътка, преди да започнат печената пуйка, още по една, за да я преглътнат по-лесно, и по няколко други, когато запалиха лулите след вечеря.
През цялото време разговаряха за неща, за които хората от прерията обичат най-много да говорят: за индианци и ловджийски истории.
Тъй като Зеб Стамп бе нещо като жива енциклопедия по ловджийските въпроси, оставиха той да говори най-много. И той разправяше така, че от устата на захласнатия ирландец често се чуваха учудени възклицания.
Обаче разговорът бе прекратен много преди полунощ. Празната дамаджана покрай другото бе може би главната причина, която ги накара да се оттеглят на почивка, въпреки че имаше и друга, по-вероятна. На следващото утро ловецът на мустанги възнамеряваше да тръгне за поселището и всички трябваше да бъдат отрано на крак, за да се подготвят за път. Неопитомените още диви коне трябваше да бъдат навързани заедно, за да не избягат по пътя. И много други неща трябваше да бъдат свършени, преди да тръгнат.
Ловецът бе вързал вече старата си кобила, както той наричаше жалкия представител на конската раса, която яздеше от време на време, и си бе донесъл едно старо жълтеникаво одеяло — единствената му постелка.
— Може да легнете на моето легло — каза учтивият домакин. — Аз ще си постеля някоя кожа на пода.
— Не — отвърна гостът. — Зеб Стамп не е свикнал да спи на вашите „рафтове“. По ми е добре на твърдата земя. Там си спя по-хубаво и няма да ме е срах, че ще падна.
— Легнете на пода, щом искате. Тук е най-удобното място. Ще ви постеля една кожа.
— Не е нужно, млади момко. Само ще си изгубите времето. Не спя аз на под. Моето легло е зелената трева на прерията.
— Какво — да не искате да спите навън? — попита изненадан ловецът на мустанги, като видя че гостът, преметнал на ръка старото си одеяло, тръгва към вратата.
— Точно това ще направя.
— Нощта е много студена, също като че духа „севернякът“.
— Пет пари не давам! По-хубаво да ти е малко студено, отколкото да се задушиш, а знам, че ще се задуша, ако легна под покрив.
— Шегувате се, нали, мистър Стамп?
— Момко — отвърна ловецът натъртено, без да отговори направо на въпроса, — близо шест години изминаха, откакто Зеб Стамп не е слагал старото си тяло под покрив. По-рано имах нещо като къща в хралупата на един клен. Това беше на Мисисипи, когато моята бабичка беше още жива. Държах жилището заради нея. След като тя си отиде, преместих се в Луизиана, а после дойдох тук. Оттогава само сините небеса на Тексас са моят покрив и когато съм на крак, и когато спя.
— Ако искате да спите навън…
— Искам — отвърна лаконично ловецът, прекрачи прага и излезе на малката полянка, която се простираше между колибата и потока.
Старото одеяло не беше единственото нещо, което ловецът носеше. На ръката му висеше шест-седем
