докато вие, мъжете, ходите навън по работа… Такъв ли живот смятате да водя в Тексас?
— Нищо подобно, дъще. Нямам нищо против да ходиш на езда колкото щеш, но трябва да те придружава Хенри или Касий. Не искам да яздиш сама. Имам си съображения за това.
— Съображения ли? Какви?
Въпросът се изплъзна неволно от устните на Луиза. Едва го бе задала, когато започна да съжалява. Смутеният й вид явно доказваше, че се страхува от отговора.
Но отговорът като че ли я облекчи донякъде.
— Какви други съображения мога да имам — каза плантаторът, с явно старание да бъде убедителен, — какви други подобри съображения от писмото на майора. Не забравяй, чедо, че не си в Луизиана, гдето една девойка може да пътува навсякъде без опасност да я обидят, а в Тексас, гдето има опасност дори за живота ти. Тук има индианци.
— Няма защо да се боя от индианците. Аз не се отдалечавам много от къщата. Никога не отивам на повече от пет мили.
— Пет мили! — обади се с престорена усмивка бившият офицер от доброволците. — Все едно че си се отдалечила на петдесет мили. Еднаква вероятност има да срещнеш червенокожи на сто ярда от вратата, както и на сто мили. Когато почнат да воюват, можеш да ги очакваш навсякъде и по всяко време. Мисля, че вуйчо Удли е прав. Непредпазливо е от твоя страна да яздиш сама.
— О, така ли? — обърна се рязко девойката към братовчеда си… — Извинявай, но мога ли да те попитам каква полза ще имам от тебе, ако случайно срещнем команчи, което е много невероятно? Каква гледка само ще представляваме ние с тебе сред бойните редици на нашарените индианци69. Ха! Ха! Не аз, а ти ще бъдеш в опасност. Аз сигурно ще избягам с коня си и ще те оставя сам да се оправяш. Опасно било дори на пет мили от дома! Ако в Тексас съществува ездач — все едно индианец или не, — който би могъл да настигне моята малка Луна на пет мили, то конят му трябва да е наистина бърз. А за твоя кон такова нещо не може да се каже, мистър Кеш!
— Стига, Луиза! — заповяда Пойндекстър. — Не обичам да говориш такива нелепости. Не й обръщай внимание, Касий! Дори ако не съществуваше опасност от индианци, по тия места има доста злосторници, от които трябва да се пазиш. Казах вече: забранявам ти да яздиш сама, както си свикнала напоследък.
— Както кажеш, татко — отвърна Луиза примирено, като стана от масата и тръгна да излиза. — Разбира се, че ще те послушам, дори и да се разболея от липса на движение. Хайде Плуто — добави тя, като се обърна към тъмнокожия човек, който още се хилеше на вратата, — върни Луна в конюшнята или я пусни по пасбищата, където и да е. Ако иска, нека се върне и в родната си прерия. Тя не е потребна вече тук.
С тези думи девойката напусна гордо стаята, като остави тримата мъже да размишляват за насмешката в думите й.
Но това не бяха последните изречени думи от нея по този повод. Докато минаваше с лека походка по коридора, който водеше към стаята й, от устата й, се чуха други, почти механично изречени думи. Редица въпроси, които си задаваше сама и на които можеше да отговори само с предположения.
— Какво ли е чул татко? Дали само се съмнява? Или някой му е казал? Дали знае, че сме се срещали?
Глава XXIX
КОЙОТА СИ Е У ДОМА
Къхуун напусна столовата почти така внезапно, както и Луиза. Но вместо да отиде в стаята си, излезе навън.
Той още страдаше от незаздравелите рани, но въпреки това бе достатъчно закрепнал, за да излиза до градината, до конюшнята и коралите — навред около къщата.
Този път обаче той се отправи по-надалеч. Под влиянието на разговора, а може би поради известия в писмото, той като че ли се почувствува достатъчно бодър и с помощта на патерицата тръгна покрай реката към форт Индж.
Къхуун стигна с накуцване до целта си — едно пусто място, насред път между асиендата и форта. То като че не принадлежеше никому. Покрито бе с горичка от ниски акации, които растяха в сянката на по- големи дървета. Сред тях се намираше проста колиба направена от плет и измазана с глина; такива колиби бяха познати в Югозападен Тексас с името хакале.
Тук беше жилището на Мигел Диас — мексиканския ловец на диви мустанги — подходящо леговище за този полудивак, когото не напразно наричаха Ел Койот (прерийния вълк).
Вълкът не винаги можеше да се намери в бърлогата си неговото хакале не заслужаваше друго име. Той спеше тук от време на време, като в промеждутъците на бездействие, когато след успешна продажба на стадо заловени мустанг можеше да се отдаде на непристойни развлечения, предлагани в околността.
За щастие Къхуун го завари у дома му; а за нещастие Койота не беше трезвен. Не беше съвсем пиян, понеже бе спал дълго и сега беше полутрезвен — значи в обикновеното състояние.
— Хей, сеньор — извика той, като видя гостенина си на вратата на хакалето. — Гледай ти! Отде да се надява човек, че ще ви види тук. Както и да е! Седнете! Седнете, тук има и стол. Стол! Хе! Хе! Хе!
Смехът беше предизвикан от предмета, шеговито наречен стол — черепна мустанг, който служеше за сядане. Освен него покъщнината на Мигел Диас се състоеше от груба маса, направена от разцепени стебла на юка, и легло от тръстикови пръти, на което се беше изтегнал собственикът на хакалето.
Уморен от дългата разходка, Къхуун прие поканата на домакина и седна на конския череп.
После, без да губи време, пристъпи направо към целта.
— Сеньор Диас — започна той, — дошъл съм за…
— Сеньор Американо! — извика полупияният ловец на мустанги и прекъсна обясненията на госта. — Само си хабите думите! Caramba70! Знам защо сте дошъл. Искате да очистя онзи дявол — ирландеца!
— Е-е!
— E-е! И аз ви обещах да го направя срещу петстотин песос при подходящо време и случай и ще го направя. Мигел Диас винаги държи на обещанията си. Но не е дошло още времето, капитане! Нито случаят. Carajo71! Да убиеш човек се иска умение. И в прерията дори не става така лесно. Все има опасност да те открият. А какво ще стане с мене, ако ме заловят? Вие забравяте, капитане, че аз съм мексиканец. Ако бях от вашите, можех да заколя дон Морисио и да се отърва, под предлог че сме се скарали. Maldito!72 Но нали съм мексиканец, не става така. Ако наръгам някого, веднага ще кажат, че е убийство. А вашите американци с глупавите ви съдебни заседатели — дванайсетте „честни“ мъже — ще потвърдят, че е така, и ще ме обесят, мене нещастника. Chingaro!73
— Не мога да се изложа на такава опасност. И аз мразя ирландеца, но ако прибързам, мога да загазя. Трябва да изчакам удобно време и случай. Да, да!
— И времето е дошло, и случай има — обади се усърдният подстрекател, като се наведе към наемния убиец. — Казахте, че това може лесно да стане ако сред индианците започнат смутове.
— Казах, разбира се, и ако имаше…
— Изглежда, че не сте чул новината.
— Каква новина?
— Че команчите са поели бойните пътеки!
— Carajo! — възкликна Койота и скочи от тръстиковото легло с пъргавината на хищник, надушил плячка, Santisima Virgen!74 — Наистина ли, капитане?
— Наистина, разбира се. Новината току-що пристигна във форта. Знам я от сигурно място — от командира.
— В такъв случай — каза замислено мексиканецът, — в такъв случай дон Морисио може да умре. Команчите ще го убият. Ха! Ха! Ха!
— Сигурен ли сте?
— Щях да бъда съвсем сигурен, ако скалпът му струваше хиляда долара вместо петстотин.
— Толкова струва.
— Колко?
— Хиляда долара.
