подтиквани сякаш от едно и също намерение. Те бяха застанали близо до вратите от двете противоположни страни на бара. Силната светлина на терпентиновите лампи се пръскаше навън по грубата настилка. Нито единият, нито другият беше непосредствено до своята врата, а малко встрани — извън светлината. Телата им бяха превити, но не от страх, а като на бегачи, готови да се впуснат в състезание.
Очите и на двамата бяха отправени към бара, гдето не се чуваше никакъв шум освен цъкането на часовника. Държането им показваше, че са готови да влязат и чакат само установения сигнал.
От много неща личеше че работата е сериозна. И двамата бяха без шапки, без каквато и да е дреха, която би могла да затрудни движенията им. Лицата, както и държането им, изразяваха непоколебима решителност.
Нямаше нужда от много разсъждения, за да се разберат намеренията им. Някой случайно попаднал на площада странник можеше от пръв поглед да разбере, че предстои борба на смърт. Заредените и здраво стиснати револвери в ръцете, напрежението, смълчалата се тълпа зрители и съсредоточеният интерес, с който те наблюдаваха двамата мъже, ясно показваха, че заниманието им е опасно. Предстоеше двубой, който можеше да завърши и със смърт.
Така изглеждаха нещата в този напрегнат миг. Двамата противници бяха втренчили поглед към вратата, през която щяха да влязат — може би във вечността. Те чакаха само сигнала, за да прекрачат прага и да се впуснат в борба, която би могла да завърши с гибелта на единия или другия, а може и на двамата.
Какво очакваха? Съдбоносните думи: едно, две, три, огън! Не. Бяха установили друг сигнал. Някой извика гръмогласно: — Звъни!
Щом чуха командата, три-четири тъмни силуета се раздвижиха край окастреното дърто, гдето висеше звънецът на странноприемницата. Заедно с движението на ръцете им, които едва се виждаха в тъмнината, се разнесе звучният глас на камбаната. Този звук бе досега символ на радост, призоваваше хората на сватбени тържества, а сега бе знак за началото на смъртен бой.
Звънът не продължи много. Камбаната току-що, затрептя и противниците се втурнаха в бара. Чу се остър гръм от револвер и шум от счупени стъкла. Тези, които биеха камбаната, пуснаха въжето и заедно с останалите се вслушаха в боя, започнал вътре.
Никой освен двамата противници не бе свидетел на този странен дуел.
Още щом се разнесе звънът на камбаната, двамата мъже влязоха в бара, без да се бавят, без да се дебнат. Това би уронило престижа им. Стотици очи ги гледаха. Зрителите знаеха условията на дуела. Никой не трябваше да стреля, преди да прекрачи прага.
Борбата започна, щом влязоха вътре. Първите изстрели изпълниха салона с дим. Макар че бяха ранени, и двамата се задържаха на крака. Пясъчният под се обагри от кръвта им.
Поради дима вторите изстрели, които се разнесоха едновременно, бяха отправени наслуки.
Отначало се чуваше бързото движение на противниците из салона. Сега и този шум изчезна. Дали и двамата бяха мъртви? Не! Два едновременни изстрела показаха, че и двамата са живи. Принудени да се взират в дима, за да открият своя противник, те бяха прекъснали за известно време боя. Стояха мълчаливи и неподвижни от страх да не издадат къде се намират. Ново бездействие като първото, но много по- продължително. Нови два изстрела. Непосредствено след това шум от тежко пладне на две тела на пода.
Навън чуха как двамата започнаха да пълзят; няколко стола паднаха; последен единичен изстрел — единадесетият.
Зрителите можеха да видят само черен дим, който излизаше от вратите и замъгляваше светлината на терпентиновите лампи. — Само това и силните блясъци преди изстрелите.
От дуела не видяха нищо, но чуха доста: — гърмежи, след като камбаната бе спряла да бие, пръскането на счупени стъкла, тъпия звук от падане на мебели, блъснати в разгорещената борба; стъпки по пода, от време на време ясен гръм от револверите. Не чуха обаче гласовете на тия, чиято сляпа страст бе предизвикала целия смут.
Тълпата на улицата чуваше този объркан шум, забелязваше временните затишия, без да може да разбере на какво се държат. За развитието на дуела можеха да съдят само по изстрелите. Бяха преброени единадесет и всички със затаен дъх се вслушваха за дванадесетия.
Вместо пистолетен изстрел до ушите им достигна гласът на ловеца на мустанги.
— Пистолетът ми е допрян до челото ви! Остана ми още един куршум. Извинете се или ще умрете!
Тълпата разбра, че борбата наближава своя край. По-безстрашните, които се осмелиха да погледнат вътре, видяха странна картина.
Двамата противници лежаха проснати на земята. И двамата бяха окървавени, и двамата бяха тежко ранени. Кървави следи отбелязваха по белия пясък пълзенето на един към друг, за да изстрелят последните си куршуми. Единият, с ален шал и цепнати кадифени панталони, се бе надигнал малко над другия и долепил дулото на револвера си до главата му, го заплашваше със смърт. Такава картина се разкри пред зрителите, когато серният дим се разпръсна от течението между двете врати и даде възможност да се види какво става в бара.
В същото време се чу друг глас — гласът на Къхуун. Сега обаче той не звучеше самонадеяно, а приличаше на скимтене.
— Стига, дявол да го вземе! Махнете револвера си! Извинявам се!
Глава XXII
НЕИЗВЕСТНИЯТ ДАРИТЕЛ
За дуелите в Тексас не може да се каже „Всяко чудо за три дни“. Често пъти за тях престават да говорят още на следния ден, а като изминат три дни, никой вече не си ги спомня освен главните участници или техните най-близки приятели и роднини.
Така става дори когато противниците са известни и уважавани членове на обществото. А когато са по- обикновени хора или както често се случва, непознати по тези места, тяхното геройство е обречено незабавно на забрава — то остава само в спомените на оцелелия, защото много, рядко и двамата остават живи, — а може би и в съзнанието на някой нещастен зрител, случайно засегнат от непредназначен за него нож или куршум!
Неведнъж съм бил свидетел на „улични боеве“, при които невинен, но непредпазлив гражданин е ставал жертва и дори е загивал от този нереден начин за „уреждане сметките“.
Не съм чувал никога за наказание на виновните или за поискано обезщетение при такива случаи. Те минават за „случайни произшествия“.
При все че Касий Къхуун и Морис Джерълд бяха сравнително непознати в поселището — последният идваше само от време на време във форта, — техният дуел предизвика необичаен интерес: за него говориха цели три дни. Обстоятелството, че Къхуун беше известен като грубиян, а Джерълд — като човек със странни привички, придаде известна отлика на дуела. Дни наред се разискваше надълго и нашироко за качествата и недостатъците им. Никъде интересът не беше толкова голям както на самото място, гдето бяха пролели кръвта си — в бара на хотела.
Победителят бе спечелил уважение и приятели. Малцина бяха благосклонни към неговия противник. Не бяха малко и хората, които се радваха на изхода от борбата; защото мнозина посетители на бара бяха изпитвали наглостта на Къхуун, при все че той бе отскоро тук. Всички смятаха, че ирландецът му е дал добър урок, и бяха доволни от последиците.
Никой не можеше да каже вече как бившият офицер понася поражението си. Не го виждаха вече да се перчи из бара „Добре дошли“. Причината на неговото отсъствие беше известна на всички. Той не идваше тук не защото се бе укротил, а защото трябваше да лежи — при неумело лекуване на раните му можеше да отиде в гроба.
И Морис също трябваше да остане на легло. Раните му, макар и не така опасни, колкото раните на противника му, все пак бяха сериозни и той трябваше да пази стаята — малка, скромно наредена спалня в хотела на стария Дафър. Въпреки славата която си бе спечелил след дуела, за него не се грижеха добре.
Той беше припаднал след победата от загуба на кръв. Не можеше да се подслони никъде другаде, затова трябваше да остане в тази бедна стая; а в същото време противникът му бе заобиколен от грижи и охолство. За щастие Фелим беше с Морис, иначе едва ли някой щеше да се погрижи за ранения.
