Вместо да го успокои, залавянето на животното сякаш имаше обратно въздействие. Така поне се стори на Фелим. Най-после прислужникът, който гледаше на господаря си като на събрат, реши да го попита за причината на неговото безпокойство.
Докато Морис се обръщаше в леглото ту на една, ту на друга страна, до ушите му достигна следният въпрос:
— Какво ви е, мастър Морис?
— Нищо, Фелим, нищо. Защо мислиш, че има нещо?
— Как да не мисля. Откакто се върнахте последния път от поселището, не можете да дремнете нито за минутка. Ох, видели сте там нещо, което не ви дава да заспите. Да не е някоя мексиканска девойка — някоя мучача, както ги наричат? Не, не мога да повярвам такова нещо. Нямаше да сте от Джерълдовци, ако обръщате внимание на такива като тях.
— Глупости, драги! Нищо ми няма. Въобразяваш си само, а въображението ти нещо не е в ред.
— А, грешите, господарю. Ако моето въображение не е в ред, то какво остава за вашето? А най-вече когато спите, което не се случва често напоследък.
— Когато спя ли? Какво искаш да кажеш, Фелим?
— Какво искам да кажа ли? Щом си затворите очите и аз мисля, че спите, вий започвате да бръщолевите, като че поп ви изповядва.
— А, така ли? И какво си чул да казвам?
— Неща, които не мога да разбера, господарю. Като че ли винаги се опитвате да кажете едно дълго име, което изглежда няма край, макар че започва с „Пойнт“35.
— Име ли? Какво име?
— Точно не мога да ви кажа, дявол го взел. Много е дълго и не мога да го запомня, още повече че никой не се е погрижил за моето образование. Но преди него слагате друго име, което мога да ви кажа. То е женско и не се среща много често в нашата страна. Лузи или нещо такова, мастър Морис, а след него идва отново с „Пойнт“.
— А! — прекъсна го младият ирландец с явно нежелание да продължи разговора на тази тема. — Сигурно някое име, което съм чул някъде. Какви ли не странни неща идват човеку на ум, когато спи!
— Тъй, тъй! Право казвате. Защото насън, господарю, вие говорите на някакво хубаво момиче, което поглежда зад завеските на някаква карета, и все й казвате да ги спусне, че наближавала опасност, от която ще я спасявате.
— Чудя се отгде ми идват такива глупости на ум!
— И аз се чудя — отговори Фелим и погледна господаря си изпитателно но крадешком. — Нали няма да ми се сърдите — продължи той, — ако ви попитам, мастър Морис, да не би дотам да сте изветрял, че да сте се влюбил в някоя от тукашните янки? Ох, ох, ох, какво нещастие би било! Какво ще каже тя — милата синеока девойка със златистите коси, дето живее на двадесетина мили от Балибалах?
— Хайде, хайде, Фелим, ти съвсем си загубил ума си.
— А, не е вярно, мастър. Но има нещо, което бих искал да загубя.
— Какво е то? Надявам се, че не съм аз?
— Вие? Ами! Никога! Искам да кажа Тексас. Как ми се ще да се махнем от това място и да се върнем в стария си дом.
Какво полза от стоенето ви тук, дето пилеете напразно най-хубавите си дни. Вие едва изкарвате хляба си, като ловите коне а пък и да изкарвахте повече, какво от това? Старата ви леля в замъка Балах няма да кара още много и тогава цялото прекрасно имение ще бъде ваше, макар че тя толкова ви се заканва. То си е ваше наследство и никой не може да ви го вземе!
— Ха! Ха! Ха! — изсмя се младият ирландец. — Цял правник си. Какъв първокласен адвокат би станал от тебе! Но слушай! Забравяш, че не съм слагал в устата си нищо от сутринта. Какво има в килера?
— А, няма кой знае какво. Тези три дни, откакто се захванахте с петнистия кон, нищо не сте донесли. Има само студено месо от елен и царевичен хляб. Ако искате, мога да сложа месото в гърнето и да посготвя нещо.
— Добре! Мога да почакам.
— Няма ли по-леко да чакате, ако пийнете една капка?
— Вярно. Дай малко!
— Чисто или с вода? А, то си има вода, ама…
— Дай ми чаша грог, донеси и прясна вода от потока!
Фелим взе сребърната чаша и точно щеше да излезе, когато Тара изръмжа, скочи и се втурна през стаята. Това накара прислужника да се приближи към вратата с известна предпазливост.
Лаят на кучето скоро се превърна в радостно скимтене, което показваше, че то бе видяло някой стар познайник.
— Старият Зеб Стамп — каза Фелим, като най-напред надзърна навън, а след това излезе смело с двойното намерение да поздрави новодошлия и изпълни нареждането на господаря си.
Човекът който се бе появил така свойски пред колибата на ловеца на мустанги, беше толкова различен от нейните обитатели, колкото и самите те бяха един от друг.
Той беше шест фута36 на ръст, обут с високи ботуши от щавена кожа на алигатор, а в широките им горнища бяха натъпкани краищата на панталоните му. Панталоните — от домашен вълнен плат, боядисан в „дрянова боя“, бяха сега замърсени. Вместо риза човекът носеше дреха от еленова кожа, която покриваше гърдите и раменете му. Върху нея беше облякъл шаячно палто — някога зелено, а сега жълтозеленикаво, почти изтъркано.
Не се виждаше никаква друга дреха. Нахлупена, възсива, доста измачкана филцова шапка завършваше простия му и оскъден тоалет.
Неговата екипировка беше в стила на ловците от непроходимите гори на Северна Америка: паласка за куршуми и голям извит рог висяха окачени на каишки, метнати през дясното му рамо, колан от дебела кожа пристягаше палтото му. В колана бе затъкната кожена калъфка, от която се подаваше дръжка на дълъг нож, грубо изработена от еленов рог.
Той нямаше нито мокасини, нито гети, нито широка туника от еленова кожа, украсена с ресни, каквито носят повечето ловци в Тексас. Грубите му дрехи не бяха бродирани. Оръжието му не бе гравирано. Нищо по него не беше сложено за украшение. Всичко бе просто, почти грубо, сякаш определено от вкус, който презира „превзетостта“.
Даже пушката, неговото доверено оръжие, главният инструмент в занаята му, приличаше на кръгла желязна пръчка с парче кафяво, неполирано дърво в единия край за приклад. Когато я опираше о земята, тя достигаше до раменете му.
Така облеченият и екипиран човек бе на петдесетина години. Лицето му бе смугло, а чертите изглеждаха на пръв поглед сурови.
Ако го разгледате отблизо обаче, бихте видели, че той не е лишен от хумор. Бляскащите малки сиви очи показваха, че техният притежател би се наслаждавал с удоволствие на някоя хубава шега и сам би се пошегувал от време на време.
Ирландецът бе споменал името му. Гостът се казваше Зебулон Стамп или както го наричаха малцината му приятели „старият Зеб Стамп“.
„От Кентъки по рождение и възпитание“ — както той сам заявяваше, когато го запитваха откъде е, — Зеб Стамп бе прекарал по-голямата част от живота си като ловец сред вековните гори по долното течение на Мисисипи, а сега упражняваше същия занаят из пустошите на Югозападен Тексас. Държането на хрътката, която скачаше пред него и го приветствуваше по своему, показваше, че между Зеб Стамп и Морис — ловеца на мустанги, съществуват приятелски отношения.
— Добър вечер! — поздрави кратко Зеб, когато високата му фигура затъмни входа на колибата.
— Добър вечер, мистър Стамп — отвърна собственикът на колибата и стана да го посрещне. — Влезте! Седнете!
Ловецът прие поканата, направи една-единствена крачка в стаята и с няколко неловки движения успя да се намести на стола, доскоро заеман от Фелим. Столът беше нисък и коленете на госта стигнаха чак до брадата му. Високата пушка се издигна като копие няколко фута над главата му.
— Проклетите му столове! — промърмори той, явно недоволен от позата си. — По обичам да седя на
