самозвания водач. Той е спрял коня си и седи на седлото, но не толкова самоуверено. Изглежда не знае в каква посока да продължат.
Пейзажът — ако може така да се нарече — се е променил, но не за добро. Все още е черен до самия хоризонт. Но повърхността вече не е равна, а хълмиста. Виждат се хребети — слаби възвишения — с долини помежду им. Те не са съвсем без дървета, макар че погледът не среща нищо, което би могло да се нарече дърво. Преди пожара е имало дървета — нискорасла мексиканска акация и други от същия род. Сега няма и следа от тяхната лека переста зеленина. Само обгорелите стволове и почернелите клони свидетелствуват за съществуването им.
— Пътя ли загуби, племеннико? — попита плантаторът и бързо се приближи.
— Не, вуйчо. Още не. Спрях се само да огледам местността. Трябва да е насам — през долината. Нека да карат. Движим се в правилна посока. Аз отговарям.
Пак тръгват — надолу по склона, след това по долина, после пак нагоре по друг хълм и накрая спират на върха му.
— Пътя ли загуби, Касий? — повтори предишния си въпрос плантаторът, като се приближи.
— По дяволите! Така ми се струва, вуйчо! — отвърна племенникът, а в тона му се четеше неувереност. — И кой изобщо би могъл да се оправи сред това пепелище. Не, не! — продължи той, когато каретата се приближи, тъй като не желаеше да издаде смущението си. — Всичко ми е ясно сега. Още не сме се заблудили. Реката трябва да е в тази посока. Тръгвайте!
Явно несигурният водач поема отново пътя си. Следват го самуреночерните колари, които въпреки равнодушието си не могат да не забележат неговата нерешителност. Те виждат, че не се движат в права линия, а се въртят сред дърветата и празните места между тях.
Всички се успокояват от вика на водача, в който звучи предишната самоувереност. Отговарят му радостни възгласи и плющене на камшици.
Те отново се движат по утъпкан път, по който преди тях са минали десетина коли, и то неотдавна — отпечатъците на колелата са отскоро, а следите от копита — съвсем пресни, отпреди час. Керван от коли, не много различен от техния, трябва да е минал през опожарената прерия.
Също като тях те сигурно са се движили към Леона — вероятно някакъв правителствен обоз на път за форт12 Индж. В такъв случай трябва само да вървят по следите. Фортът е в същата посока — малко по-далеч от мястото, за което пътуват.
Нищо не би могло да бъде по-благоприятно. Водачът, смутен до преди малко, без да признава това, разбира се, сега се чувствува облекчен и с подновена самоувереност дава нареждане да потеглят.
По протежение на една миля, а може би и повече, те се движат по следите на колелата — не в права линия, а криволичейки между обгорелите стволове, прилични на скелети. Самоувереният вид на Касий Къхуун постепенно се помрачава. Лицето му унива, когато открива, че четиридесетте и четири следи от колела, по които се движат, са оставени от десет коли, питсбъргска направа, и от една карета — същите, които сега вървят след него и с които бе пътувал чак от залива Матагорда.
Глава II
СЛЕДИТЕ НА ЛАСОТО
Без съмнение колите на Удли Пойндекстър се движеха по следите на своите колела.
— Нашите следи! — промърмори Къхуун, щом откри това, и спря коня си с яростно проклятие.
— Нашите следи? Какво искаш да кажеш, Касий? Да не би да сме пътували по…
— По собствените си следи. Да, вуйчо, точно така. Описали сме пълен кръг. Виж! Ето задното копито на моя кон, с половин подкова; ето и следите на нашите черни. Освен това познавам местността. Това е същият хълм, от който се спуснахме след последното спиране. Брей, че лош късмет! На вятъра сме пътували цели две мили.
Сега вече не само смущение е изписано по лицето на Касий — то е потъмняло от гняв, примесен със срам. По негова вина керванът е без редовен водач. Наетият в Индианола водач ги бе водил до мястото на последния им престой. Там заради някакъв спор, подхванат от избухливия бивш капитан, водачът поискал да бъде освободен и се върнал.
Заради това и заради неуместната самоувереност в своята способност да води кервана сега племенникът на плантатора се срамува. Той още по-силно изпитва това чувство, когато каретата се приближава и блестящите очи стават свидетели на неговия неуспех.
Пойндекстър не задава повече въпроси. За всички е ясно, че са изгубили пътя. Дори босоногите или обути в груби обувки пешеходци разпознават отпечатъците от собствените си крака и разбират, че за втори път минават през това място.
Всички спират. Белите разговарят оживено. Плантаторът смята, че положението е сериозно. Днес няма да може да завърши пътуването си, както бе решил по-рано.
Това е най-малкото нещастие, което може да ги сполети. Възможни и вероятни са и други. Опожарената прерия крие опасности. Може би ще се наложи да прекарат нощта тук, без вода за животните. А може би и втора нощ, та дори и повече — кой знае?
Как да намерят пътя? Денят превали, но слънцето е още доста високо, за да покаже къде ще залезе. Ако почакат още малко, може би ще открият посоките на компаса.
Но каква полза от това? Дори да знаят къде е изток, запад, север, юг — това няма да им помогне: те не знаят в каква посока да се движат.
Сега Къхуун е предпазлив. Вече не предлага да им показва пътя. След такъв явен и срамен неуспех той не се наема да води.
Десетминутното съвещание завършва без резултат. Никой не може да предложи приемлив план за действие. Никой не знае как могат да избягнат прегръдките на тази тъмна пустиня, която сякаш помрачава не само слънцето и небето, но и лицето на всеки, който попадне в нейните предели.
Ято черни лешояди лети в далечината. Те идват все по-близо и по-близо. Някои от тях кацат на земята, други се вият над главите на заблудените пътници. Дали птиците не вещаят някакво зло?
Минават други десет минути на физическо и морално униние. А след това като милостив дар от небето радостта отново обхваща всички. Причината? Към кервана се приближава конник.
Неочаквана гледка! Кой би се надявал да види човек по тези места? Очите на всички заблестяват от радост, сякаш в приближаващия се конник те виждат пришествието на спасител.
— Насам идва, нали? — пита плантаторът, страхувайки се да се довери на отслабващото си зрение.
— Да, татко. Идва право към нас — отговори Хенри, който свали шапката си, размаха я нависоко и същевременно извика, за да привлече вниманието на конника.
Не беше необходимо. Странникът бе вече забелязал спрелите коли и в галоп се приближаваше към тях.
Той спря чак след като отмина кервана и стигна до мястото, гдето стояха плантаторът и придружаващите го.
— Мексиканец! — прошепна Хенри, съдейки по облеклото на конника.
— Толкова по-добре — отговори Пойндекстър също шепнешком, — още по-голяма вероятност има да знае пътя.
— Няма нищо мексиканско в него — промърмори Къхуун — освен дрехите. Ей сега ще видим: Buenos dias, cavallero: Esta mexicano? (Добър ден, господине! Мексиканец ли сте?)
— О, не — запротестира странникът с усмивка, — ни най-малко. Мога да ви говоря на испански, ако предпочитате, но смятам, че ще ме разберете по-добре на английски: предполагам, че той е вашият роден език.
Къхуун, който се страхуваше, че неговият испански не е добър и произношението му неправилно, се въздържа да отговори.
— Американци сме, господине! — отговори Пойндекстър с пробудена национална гордост. След това, сякаш уплашен да не обиди човека, от когото възнамеряваше да потърси помощ, той добави: — Да, ние всички сме американци, от Южните щати.
— Личи от тези, които ви придружават — по неговото лице се изписа едва доловимо презрение, когато очите му се спряха на групата черни роби. — Личи също — добави той, — че не сте запознати с пътуването през прерията. Пътя ли изгубихте?
