Безсилно е перото да опише това, което последва. Никой не видя зрелището, тъй като никой не се осмели да погледне навън. Но дори ако някой се бе опитал, нямаше да види нищо. Пет минути след като загърнаха мулетата, керванът бе обвит от непрогледна тъмнина. Само началото може да бъде описано защото само то бе наблюдавано от пътниците. Един от черните стълбове, който се движеше пред другите, се сблъска с колите и се разпръсна. Запада черен прах, като че от небето заваля барут. Това беше само началото. За кратко време се разведри, но стана горещо като в пещ. След това връхлетяха студени вихрушки, които сякаш идваха от ледени пещери, и то с такъв шум, като че всички тромпети на Еол23 възвестяваха пристигането на крал Буря!
В следващия миг „севернякът“ връхлетя и спрелият в субтропическата равнина керван бе обгърнат от въздух, студен като въздуха, който сковава ледените планини в Северния океан.
Нищо повече не се виждаше, нищо не се чуваше освен свистенето на вятъра или пресипналият му рев, когато с трясък се удряше в платнищата на колите. Мулетата инстинктивно се бяха обърнали с гръб към него и стояха неподвижни. Гласовете на пътниците, които разговаряха загрижено в колите изчезваха сред воя на урагана. Всички отвори бяха запушени, тъй като скоро се разбра, че да покажеш лицето си навън от платнището, значи да се задушиш. Въздухът бе наситен с пепел, която вихърът вдигаше от обгорялата равнина и като я въртеше, разбиваше я на едва осезаем, но отровен прах.
В продължение на повече от час този пепелен облак се носеше из въздуха, а през това време пътниците стояха като затворници. Най-после близо до завеските на каретата се чу глас, който възвести освобождение.
— Можете да излезете — каза странникът. Коприненият шал бе отметнат над периферията на шапката му. — Вие все още трябва да се борите с бурята. Тя ще трае до края на пътуването ви, а може би и още три дни след това. Но повече няма от какво да се страхувате. Вятърът измете пепелта. Отнесе я напред и едва ли ще я настигнете до Рио Гранде.
— Сър — каза плантаторът, като бързо слезе по стъпалата на каретата, — ние трябва да ви благодарим за… за…
— За нашия живот, татко — допълни Хенри — Надявам се, сър, че ще ни удостоите с вашето име.
— Морис Джерълд — отвърна странникът, — макар че във форта съм по-известен с името Морис — ловецът на мустанги.
— Ловец на мустанги! — промърмори презрително Къхуун, но толкова високо, че да го чуе само Луиза.
— Само ловец на мустанги! — си помисли аристократът Пойндекстър и топлината на неговата благодарност чувствително охладя.
— Нямате вече нужда от моето водачество, нито от ласото ми — каза ловецът на диви коне. — Кипарисът се вижда. Движете се право към него. След като прекосите реката, ще видите знамето на форта. Все още можете да пристигнете преди падането на нощта. Нямам време за бавене. Трябва да ви кажа сбогом.
Самият сатана, възседнал „тарторски“24 кон, не би приличал повече на дявола, отколкото Морис — ловецът на мустанги, когато за втори път се разделяше с плантатора и неговите спътници.
Нито пепелта, която го покриваше, нито неговото скромно призвание не можаха да го принизят в очите на Луиза Пойндекстър, чието благоразположение бе вече спечелил.
Като чу името му, тя по свои собствени съображения още по-нежно съхрани картончето на топло в снежнобялата си пазва. В същото време замислено си мълвеше думи, които само тя можеше да чуе:
— Морис — ловецо на мустанги! Макар че си покрит със сажди, макар че призванието ти е скромно, засегна сърцето на една креолка! Mon Dieu! Mon Dieu!25 Той прилича твърде много на Луцифер26, за да го презирам.
Глава V
ДОМЪТ НА ЛОВЕЦА НА ДИВИ КОНЕ
Местността, където Rio de Nueces (ореховата река) събира водите си от стотина притока, набраздили картата като клоните на голямо родословно дърво, е ненадмината по своята красота. По хълмистата прерия са разпръснати дъбови и орехови дървета на групи, които тук-таме образуват непрекъснат наниз край реката. На места се виждат горички или по-скоро гъсталаци, главно от различни видове акации, примесени с копайва и креозотови дървета, диво алое, чудновата по форма гардения, кактуси и стволеста юка.
Тази бодлива растителност, която показва, че почвата е напълно безплодна, отблъсва земеделеца, но представлява привлекателна гледка за ботаника и любителя на природата, особено когато гарденията разтвори восъчнобледите си цветове или когато над околния гъсталак се извиши стеблото на стройната фукиера, покрито с яркочервени цветове като червено знаме, повиснало на пилон.
Но не навсякъде земята е безплодна. Има и плодородни места с черна варовита почва, гдето растат и по-големи дървета с обилен листак: диво китайско дърво, орех, бряст, няколко вида дъб, тук-таме кипариси и канадски тополи, събрани в горички. Различните оттенъци на зелено и вечно менящите се очертания на дърветата образуват пейзажи, които заслужават да бъдат наречени красиви.
Кристално бистрите води на потоците в тази местност са оцветени само от отраженията на сапфиреното небе. Тук много рязко облаци закриват слънцето, луната и звездите. Демонът на болестите още не си е пробил път по тези здравословни места; в тях няма никакви епидемии.
Въпреки тези предимства цивилизованият човек още не се е заселил тук. По пътеките бродят само червенокожите обитатели на прерията — команчите27 или липаните, и то само когато яхнат конете и се отправят за грабежи към поселищата по долното течение на Рио де Нуесес и Леона.
Верните деца на природата — дивите зверове — са избрали това място за свое любимо поселище и дом, вероятно поради тези благоприятни условия, макар да изглежда че красивата и живописна местност ги е привлякла. В никоя друга част на Тексас еленът не изскача така често пред вас; никъде не можете да видите плахата антилопа толкова начесто. Заекът рядко изчезва от погледа ви, а невестулката, опосумът и любопитният глиган се появяват почти непрекъснато.
Птици, прекрасни по форма и цвят, разнообразяват пейзажа. Пъдпъдъкът излита с пърхане край пътеката; кралският лешояд се вие във въздуха; огромната дива пуйка припича блестящата си гуша на слънце край лещака, а сред перестите листа на акациите необикновената птица-шивач, известна сред простите ловци под името „райска птица“, пренебрежително размахва дългата си опашка, прилична на ножица.
Великолепни пеперуди ту прелитат из въздуха с широко отворени криле, ту кацат на някой пъстър цвят и изглеждат като част от него. Огромни пчели milponoe облечени в кадифени ливреи, бръмчат сред цъфналите храсти и оспорват владенията си с колибрите, които не са много по-големи от тях.
Но не всички обитатели на тази очарователна земя са безвредни. В никоя друга част на Северна Америка гърмящата змия не достига такива грамадни размери. Тя дели гъсталака с още по-опасната змия „мокасин“. Тук човек може да бъде ужилен от отровната тарантула28 или ухапан от скорпион, а стоножката само да полази по кожата ви, причинява треска, която може да бъде смъртоносна.
Край зелените брегове на потоците можете да срещнете петнистия оцелот29, пумата30 и техния по-силен сродник — ягуара.
Край дърветата се прокрадва мрачният тексаски вълк, самотен и безмълвен, а далеч в откритата равнина — неговият събрат, страхливият койот е излязъл на лов с цяла глутница.
Конят — най-благородното и най-прекрасно от всички животни и без съмнение най-добрият другар на човека — споделя тези пасбища с най-свирепите зверове.
Тук, независим от човешките прищевки, без да знае какво е юзда, седло или товар, той броди свободен, отдал се на своята дива природа.
Но даже тук — в неговото любимо убежище — не го оставят на мира. Човекът си позволява да го
