Младежът е облечен в широка небесносиня памучна блуза и панталони от същата материя. Дрехите и панамената му шапка не само че са много удобни на южния климат, но му и отиват.
Братовчедът, бивш офицер доброволец, е в тъмносини дрехи, които приличат на военна униформа, и с фуражка, подходяща за костюма.
Недалеч язди друг конник, който заслужава описание само защото кожата му е бяла, макар и не съвсем бяла. Грубите му черти и евтино облекло, както и камшикът в дясната му ръка, размахван с явно умение, показват, че е надзирателят на тъмнокожите пешеходци, които образуват антуража на кервана.
В каретата има две пътнички. Едната е млада девойка със съвсем бяла кожа, а другата — съвсем черно момиче. Първата е дъщеря на Удли Пойндекстър — единствената му дъщеря. Самуреночерната девойка е нейна прислужница.
Преселниците са от брега на Мисисипи, от Луизиана6. Самият плантатор не произхожда от този щат, т.е, не е креол7, но видът на неговия син, а още повече изящните черти на прекрасната лице, което от време на време се подава между за-веските на каретата, показват, че те са потомци на една от онези добродетелни девойки — filles a la casette8 — които преди повече от сто години прекосиха Атлантика, снабдени с доказателства за тяхната добродетел — съхранявани в касетка9!
Удли Пойндекстър е крупен владетел на захарни плантации на юг — един от най-видните и горди представители на тази класа, един от най-разточителните в своето аристократично гостоприемство; това му разточителство го докара дотам, че трябваше да изостави дома си на Мисисипи и да се пренесе заедно с домочадието си и остатъка от „черните“ в пустошта на Югозападен Тексас.
Слънцето преминава меридиана и е почти в зенита си. Пътниците стъпват върху собствените си сенки. Изтощени от силната горещина, белите конници седят мълчаливо на седлата си. Дори тъмнокожите пешеходци, които не чувствуват така силно жегата, престават да бъбрят и в безпорядък се тътрят равнодушно зад колите.
Тишината, тържествена като при погребение, само от време на време се нарушава от плющенето на камшик като пистолетен изстрел или от високото гърлено „дий“, което излиза от дебелите устни на някой самуреночерен колар.
Бавно се движи керванът напред, сякаш намира пътя си слепешком. Установен път няма. Само следи от колелата на по-рано минали коли — едва забележими по смачканата трева — показват посоката.
Животните напрягат всички сили и колите напредват, макар и бавно.
Плантаторът е убеден, че им остават по-малко от двадесет мили. Той се надява да пристигнат преди падането на нощта. Затова пътуват и през обедната жега.
Неочаквано, по знак на надзирателя, който язди на стотина ярда10 пред кервана, коларите спират. Надзирателят се заковава на място като пред някакво препятствие.
Той се приближава в тръс към кервана. Движенията му показват, че има нещо нередно. Какво е то?
Напоследък много се говореше за индианци — за вероятността да ги срещнат по тези места.
Дали не са червенокожите разбойници? Едва ли! Надзирателят няма вид на изплашен.
— Какво има, Сенсъм? — запита плантаторът, когато надзирателят се приближи.
— Тревата е изгоряла. В прерията е имало пожар.
— Имало е пожар? А сега има ли? — запита бързо собственикът на колите и хвърли боязлив поглед към каретата. — Къде? Не виждам никакъв дим!
— Не, сър, не — заекна надзирателят, като разбра, че е причинил ненужна тревога. — Не казах, че сега гори. Казах само, че е имало пожар и цялата земя е черна като десетка пика.
— Но!… Какво от това? Мисля, че е все едно дали ще пътуваме по черна или по зелена прерия — каза Пойндекстър.
— Глупости, Джон Сенсъм. Защо вдигаш толкова шум за нищо? Само караш хората да губят ума си от страх! Хей, черни! Карайте напред! Удряйте! Удряйте!
— Но, капитан Къхуун — възрази надзирателят, обръщайки се към човека, който го бе укорил с такива остри думи, — как ще намерим пътя?
— Пътя ли? Какво бръщолевиш! Не сме го изгубили, нали?
— Страхувам се, че сме го изгубили. Не се виждат вече следи от колела. Изгорели са заедно с тревата.
— Какво от това? Смятам, че можем да преминем част от обгарялата прерия, без да се водим от следи. Ще ги намерим отново на другата страна.
— Да… — простодушно добави надзирателят, който въпреки че живееше на изток, бе ходил доста на запад и знаеше нещичко за прерията — ако въобще има друга страна. Аз не можах да я видя от седлото. И помен няма от нея.
— Удряйте, черни! Удряйте! — изкрещя Къхуун, без да обръща внимание на последната забележка, и за да покаже, че заповедта му трябва да бъде изпълнена, пришпори коня си напред.
Колите потеглят отново, но като стигат до изгорялата прерия, пак спират, без някой да им заповяда.
Белите се събират, за да се посъветват. Само един поглед към изгорялата степ пред тях показва, че това е необходимо.
Надалеч, докъдето стига поглед, земята е еднаква на цвят — черна като Ереб11! Няма нищо зелено — ни стрък тревица, ни тръстика, ни бурен дори.
Началото на лятото е. Узрялата трева и стеблата на прерийните цветя са изпепелени от унищожителния дъх на огъня.
Напред, наляво и надясно, докъдето поглед стига, се простира безкрайна печална картина. А над нея лазурното небе е потъмняло. Макар че няма облаци, слънцето сякаш не свети, а се чумери като намръщената земя.
Надзирателят бе докладвал правилно — не личат никакви следи. Огънят, който е вилнял сред узрялата трева, е заличил отпечатъците от колелата, които досега им показваха посоката.
— Какво да правим? — запита плантаторът нерешително.
— Какво да правим ли, вуйчо Удли? Какво друго, освен да продължим напред! Реката сигурно е от другата страна. Ако се отклоним от брода с около половин миля ще вървим нагоре или надолу по брега, според случая.
— А ако загубим пътя, Касий?
— Не може да бъде. Смятам, че много малко от прерията е изгоряла. Ако се отклоним малко от пътя си, все някак си ще се оправим.
— Добре, драги, ти знаеш по-добре. Сега ти ще ни водиш.
— Не се страхувай, вуйчо. Аз съм се измъквал и от по-тежки положения. Хей, черни, карайте! Следвайте ме!
Бившият доброволчески офицер мята самонадеян поглед към каретата, дето между завеските се показва едно прекрасно лице, засенчено от безпокойство. Той пришпорва коня си и самоуверено препуска напред…
Камшиците изплющяват в хор, а след това се чува тропот от копитата на осемдесет мулета, примесен със скрибуцане на колела. Керванът потегля отново.
Сега мулетата се движат по-бързо. Черната повърхност чужда за техните очи, ги подтиква напред — те повдигат копи та веднага щом докоснат торфа. По-младите животни издават страха си, въртят се и пръхтят.
Малко по малко те се успокояват и като по-старите си другари започват да се движат равномерно както преди.
Керванът изминава около една миля като че ли в права линия. След това пак спира по нареждане на
