— Да, сър, и има много малка вероятност да се оправим, освен ако вие бъдете така любезен да ни помогнете.
— И дума не може да става за любезност. Когато прекосявах прерията, съвсем случайно попаднах на следите ви. Разбрах, че сте се заблудили, и дойдох да ви упътя.
— Много мило от ваша страна. Ще ви бъдем извънредно благодарни. Казвам се Пойндекстър — Удли Пойндекстър от Луизиана. Купих имение на река Леона, близо до форт Индж. Надявахме се да пристигнем преди падането на нощта. Дали ще е възможно?
— Няма какво да ви попречи, ако следвате указанията, които ще ви дам.
Като каза това, странникът се отдалечи на известно разстояние и започна да оглежда местността, като че ли да реши в каква посока трябва да тръгнат пътниците.
Застанали на върха на хълма, конят и ездачът представляваха картина, която заслужава да бъде описана.
Конят, достоен да бъде язден от някой арабски шах, е червеникавокафяв, с широки гърди и стройни като тръстика крака. Закръглените му хълбоци завършват с разкошна опашка, която се извива назад като дъга. Ездачът — млад човек на около двадесет и пет години — има благородна осанка. Той е облечен в живописен костюм на мексикански ранчеро13 — късо кадифено палто — calzoneros14, навървени по шевовете белоснежни ленени calzoncillos15 и с ботуши от биволска кожа с тежки шпори на токовете. Около кръста му — ален копринен шал, на главата — черна лъскава шапка, опасана със златен кордон. Представете си така облечен конник, седнал на извито дървено мавританско седло, мексиканска направа, с кожено покривало, на което са отпечатани старинни фигури, представете си един такъв кавалер, и пред вашите очи ще се появи двойникът на човека, в когото плантаторът и неговите хора се взираха.
През завеските на каретата го разглеждаха с поглед, който говореше за особени чувства. За първи път в живота си Луиза Пойндекстър виждаше онзи героичен човек, когото досега бе виждала само във въображението си.
Конникът би се гордял, ако знаеше какво вълнение предизвика в гърдите на младата креолка неговото присъствие.
Но той не знаеше и не можеше да знае. Дори не знаеше, че тя съществува. Когато минаваше край покритата с прах карета, той хвърли само бегъл поглед така, както човек може да погледне грубата черупка на някоя мида, без да подозира каква перла блести в нея.
— Честна дума! — заяви той, като се обърна към притежателя на колите. — Не мога да открия никакъв знак, по който да се ръководите. Въпреки това мога да намеря пътя. Вие ще трябва да пресечете Леона пет мили под форта. Тъй като и аз трябва да я пресека на същото място, вие можете да се движите по следите на коня ми. Довиждане, джентълмени!
Разделяйки се така ненадейно с тях, той пришпори коня си и се отдалечи в галоп.
Неочаквано, почти неучтиво сбогуване! Така си помислиха плантаторът и неговите близки.
Преди да имат време да изразят мислите си гласно, те видяха, че непознатият се връща.
След десетина секунди той беше отново сред тях. Всички се обърнаха към него, за да разберат защо се бе върнал.
— Страхувам се, че следите от коня ми няма да ви помогнат много. Мустанги16 са минали оттук след пожара. Оставили са хиляди отпечатъци от копита. Моят кон е подкован, но тъй като не сте свикнали да разчитате следи, може би няма да можете да различите моите, още повече, че всички отпечатъци от копита в сухата пепел си приличат много.
— Какво да направим? — попита плантаторът отчаяно.
— Съжалявам, мистър Пойндекстър, че не мога да остана да ви водя. Бързам с писма за форта. Ако загубите следите ми, гледайте слънцето да ви бъде отдясно, така че сенките ви да падат наляво, под ъгъл около петнадесет градуса към посоката на вашето движение. Вървете направо около пет мили. Тогава ще видите върха на един висок кипарис. Ще го познаете по червеникавите му листа. Тръгнете право към него. Той расте на брега на реката близо до брода.
Младият конник пак хвана юздата и се канеше да препусне, когато нещо го накара да се позабави. Това бяха двете бляскави очи, които той за първи път видя да поглеждат между завеските на каретата.
Тяхната притежателка бе в сянка, но все пак имаше достатъчно светлина, за да се види лицето й — ненадминато по своята миловидност. Той дори забеляза, че очите бяха отправени към него, и му се стори, че го гледат с интерес, почти с нежност.
Той неволно отвърна с поглед, пълен с възхищение, който неумело се опита да прикрие. И за да не го вземат погрешно за грубиян, конникът се обърна към плантатора, който току-що му беше благодарил за любезността.
— Едва ли заслужавам вашата благодарност — възрази той. — Оставям ви така на произвола, може пак да изгубите пътя. Но както вече ви казах, времето ми е измерено.
Конникът погледна часовника си, като че ли не му се щеше да пътува сам.
— Много сте любезен, сър — каза Пойндекстър, — но с упътванията, които ни дадохте, мисля, че ще можем да се оправим. Слънцето ще ни показва…
— Не! Като гледам сега небето, не ми се вярва. Откъм север се задават облаци. След час слънцето може да се скрие. Във всеки случай то ще се скрие, преди да стигнете до мястото, откъдето се вижда кипарисът. Така няма да стане. Почакайте! — продължи той, като помисли малко. — Измислих нещо по-добро. Движете се по следата на моето ласо!
Докато още говореше, ездачът дигна от седлото си навитото въже и метна свободния му край на земята. Другият край бе завързан за една халка на предната чест на седлото. След това той повдигна шапката си с грациозно движение, отправено по-скоро към каретата, пришпори коня си и още веднъж литна през прерията.
Ласото се проточи и се опъна над хълбока на коня. То започна да се влачи на десетина ярда зад него и остави следа по опепелената повърхност, прилична на следата от някаква тънка змия, пропълзяла през равнината.
— Извънредно интересен човек! — отбеляза плантаторът, втренчил очи след ездача, който изчезваше зад облак черен прах. — Трябваше да го попитам как се казва.
— Аз бих казал — извънредно надут човек — промърмори Къхуун, който не пропусна да забележи погледа, отправен от странника към каретата, нито пък онова, което предизвика този поглед. — Що се отнася до името му, не смятам, че е от значение. Сигурно не би ти казал истинското си име. Тексас е пълен с такива контета, които сменят имената си, щом пристигнат тук — уж за по-хубави, ако не по някаква друга причина.
— Слушай, Касий — възрази младият Пойндекстър, — не си справедлив към странника. Изглежда образован — всъщност джентълмен, достоен, бих казал, да носи и най-порядъчното име.
— Джентълмен? Съвсем невероятно: наконтен като фанфарон. Още не съм срещал човек, който да носи испански дрехи и да не е прост. Обзалагам се, че и този е такъв.
През време на този кратък разговор прекрасната пътничка от каретата подаде глава навън и отправи заинтересован поглед след отдалечаващия се конник.
Може би на това се дължеше озлоблението в думите на Къхуун.
— Какво има, Лу? — запита той тихо, за да не го чуят другите, като се приближи към каретата. — Като че ли много ти се иска да избързаш напред? Може би ти се ще да препуснеш с този самохвалко? Не е много късно. Мога да ти услужа с коня си.
Младата девойка се облегна назад. Явно не й харесваха думите му и тонът, с който бяха изречени. Но вместо да се начумери или изрази недоволството си, като му отвърне възмутено, тя реагира по начин далеч по-обиден за него.
Ясен, звънлив смях бе единственият отговор, с който тя го удостои.
— Така, така… Помислих си, че има нещо. Като те гледах как се държиш пред него. На тебе като че ли много ти се ще да си поговориш tete-a-tete17 с този блестящ куриер. Така както е наконтен, а? Хубавите пера правят птиците хубави! Но неговите са взети назаем. Някой ден може да ги пооскубя заедно с малко кожица.
— Как не те е срам, Касий? Ти си възмутителен.
