— Ех, свети Патрик! Срамота е! — разговаряше сам неговият верен другар. — Срамота е да напъхат джентълмен в такава дупка, по-малка и от кочина! И то човек като вас, мистър Морис. Няма и какво да се хапне; и да се пийне. Ех, да имаше някое охранено ирландско прасенце, нямаше и да погледна тяхното ядене. А отгоре на всичко знаете ли какво разправя „старият Дафър“ долу!
— Нито зная, нито ме интересува да зная какво разправя мистър Обердорфер долу; но ако искаш да не чуе какво говориш ти горе посниши гласа си. Не забравяй, приятелю, че тези стени са само от летви и мазилка.
— По дяволите стените! Огън да ги изгори! Ако вас не ви е грижа какво разправят, аз пък пет пари не давам какво ще чуят. По-зле от това германецът не може Да се отнася с нас. Както и да е, мистър Морис, мисля, че е по-добре да знаете.
— Казвай тогава! Какво разправят?
— Е, чух да разправя на хората си, че щял да ви накара да платите не само за яденето, за пиенето и за спането, но и за бутилките, и за чашите, и за всичко изпочупено оная вечер.
— Аз да платя?
— Да, вие, мистър Морис. А от оня янки нямало ла вземе нито грош. Това е според мене долно и нечестно. Само немец може да измисли такова нещо. Ако трябва да се плаща, ще плаща победеният; а победеният не е от старите Джерълдовци от Балибалах. Ох, как ми се ще този Дафър да ми падне барем за минутка в ръцете. Какво ще го направя…
— А защо иска аз да платя? Разбра ли?
— Разбрах, господарю. Мръсникът му с мръсник каза, че понеже вие сте му в ръцете, няма да ви пусне, докато не уредите сметката.
— Скоро ще разбере, че се е излъгал и че ще направи по-добре да представи сметката на другия. Готов съм да платя половината от вредите, но нито стотинка повече. Можеш спокойно да му го кажеш, ако ти заговори по този въпрос. А право да си кажа, Фелим, не ми е ясно как ще платя и половината. Спомням си, че много неща се изпотрошиха, докато се биехме. Ако не се лъжа, счупихме огледало, часовник или нещо подобно.
— Голямо огледало, господарю, и нещо кристално над часовника. Казва, че стрували двеста долара. Аз пък мисля, че не струват и половината.
— И така да е, не е малко. Особено както сме загазили сега. Не зная, Фелим дали няма да стане нужда да отидеш до Аламо да донесеш някои неща от покъщнината които укрихме. За да се отърва от тази неприятност, може би ще трябва да жертвувам шпорите, сребърната чаша, та дори и пушката.
— Не думайте, господарю! Как ще живеем без пушка?
— Ще преживеем някак си, приятелю! Ще ядем конско месонали имам ласо?
— Е, да, няма да бъде по-лошо от месото, което ни дава старият Дафър. При всяко хапване ме присвива корем.
Тук разговорът бе прекъснат. Някой отвори вратата, без да почука. Раздърпана прислужница, чийто пол едва ли можеше да се определи по външни признаци, се появи на входа. Тя протегна жилеста ръка, която държеше плетена кошница.
— Какво има, Гертруда? — запита Фелим, който изглеждаше осведомен от по-рано и знаеше, че влязлото същество е жена.
— Един човек донесе това нещо.
— Човек ли? Какъв човек, Гертруда?
— Не го познавам, mein herr! Не е от поселището.
— Донесъл я един човек! Кой ли може да бъде? Виж какво има в нея, Фелим.
Фелим вдигна капака и откри съдържанието на кошницата. Тя беше доста голяма. Вътре имаше няколко бутилки, сигурно с вино и лекарства. Те бяха наредени между най-различни деликатеси, сладкиши и бонбони. Подаръкът не беше придружен от никаква бележка, но грижливият и изискан начин на подреждането показваше, че е от някоя девойка.
Морис преобърна няколко пъти различните предмети и разгледа всеки поотделно. Фелим предложи, че иска да прецени колко струват. Морис въобще не се сещаше за това. Той искаше само да разбере кой е „изпращачът“.
Но нищо не можеше да се разбере. Нямаше нито картичка, нито каквато и да е бележка.
Богатото съдържание на кошницата, изпратена точно навреме, показваше, че дарителят е доста състоятелен. Кой ли може да е?
Докато Морис размишляваше, в съзнанието му изплува образът на една прекрасна девойка, която той сметна за неизвестния благодетел. Дали наистина е Луиза Пойндекстър?
Това бе недопустимо, но нему се искаше да вярва, че е възможно, и докато тази вяра траеше, сърцето му тръпнеше от блаженство.
Като поразмисли, той се убеди, че вероятността е много малка и е безсмислено да се отдава на такива приятни предположения. Изгубил вяра, у него остана само една празна надежда.
— Някакъв човек я оставил — заговори като че на себе си ирландецът. — Тя казва: човек. А аз казвам: много мил човек. Кой ли може да е, господарю?
— Нямам представа. Може да е някой офицер от форта, макар че едва ли мога да очаквам някой от тях да се сети за мене.
— Няма и нужда. Кошницата не е нареждана от офицер. Нито изобщо от мъж.
— Защо мислиш така?
— Защо мисля така! Ех, господарю, запитайте се сам. Нима не личи навсякъде женска ръка? Вижте само как грижливо са увити нещата. Тази кошница не е приготвена от мъж. Жена е пипала тука, и то не каква да е жена, ами истинска лейди.
— Глупости, Фелим! Не познавам никаква лейди, която би се загрижила за мене.
— Хайде, хайде! На мене ли ще ги разправяте? Аз пък познавам една. Черна неблагодарност ще е от нейна страна, ако не се погрижи за вас, след като направихте толкова нещо за нея. Та нали й спасихте живота?
— За коя мислиш?
— Е, не се правете, че не разбирате, господарю? Знаете, че мисля за хубавото създание, което идва при нас с петнистата кобила дето й я подарихте, без да вземете нито един долар. Ако тази кошница не е изпратена от нея, Фелим О’Нийл е най-големият глупак, който някога се е раждал в околностите на Балибалах. Като споменах Балибалах, та се сетих и за хората там. Какво ли ще каже синеоката девойка, ако знае в каква опасност се намирате?
— Опасност ли? Докторът каза че няма никаква опасност и че след една седмица ще мога да излизам. Не се тревожи за това.
— Е, господарю, празни приказки. Не става дума за тази опасност; сещате се какво искам да кажа. Наранили са ви май някакви дяволити очи, по-опасни от куршум. Може пък и някой да е ранен от вашите очи. Затова са ви изпратили тези неща.
— Грешиш, Фелим. Някой от форта е изпратил кошницата. Но отгдето и да е, няма защо да се церемоним толкова. Я да си похапнем.
Въпреки охотата, с която болният започна да се храни, мислите му бяха заети с нещо по-приятно — да отгатне на кого е задължен за този царски подарък.
Дали на младата креолка — братовчедка и „любима“ на неговия най-върл враг?
Изглеждаше невероятно.
А кой друг може да е, ако не е тя?
Ловецът на мустанги беше готов да даде не един кон, а цяло стадо на този, който би го уверил, че подаръкът е изпратен от Луиза Пойндекстър.
Изминали бяха два дни, а дарителят оставаше все още неизвестен.
След това болният бе изненадан от втори подарък — подобен на първия — кошница с бутилки и пресни сладкиши.
