се движи нагоре, а другият й край започна да слиза съответно надолу.
— По дяволите! — възкликна той, като погледна още веднъж крадешком към вратата. — Жив човек не може да устои на това разкошно уиски, без да го опита. Ще рискувам. Съвсем малко, колкото да наквася върха на езика си. Може кожата му да изгори, ама няма значение. Ето!
Без повече умуване той долепи гърлото на дамаджаната до устните си, но вместо „съвсем малко“, колкото да накваси върха на езика си, клокоченето на изливащата се течност показваше, че той напоява обилно целия си ларинкс и нещо повече. Като млясна няколко пъти с уста и издаде други възклицания — признак на върховна наслада, ирландецът постави набързо запушалката, сложи дамаджаната пак в ъгъла и се промъкна на стола.
— Тара, бандит такъв — каза той, като се обърна пак към кучето, — ти ме изкуши. Но няма значение, господарят няма да забележи. А той скоро ще отиде до форта и ще се снабди с нови запаси.
Известно време „крадецът на дребно“ помълча. Той разсъждаваше за постъпката си или се наслаждаваше на въздействието, което ирландската ракия оказа на духа му.
Мълчанието му не трая дълго. Последва монологът:
— Чудя се защо на мистър Морис му се ще толкова много да отиде в поселището. Казва, че ще отиде веднага, щом улови петнистия мустанг, който видял тия дни. Какво ли пък му е щукнало по това животно? Сигурно е нещо необикновено. Вече три пъти го преследва, без да може да хвърли ласото си на врата му, а беше с дорестия си кон! Казва, че няма да се откаже, докато не го хване. Ех, дано стане скоро, иначе може да стоим тук до второ пришествие. Шшшшт! Какво е това?
Тара беше скочила от кожата и с ръмжене, което предизвика възклицанието на слугата, се бе втурнала навън.
— Фелим — разнесе се глас отвън, — Фелим!
— Господарят — промърмори Фелим, като скочи от стола и последва кучето.
Глава VI
ПЕТНИСТИЯТ МУСТАНГ
Фелим не беше сбъркал. Гласът беше на господаря му Морис Джерълд. Когато излезе навън, той видя, че ловецът на мустанги се приближава към колибата.
Както слугата очакваше, господарят му бе възседнал коня си който не изглеждаше сега червеникав, а почти черен. Кожата на животното бе потъмняла от пот. Гърдите и хълбоците му бяха покрити с пяна.
Дорестият кон не беше сам. На края на вързаното за седлото опънато ласо имаше един негов другар или по-точно един пленник. Долната му челюст бе пристегната с ремъчна примка, вързана с друг ремък, който минаваше през врата и зад ушите му, така че конят не можеше да избяга. Това беше мустанг с особен цвят на кожата. Цвят, какъвто рядко се среща и между най-големите стада, бродещи по пасбищата на прерията, и сред които и най-чудноватите шарки не са нещо необикновено.
Кожата на това животно бе тъмна, шоколадовокафява, на места почти черна, с бели петна, наредени равномерно като напречните шарки по кожата на ягуара. Сякаш да подсили красотата на това съчетание от цветове, животното бе безупречно сложено — широки гърди, закръглени хълбоци, стройни крака, копита, набраздени с десетина концентрични кръгове, и глава, която можеше да бъде взета за образец на конска красота. То бе по-голямо от мустанг и все пак по-малко от обикновен английски кон, даже и от дорестия жребец — също мустанг, — спомогнал при залавянето. Това бе красива кобила от манадата32, която навестяваше равнината близо до изворите на Аламо. Там ловецът на мустанги я беше преследвал три пъти безуспешно.
Този път поговорката, че щастието се усмихва на третия път, не излезе вярна. Той успя едва на четвъртия път. С помощта на дълго въже с примка на края ловецът бе хванал животното, което така горещо желаеше да притежава по причина, известна само нему.
Фелим никога не бе виждал господаря си да се връща толкова възбуден от лов на коне, дори когато водеше завързани на края на ласото си половин дузина мустанги, което често се случваше.
Но никога по-рано Фелим не беше виждал привързано за ласото такова красиво животно като петнистата кобила. Тя можеше да възхити дори и по-слаб познавач на коне от бившия коняр в замъка Бал ах.
— Хип! Хип! Ура! — извика той, като видя пленницата, и хвърли шапката си високо във въздуха. — Благодарение на свети Патрик33 мастър Морис е хванал най-сетне петнистата кобила. Ах, какво красиво животно! Сега разбирам защо толкова се изпотрепахте по него. Да можехте да я заведете на панаир в Болинаслоу, бихте могли да поискате за нея, колкото си щете, и щяха да ви ги дадат до стотинка. Брей, какво красиво животно! Къде да я заведа, господарю? В конюшнята при другите ли?
— Не, там може да я изпоритат. Ще я вържем под навеса. Кастро трябва да прекара нощта навън сред дърветата. Ако е кавалер, няма да има нищо против. Виждал ли си нещо по-красиво от нея, Фелим, искам да кажа по-красив кон?
— Никога, мастър Морис, никога през живота си! Аз съм виждал доста породисти коне в Балибалах. Ах, че хубаво животно! Човек може просто да я изяде. А пък изглежда, че по-скоро тя него може да изяде. Още не сте й дали първия урок, нали?
— Не, Фелим. Не искам сега да започна да я обяздвам. Сега нямам време да направя това както трябва. А не си струва човек да похаби такова съвършенство. Ще я опитомя, след като се върнем в поселището.
— Ще ходим ли там, господарю?
— Да. Утре. Ще тръгнем призори, за да можем да стигнем във форта до вечерта.
— Ура! Чудесна новина. Не за мен, а за вас, мастър Морис. Може би не знаете, че уискито е почти на свършване. Като разклати човек дамаджаната, личи, че са останали две-три глътки. Тия поселници от форта не са много честни. Мамят ви при меренето. И вода слагат. Ако човек му сложи само една капка от потока, свършено е с него. Един галон ирландско уиски е равен на три от тази американска „отрова“, както самите янки34 я наричат.
— Не се безпокой за уискито, Фелим! Надявам се, че няма достатъчно за тази вечер та дори и за утре, за из пътя. Не се отчайвай, стари балибалахецо! Да приберем петнистата кобила, пък после ще имаме достатъчно време да разговаряме за нови запаси от уиски, което знам, че обичаш повече от всичко друго — освен себе си.
— И освен вас, мастър Морис — отвърна ирландецът, като примигна закачливо, което накара господаря му да скочи със смях от седлото…
Петнистата кобила бе скоро прибрана под навеса. Временно завързаха Кастро за едно дърво и там Фелим започна да го тимари по най-добрия начин, приет в прерията.
Ловецът на мустанги, изнурен от работа през деня, се хвърли на леглото от конска кожа. Той дълго и усилено бе преследвал петнистия мустанг, преди да го плени, нещо, което не му се бе случвало по- рано.
Имаше някаква причина, която го подтикваше така неудържимо в това преследване, причина, неизвестна нито на Фелим, нито на Кастро, който го носеше, нито на което и да е друго живо същество освен на самия него.
Въпреки че бе прекарал няколко дни на седлото, въпреки умората от непрекъснатото преследване на петнистата кобила, през последните три дни, Морис Джерълд не можеше да заспи. Той ставаше от време на време и се разхождаше из колибата, като че ли развълнуван от силни чувства. Последните няколко нощи не беше спал добре. Мяташе се в леглото, докато не само неговият прислужник Фелим, но и хрътката Тара започнаха да се чудят какво може да означава това безпокойство. Фелим би го отдал на желанието му да притежава петнистата кобила, ако не знаеше, че трескавото състояние бе започнало, преди господарят му да бе научил за съществуването на това странно четириного животно.
Ловецът бе видял мустанга едва няколко дни след завръщането си от форта. Следователно това не можеше да бъде причина за промяната в държането му.
