не беше Пойндекстър.
— Слушай, Касий, обясни какво искаш да кажеш? — запита плантаторът учтиво, но властно. — Това, което каза, възбуди не само любопитството ни, но и нещо повече. С каква цел младият човек би искал да ни заблуди?
— Но, вуйчо — отговори бившият офицер, стараейки се да смекчи първоначалното си обвинение, — не съм казал, че ни е заблудил, но само че така изглежда.
— Защо мислиш така?
— Човек не знае какво може да се случи. Кервани много по-силни от нашия са били нападани по тези равнини и ограбвани — дори избивани.
— Божичко! — възкликна Луиза с тон по-скоро престорен, отколкото искрен.
— От индианци ли? — попита Пойндекстър.
— Какви ти индианци! Понякога може наистина да са индианци, но понякога са бели, които се правят на индианци; а може всички да не са и мексиканци. Нужна е само малко кафява боя, перука от конски косъм, пет-шест пера, набучени в нея, и малко повече дивашки викове. Ние няма да сме първите, ако ни обере някоя банда от „бели“ индианци. Почти го заслужаваме, щом така наивно се доверяваме на един странник.
— За бога, Касий, това са сериозни обвинения. Да не искаш да кажеш, че куриерът, ако той наистина е такъв, ни води към някаква засада?
— Не, вуйчо. Не искам да кажа това. Казах само, че такива неща са се случвали и че е възможно и той да направи същото.
— Възможно, но невероятно — намеси се настойчиво гласът от каретата, в който звучеше язвителна насмешка.
— Не — възкликна младият Хенри, дочул разговора, макар че яздеше напред, — твоите подозрения са несправедливи, драги Касий. Направо смятам това за клевета. Още повече, че мога да го докажа. Погледни!
Младежът бе спрял коня си и сочеше към едно растение край пътя. Това беше зелен, сочен, висок кактус, оцелял от пожара.
Хенри Пойндекстър се опитваше да привлече вниманието на своите спътници не към самото растение, а към едно бяло правоъгълно картонче, закачено на един от бодлите му. Всеки образован човек можеше да познае, че това е визитна картичка.
— Слушайте какво пише на нея — продължи юношата, като се приближи и прочете високо наставленията, написани на картончето — „Кипарисът се вижда“.
— Къде? — запита Пойндекстър.
— Нарисувана е една ръка — отговори Хенри, — показалецът й без съмнение сочи накъде се намира дървото.
Всички едновременно се обърнаха към посоката, означена на картичката.
Ако слънцето грееше, кипарисът лесно можеше да се види още от пръв поглед. Но лазурното доскоро небе сега бе оловносиво и колкото и да напрягаше човек очи, не можеше да разпознае на хоризонта нищо, което да прилича на дърво.
— Няма нищо подобно — заяви Къхуун чиято самоувереност се бе възвърнала. Той повтори недостойните си обвинения. — Това не е нищо друго освен брънка от веригата измами, които този негодяй ни сервира.
— Грешиш, братовчеде — обади се същият глас, който така често му възразяваше, — погледни през този лорнет. Ако не си загубил прекрасното си зрение, ще видиш нещо, което много прилича на дърво. Високо дърво, и то кипарис като онези, които растат по мочурищата в Луизиана.
Къхуун не пожела да вземе театралния бинокъл от ръцете на братовчедка си. Той знаеше, че това би го само изложило, защото не можеше да предположи, че тя не казва истината.
Пойндекстър обаче се възползува от бинокъла. Той нагласи фокуса за отслабващото си зрение и можа да различи червенолистия кипарис, който се подаваше над прерията.
— Вярно — каза той, — дървото се вижда. Младият човек излезе честен. Ти беше несправедлив към него, Кеш. Невероятно ми се струваше, че ще измисли такъв чудноват план, за да ни измами. Хей, мистър Сенсъм, кажете на коларите да потеглят!
Къхуун, който не желаеше да продължи разговора, нито да остане повече при спътниците си, злобно пришпори коня и се отдалечи в прерията.
— Подай ми картичката, Хенри — каза тихо Луиза на брат си, — любопитна съм да видя знака, който така много ни помогна. Донеси я, моля ти се! Няма защо да стои там, открихме вече дървото.
Хенри, без ни най-малко да подозира причините, които караха сестра му да се обърне към него с тази молба, се подчини с готовност. Той откачи картончето от кактуса и го хвърли в скута й.
— Морис Джерълд! — промълви младата креолка, като прочете името на картичката. — Морис Джерълд! — повторно възкликна тя и прибра картончето в пазвата си. — Който и да си, откъдето и да идваш, накъдето и да отиваш, какъвто и да си — отсега нататък нас ни свързва обща съдба. Чувствувам го, зная го така, както зная, че над мене има небе! О, как е схлупено небето! Не е ли това знак за нашата неизвестна съдба?
Глава IV
ЧЕРНИЯТ СЕВЕРНЯК
Отдадена за известно време на тези пророчески мисли, младата девойка седеше неподвижно, притиснала с ръце слепите си очи, сякаш цялата й душа се опитваше да обясни миналото или да прозре в бъдещето. Нейният унес, каквато и да беше причината му, не продължи дълго. Навън се разнесоха викове, примесени с думи, които вещаеха опасност.
Девойката разпозна гласа на брат си. В него се четеше тревога:
— Погледни, татко! Не ги ли виждаш?
— Къде, Хенри, къде?
— Ето там, зад колите. Сега виждаш ли ги?
— Виждам, но не мога да позная какво е. Изглеждат като, като… — Пойндекстър не можеше да се сети на какво да ги оприличи. — Наистина не зная какво е.
— Водни стълбове? — предположи бившият капитан, който при появата на странните предмети беше благоволил отново да се присъедини към групата около каретата. — Но не може да бъде. Много сме далече от морето. Никога не съм чувал да са се появявали в прериите.
— Каквито и да са, те се движат — каза Хенри. — Погледнете! Събират се и се разпръскват. Ако не се движеха, човек можеше да ги вземе за големи обелиски от черен мрамор.
— Великани или зли духове — шеговито подхвърли Къхуун, — великани людоеди от другия свят, на които е хрумнало да се поразходят из отвратителната прерия.
Бившият офицер се шегуваше насила. И той като другите беше неспокоен.
Нищо чудно. На хоризонта на север внезапно се извисиха десетина мастиленочерни стълба — нещо невиждано досега. Те не бяха точно като колони, нито пък имаха определена форма, а постоянно променяха големината, очертанията и мястото си.
Ту заставаха неподвижни за известно време, ту се плъзгаха но обгорилата повърхност като гиганти на кънки. А ето сега — прегъват се, наклоняват се един към друг в май невероятни съчетания.
Не е нужно голямо въображение, за да може човек да си представи великаните от миналото, оживели по прериите на Тексас, да танцуват след буен пир с Бакхус.22
Естествено бе всички да изпаднат в тревога пред близостта на тия необикновени и неземни явления, които никой не бе виждал дотогава и които никой не познаваше.
И така беше — всеки чувствуваше приближаващата се опасност. Знаеха, че към тях идва една от стихиите на прерията.
Всички се бяха спрели при вида на странните колони. Коларите и негрите, които вървяха пеш, викаха от ужас. Животните — мулетата, и конете — бяха спрели неволно. Мулетата изпълваха въздуха с пронизителни ревове, а конете цвилеха и трепереха.
Това не бяха единствените звуци. Откъм черните кули се носеше дрезгаво фучене, което напомняше
