— Истина ли, сър? Не сте ли я виждали, откакто… е напуснала къщата на чичо си?
— Да — отговори Морис изненадан. — Не съм я виждал. Разбрах, че е тук само от лакомствата, които ми изпращаше, докато бях болен. И право да си кажа, имах нужда от тях. Кухнята на хотела не е от най- добрите, лък и аз не бях желан гост за мистър Обердорфер. Доня Исидора се показа по-признателна, отколкото можеше да се очаква, за малката услуга, която й направих.
— Услуга ли? Мога ли да попитам каква услуга, мистър Джерълд?
— О, разбира се! Съвсем случайно. Помогнах на девойката, като я спасих от няколко нахални индианци. Дивата котка и неговите войници, в чиито ръце беше попаднала тя на път от Рио Гранде към къщата на чичо си дон Силвио Мартинес, която се вижда оттука. Негодяите се бяха напили и заплашваха не толкова живота й, макар че и той беше в опасност, колкото… Горката девойка, едва ли щеше да се справи с тях, ако случайно не бях наблизо.
— И това е според вас малка услуга? Много сте скромен в преценките си, мистър Джерълд. Ако някой би сторил толкова много за мене…
— Какво бихте направили за него? — попита ловецът на мустанги, като наблегна многозначително на последната дума.
— Бих се влюбила в него — отвърна незабавно тя.
— В такъв случай — каза Морис, като пришпори коня си, приближи се до петнистия мустанг и прошепна на ухото на ездачката с разпаленост, която странно противоречеше на досегашната му въздържаност — бих дал половината от живота си, да ви видя в ръцете на същите пияни индианци, а другата половина — да ви спася.
— Сериозно ли говорите, Морис Джерълд? Не се ли шегувате с мене? Аз не съм дете. Кажете! Наистина ли?
— Кълна ви се, че казвам истината.
Морис Джерълд получи най-нежната прегръдка през живота си. Луиза Пойндекстър се наведе към него, обгърна с ръце раменете му и изхълца:
— Обичам ви! Обичам ви!
Глава XXVIII
ЗАБРАНЕНАТА РАДОСТ
Откакто в Тексас се появиха англосаксонските заселници, а можем да се върнем цял век по-рано и да кажем: откакто страната беше колонизирана от потомците на конкистадорите, един от най-важните въпроси е бил въпросът за туземците. Дали законните господари на тая земя воюваха с преселниците или по силата на някакъв договор между тях владееше мир, беше без значение — за тях се говореше винаги. И в двата случая те бяха главната тема на всекидневни разисквания. В първия случай разговорите се отнасяха до опасностите, които могат да надвиснат всеки час, а във втория — се обсъждаше въпросът, дълго ли ще трае договорът, който в момента ги задължава да заровят томахавките си67.
Това бяха най-важните теми за разговор на закуска, обед и вечеря, при властта и на мексиканците, и на американците, дори и досега. В дома на плантатора и в лагера на ловеца думите мечка-рогач, кугуар или дива свиня се споменават много по-рядко и с много по-малко страх, отколкото думата „индианец“. Тя плаши децата в Тексас повече от призраците в приказките и не им дава да заспят на коравите постели; тя смущава покоя и на родителите им.
Въпреки яките стени, подходящи повече за крепост, отколкото за жилище, с които бе заобиколена Каса дел Корво, обитателите й не можеха да се освободят от страха, обзел всички по границата. Досега те знаеха твърде малко за индианците, и то само това, което бяха чували от други, но постепенно се запознаваха все по-добре със същността на „ужаса“, който смущаваше съня на останалите заселници.
Почнаха да вярват, че това не са само празни приказки! А ако имаше все още някои не напълно убедени, една бележка, изпратена от командира на форта около две седмици след пикника, изцери съмненията им.
Съобщението бе донесено в ранна утрин от един войник. Предадоха го на плантатора тъкмо когато сядаше на закуска заедно с тримата членове на семейството — дъщерята Луиза, сина Хенри и племенника Касий Къхуун.
— Неочаквана новина! — възкликна плантаторът, като прочете набързо бележката. — Не особено приятна, ако е вярна, а предполагам, че не може да има съмнение за истинността й, тъй като самият майор изглежда убеден, че е така.
— Неприятна новина ли? — попита дъщеря му с пламнали бузи. След това си зададе редица въпроси:
— Какво ли пише майорът? Срещнах го вчера, когато яздех в гората. Той ме видя заедно с… Дали е това? Господи! Ако баща ми научи…
— Майорът съобщава, че „команчите поели бойните пътеки…“
— О, това ли било! — изтърва неволно Луиза, като че в новината нямаше нищо страшно. — Уплаши ни, татко! — Помислих, че е нещо по-лошо.
— По-лошо ли? Как можеш да говориш така лекомислено? В Тексас няма нищо по-лошо от команчите, когато почнат да воюват.
За Луиза съществуваха и други опасности, също така мъчно преодолими. Може би си беше спомнила за преследването от дивите жребци или път за следата на ласото.
Но тя не отговори. Разговорът бе продължен от Къхуун.
— Сигурен ли е майорът, че индианците са се надигнали? Какво пише, вуйчо?
— Пише, че от няколко дни имало такива слухове, но не били достоверни. Сега било положително. Дивата котка, главатар на семинолите, отишъл снощи във форта с неколцина от племето си и занесъл новината, че команчите от цял Тексас са издигнали в лагерите си украсения стълб и че от месец вече играят танца на войната68. Няколко групи вече са тръгнали в поход и всеки миг могат да пристигнат в поселището.
— А вярват ли на Дивата котка? — попита Луиза. Въпросът й се дължеше на един неприятен спомен. — Могат ли да се доверят на този индиански родоотстъпник, който изглежда да е враг не само на белите, но и на своите.
— Имаш право. Ти описа главатаря на семинолите почти така, както го описва и майорът в писмото си. Той ни съветва да се пазим от този двулик негодник, който сигурно ще се присъедини към команчите, когато намери за изгодно. Но както и да е — продължи плантаторът, като остави настрана бележката и се зае с кафето и кифлите, — смятам, че няма да видим тук никакви червенокожи — нито семиноли, нито команчи. Да се надяваме, че ако дойдат насам, няма да харесат стените на Каса дел Корво и ще ни оставят на мира.
Още преди да се обади някой, появата на едно смугло лице на вратата на столовата, гдето закусваха, промени напълно насоката на разговора. Това беше конярят Плуто.
— Какво искаш, Плуто? — запита господарят.
— Ехе-хе, мистър Удли, аз нищо не иска. Влязох само кажа на мис Луи, щом свърши закусва, петниста кобила готова. Ехе-хе, какво животно! Играе по плочи — ха-ха да хукне по торф на прерия.
— На езда ли отиваш, Луиза? — попита плантаторът. Веждите му се смръщиха в неодобрение, което той не се опита да скрие.
— Да, татко. Така мислех.
— Не бива.
— Защо?
— Искам да кажа, че не трябва да яздиш сама. Не е прилично.
— Защо мислиш така, татко? Аз често яздя сама.
— Да, за съжаление твърде често.
Последната забележка накара младата креолка леко да се изчерви, макар и да не знаеше как да я тълкува. Забележката беше неясна, но Луиза не настоя за обяснение. Напротив, тя се стараеше да го избегне, както пролича от отговора й.
— Ако не си съгласен, татко аз няма вече да излизам. При все че да се затворя в тази мрачна сграда,
