Младата креолка се плъзна с престорена веселост по асотеата и започна да слиза по стълбите, като си тананикаше „Новоорлеански валс“.
Старият ловец прие с готовност поканата и тръгна незабавно подир девойката. Макар и равнодушен към женския чар, сега пък и зает с мисли за обещаната „мононгахела“, Зеб не можеше да не се възхити на изваяните като от слонова кост рамене, които се натрапваха на погледа му.
Но удоволствието от прекрасната гледка трая много малко. Когато стигнаха долу, очарователната стопанка се сбогува някак рязко. Изглежда, че не й бе приятно вече да разговаря с него след откритията, които бе направил неволно. И при все че доскоро гореше от желание да го разпитва, девойката го остави сега сам с „мононгахелата“ и побърза да скрие мъката си в самотната стая.
За пръв път в живота си Луиза Пойндекстър изпитваше ревност. Това беше нейната първа истинска любов. Защото тя бе наистина влюбена в Морис Джерълд.
Вниманието, което му оказваше мексиканската сеньора, едва ли можеше да се обясни с обикновена дружба. Свързваше ги вероятно по-голяма близост. Такива мисли измъчваха сега креолката.
От това, което беше казал Морис, от това, което самата Луиза бе видяла — девойката с ласото можеше наистина да спечели чувствата му. Естествено бе той да се възхищава от нейните качества.
Фигурата й, увеличена от далекогледа, се бе сторила на Луиза съвършена. Не бе успяла да разгледа добре лицето й. Дали и то беше красиво? Дали можеше да спечели любовта на човека, който така добре владееше чувствата си?
Господарката на Каса дел Корво не можеше да се успокои, докато не си отговори на тези въпроси. Щом Зеб Стамп си отиде, тя заповяда да оседлаят петнистата кобила, премина брода и тръгна към пътя на отсрещната страна. Като се насочи към форта, тя срещна скоро, както очакваше, мексиканската сеньора, която се връщаше. Не беше всъщност сеньора, а сеньорита — девойка, едва ли по-възрастна от самата Луиза. На мястото, гдето се срещнаха, пътят минаваше под сянката на дърветата. Слънцето не проникваше през клоните им, та мексиканката нямаше нужда от воала си. Той бе паднал на раменете и откриваше главата й. Разкошната гарвановочерна коса можеше да съперничи с гривата на див жребец. Тя обкръжаваше мургаво, но все пак чаровно и привлекателно лице.
Доброто възпитание не позволяваше на двете девойки да се вгледат по за дълго една в друга. Размениха само бегъл поглед, но когато се разминаха, не можаха да се въздържат: всяка се обърна, за да зърне повторно другата.
Мислите им не се различаваха много. Ако Луиза Пойндекстър беше вече научила нещо за девойката, която срещна, то и другата знаеше за съществуванието и.
Няма да се опитваме да опишем мислите на сеньоритата след тази среща. Стига ни да кажем само, че мислите на Креолката сега бяха по-мрачни, отколкото преди срещата, и че младата господарка на Каса дел Корво се върна съвсем унила.
— Красива е — каза си тя, когато мина край своята предполагаема съперница. — Толкова красива, че едва ли му е само приятелка.
Луиза говореше на себе си. Иначе надали би била толкова щедра в похвалите си.
— Не се и съмнявам — продължи тя — какви са отношенията им. Той я обича! Каква глупост от моя страна да се заплета в такава злополучна история! Сега трябва да се отърва. Да ги пропъдя от мислите си! Ах, колко е лесно да се каже, но ще мога ли? Няма да го виждам вече. Това поне е възможно. След случката той няма да идва у нас. Ще се срещаме само случайно. А трябва да избягвам грижливо и случайните срещи. О, Морис Джерълд, укротителю на диви коне! Ти завладя душата ми, която дълго ще страда и никога може би няма да се съвземе отново.
Глава XXVI
ПАК НА АСОТЕАТА
Невъзможно е да прокудиш от мислите си този, в когото си пламенно влюбен. Времето, а още повече отсъствието помагат много за задушаване мъката от несподелена любов. Но нито времето, нито отсъствието могат да прогонят непрестанния копнеж по любимия, нито да успокоят пустото и незадоволено сърце.
Луиза Пойндекстър бе обладана от чувства, които не можеше да сподави. Макар и отскорошни, те се разраснаха бързо, като преодоляха властно всички пречки по пътя си. Чувствата й бяха вече достатъчно силни, за да я накарат да пренебрегне предразсъдъци, като несъгласието на родителите и неравното обществено положение. Ако той се отзоваваше на тези чувства, нито едното, нито другото можеше да я спре.
Тя беше пълнолетна и чувствуваше като повечето свои сънароднички, че е в състояние да се грижи сама за себе си. Колкото се отнася до втората пречка — за кой истински влюбен класови или други различия имат някакво значение? Любовта не е толкова дребнава. За Луиза Пойндекстър във всеки случай този предразсъдък беше чужд.
Това чувство едва ли бе първото увлечение в живота й. Но то беше първото, при което разочарованието можеше да се окаже съдбоносно за душевния й покой. И тя знаеше, че е така. Съзнаваше, че ще бъде нещастна, но се надяваше, че времето ще й помогне да задуши болката си.
Отначало й се струваше, че силната воля и жизнерадостта ще й помогнат, но дните минаваха и вярата й в тях се разколеба. Тя не можеше да заличи от съзнанието си образа на човека, който я бе пленил напълно.
Понякога го мразеше или се опитваше да го мрази. Понякога мислеше, че е способна да го убие или да гледа как го убиват, без да направи нищо, за да го спаси. Но това бяха само моментни настроения — след които съзнаваше, че той не е виновен за нещастието й.
Дори да беше най-голям неин враг, най-голям враг на човечеството, да беше дори самият Луцифер, на когото необузданото й въображение го бе оприличило, пак щеше да го обича. Луиза Пойндекстър не можеше нито да мрази, нито да презира Морис Джерълд. Можеше само да се опита да бъде равнодушна към него. Но тези усилия бяха напразни, безуспешни. Всеки ден, всеки час почти тя се изкачваше на асотеата и се заглеждаше към пътя, откъдето се бе появила за първи път девойката, която събуди ревността й. Нещо повече: въпреки решението да избягва всякакви срещи с човека, който я беше направил нещастна, тя често възсядаше коня и яздеше из околността или по улиците на поселището с единственото намерение да го види.
Три дни след неприятното откритие, Луиза отново видя от покрива на къщата девойката с ласото, придружавана както и по-рано от прислужник с кошница на ръка. Тя цяла се разтрепера от ревност, докато я наблюдаваше: завиждаше на мексиканката, че отива при болния. Креолката знаеше сега много повече, но то не задоволяваше любопитството й. Научила бе само името и общественото положение на съперницата си — доня Исидора Коварубио де лос Лянос, дъщеря на богат фермер от Рио Гранде и племенница на плантатор, чието имение се простира по Леона на около една миля от новите земи на Луизиния баща. Някои смятаха Исидора за своенравна млада девойка, която може да покорява с ласото си диви жребци и много други неща, но не и прищевките си.
Такова беше мнението на американските поселници по Леона за мексиканската сеньорита.
Но то не намали ревността и подозренията на креолката. Напротив, усили ги. Самата тя имаше склонност към подобни занимания и се възхищаваше от тях. Луиза сметна, че и другите изпитват сигурно същото чувство. Младият ирландец едва ли правеше изключение.
Изминаха няколко дни, през които девойката с ласото не се появи.
— Сигурно раните му са заздравели — помисли креолката — и той не се нуждае вече от непрестанни грижи.
Когато тези мисли й минаваха през ум, тя беше пак на асотеата с далекоглед в ръка. Беше ранно утро, току след изгрев слънце, когато мексиканката обикновено се появяваше. Луиза гледаше към мястото, откъдето очакваше да се появи сеньоритата. Когато погледна в обратна посока, тя видя нещо, което я порази. Видя Морис Джерълд, който яздеше по пътя. При все че седеше малко вдървено и се движеше бавно, явно бе, че е той. Далекогледът потвърди това и същевременно разкри, че лявата му ръка е превързана.
Щом го позна, Луиза се отдръпна зад парапета и сподавено извика.
На какво се дължеше този болезнен вик? Дали на ранената ръка или на бледото лице, които тя видя през далекогледа? Нито едното, нито другото можеха да я учудят. А пък и възклицанието, не бе от изненада
