бученето на водопад, от време на време прекъсвано от тътнеж, приличен на залп от пушки или грохот на далечна гръмотевица.
Шумът ставаше все по-силен и по-отчетлив. Опасността, каквато и да бе тя, се приближаваше. По лицата на всички се изписа ужас. Къхуун не правеше изключение. Бившият офицер вече не се преструваше на весел. Очите на всички бяха обърнати към надвисналото небе и черните стълбове, които сякаш идваха да ги смажат.
В тези тежки минути до ушите им достигна вик, който макар и тревожен, им донесе облекчение.
Право към тях в луд галоп яздеше конник. Конят беше черен като въглен, а също и ездачът; черно беше дори и лицето му. Все пак те го познаха. Това бе странникът, по следата на чието ласо се движеха.
Жената предусеща по-бързо от мъжа; младата девойка от каретата го позна първа.
— Карайте! — извика той, когато се приближи толкова, че можеха да го чуят. — Карайте, карайте, колкото може по-бързо!
— Какво е това? — попита плантаторът, смутен от уплаха. — Има ли някаква опасност?
— Има. Не го очаквах, когато ви срещнах. Едва след като преминах реката, видях сигурни признаци за приближаването му.
— На кого, сър?
— На северняка.
— Искате да кажете, че бурята се нарича така?
— Да.
— Никога не съм чувал, че е опасен — се намеси Къхуун, — освен за корабите и лодките в морето. Зная, че е много студен, но…
— Ще видите, че не е само студен, сър, ако не побързате да се махнете от пътя му — прекъсна го младият конник. — Мистър Пойндекстър — продължи той, като се обърна към плантатора и започна да му говори нетърпеливо и настойчиво, — казвам ви, вие и вашите спътници сте в опасност. Севернякът не винаги е страшен, но този… погледнете! Виждате ли онези черни стълбове?
— Ние се чудехме и не можехме да разберем какви са.
— Нищо — само предвестници на бурята. Погледнете по-нататък! Не виждате ли онзи облак, черен като въглен, който обгръща небето? Ето от какво трябва да се страхувате. Не искам да създавам излишна тревога, но в тази сянка се крие смърт. Движи се и се приближава насам. Нямате никаква друга възможност да го избегнете, освен да побързате. Ако се бавите, ще стане много късно. След десет минути ще надвисне над вас и тогава… Бързо, сър, моля ви! Наредете на вашите колари да карат напред колкото може по-скоро. Самото небе ви заставя.
Плантаторът дори и не помисли да не се подчини на тази настойчива молба. Дадено бе нареждане да подкарат конете с най-голяма бързина. Ужас бе обхванал не само коларите, но и животните, та камшиците бяха излишни.
Каретата и конниците, както и преди, се движеха начело. Само странникът се спусна към опашката на кервана сякаш да го запази от заплашващата го опасност.
От време на време го виждаха да спира коня си и да се обръща назад с поглед, в който се четеше все по-голяма и по-голяма тревога.
Като забеляза това, плантаторът се приближи и попита:
— Има ли още опасност?
— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че има — отговори странникът. — Надявах се вятърът да промени посоката си.
— Вятърът ли казахте, сър? Няма вятър. Нищо не чувствувам.
— Не тук. Там вилнее ураган и се движи право насам. Господи! Той се приближава към нас с голяма бързина. Съмнявам се дали ще успеем да преминем изгорялата прерия.
— Какво да правим? — извика ужасен плантаторът.
— Това ли е най-голямата скорост, с която могат да се движат мулетата?
— Да, по-бързо не могат.
— Страхувам се тогава, че няма да успеем!
След като изрече тези мрачни предположения, той извърна коня си и се вгледа в стълбовете от облаци като че искаше да изчисли бързината, с която напредваха.
Линиите, които се образуваха около устните му, говореха за нещо повече от безпокойство.
— Да, късно е! — извика той, като изведнъж прекрати наблюденията си. — Те се движат по-бързо от нас, много по-бързо. Няма да можем да им избегнем.
— Боже мой, сър! Толкова ли е голяма опасността? Нищо ли не можем да направим, за да се спасим?
Странникът не отговори веднага. Няколко секунди той стоя безмълвен, като че ли размисляше. Погледът му не бе вече обърнат към небето, а блуждаеше между колите.
— Няма ли никаква възможност да избягаме? — настоя нетърпеливо плантаторът като човек, изправен пред голяма опасност.
— Има! — отвърна радостно ездачът, сякаш някаква щастлива мисъл го бе озарила. — Има надежда! Не се сетих по-рано. Бурята не можем да избегнем, но можем да избегнем опасността. Бързо, мистър Пойндекстър! Наредете вашите хора да завият мулетата, а също и конете. В противен случай те ще ослепеят и ще пощръклеят. Одеяла, пелерини, каквото и да е. Като свършат това, всички да се приберат в колите и да пуснат платнищата отзад. Аз сам ще се заема с каретата.
След като даде указанията, които Пойндекстър с помощта на надзирателя побърза да изпълни, младият човек се отправи в галоп напред.
— Мис — каза той, като спря коня си до каретата, и заговори толкова учтиво, колкото обстоятелствата позволяваха, — трябва да спуснете всички завеси. Нашият колар трябва да влезе вътре, а и вие също — обърна се той към Хенри и Къхуун, — и вие, сър — към Пойндекстър, който току-що бе приближил. — Ще има място за всички. Влезте вътре, моля ви! Не губете време! След няколко секунди бурята ще връхлети върху нас!
— А вие, сър? — загрижено се обърна плантаторът към човека, който полагаше такива усилия да ги предпази от още неизвестната опасност. — Вие какво ще правите?
— Не се грижете за мене. Зная какво ни очаква. Не ми се случва за първи път. Влизайте, влизайте, моля ви! Няма нито секунда за губене. Чуйте този писък! Бързайте, иначе облакът от прах ще ни обгърне!
Плантаторът и синът му скочиха от седлата и се прибраха в каретата. Къхуун отказа да слезе и остана неподвижен на седлото. Защо пък той да бяга от такава мнима опасност, от която не се крие човекът в мексиканските дрехи?
Последният се обърна и подкани надзирателя да влезе в най-близката кола, което той стори незабавно. Едва сега странникът можеше да се погрижи за себе си. Той бързо разгъна сарапето си, което беше привързано на задната част на седлото, и го метна върху главата на коня. След това дръпна краищата му назад и ги завърза така, че около главата на животното се образува нещо като торба. Със същата ловкост той развърза шала си от китайска коприна, опна го около шапка та си и мушна единия му край в кордона, а другия спусна пред периферията, така че се образува нещо като копринена маска пред лицето му.
Преди да свие долния край, той се обърна пак към каретата и за своя голяма изненада видя Къхуун все още на седлото. Човечността надви надигащото се у него чувство на неприязън.
— Още веднъж ви приканвам сър, да влезете вътре. Ако не го направите, ще съжалявате. След десет минути може би няма да бъдете жив!
Явната настойчивост на това предупреждение даде резултат. Пред смъртен неприятел Касий Къхуун не беше страхлив, но сега се приближаваше враг, който не бе смъртен, нито пък по някакъв начин можеше да бъде разбран. Неизвестният враг напираше с шум, наподобяващ гръмотевица; дори сянката му беше по- тъмна от нощния мрак. Кой не би почувствувал страх при приближаването на такъв, явно унищожителен враг?
Бившият офицер не можеше повече да се противопоставя на предупрежденията на земята и небето. Той се смъкна от седлото с престорено нежелание — за да спаси достойнството си, — качи се в каретата и се приюти зад плътно спуснатите завеси.
