— Никога! — отвърна презрително бившият капитан. — Кеш Къхуун не е свикнал на такива неща. Да се извиня, и то на една такава маскирана маймуна.
— Достатъчно! — извика младият ирландец, разгневен за пръв път. — Дадох му възможност да спаси живота си. Той отказа да се възползува. Бог ми е свидетел, че един от двамата няма да напусне стаята жив! Майоре, настоявам вие и приятелите ви да се оттеглите. Не мога повече да понасям неговите оскърбления.
— Ха, ха, ха! — разнесе се ненавистният смях на южняка. — Да си спася живота! Махайте се всички! Махайте се и не ми пречете!
— Стойте! — извика майорът, като не се решаваше да обърне гръб към участниците в дуела. — Опасно е. Може да ви хрумне да дръпнете спусъка по-бързо отколкото е редно. Ние трябва да излезем навън, преди да започнете. Освен това джентълмени — обърна се той към останалите, — трябва да има известен ред. Ако се бият, трябва да има равни условия за двете страни — да имат еднакви оръжия и да проведат борбата честно.
— Разбира се! — отвърнаха в хор десетината зрители, които обърнаха очи към противниците, за да видят дали те приемат предложението.
— Надявам се, че нито единият, нито другият нямате нищо против? — продължи въпросително майорът.
— Нямам нищо против неща, които са справедливи — съгласи се ирландецът. — Ни най-малко.
— Ще се бия с оръжието, което държа в ръцете си — дръзко заяви Къхуун.
— Съгласен съм! И за мене това е най-подходящото оръжие — отвърна противникът му.
— Виждам, че и двамата имате „Колт“ номер две — каза майорът, като разгледа пистолетите в ръцете им. — Добре. Еднакво сте въоръжени.
— Имате ли други оръжия — попита младият Хенкок, който се съмняваше, че под палтото на бившия капитан се крие нож.
— Аз нямам — отвърна ловецът с откровеност, която не оставяше съмнение в правдивостта на неговите думи.
Всички погледнаха към Къхуун, който като че ли се колебаеше какъв отговор да даде. Той разбра, че също е длъжен да даде обяснения.
— Разбира се — каза той, — аз си нося ножа. Да не би да искате да ви го дам? Струва ми се, че всеки има право да ползува оръжието, което има.
— Но капитан Къхуун — продължи Хенкок, — вашият противник няма нож. Ако не се страхувате да се биете на равни начала с него, трябва да се откажете от ножа.
— Трябва, разбира се — извикаха неколцина. — Трябва! Трябва!
— Хайде, мистър Къхуун — каза майорът успокоително. — Шест изстрела би трябвало да задоволят всеки разумен човек, без да прибягва до хладно оръжие. Преди да ги свършите, единият или другият.
— По дяволите ножът — прекъсна го Къхуун, като разкопча палтото си, извади забраненото оръжие и го захвърли в най-отдалечения ъгъл на бара. След това с цел да уплаши противника си, добави самоуверено: — Няма да ми потрябва за тази натруфена сврака. Ще го свърша още с първия изстрел.
— Ще имате достатъчно време да говорите, след като го направите. Вървете да плашите гаргите! Не си въобразявайте, че вашите големи приказки ще ме уплашат, мистър Къхуун. Побързайте, джентълмени! Нямам търпение да туря край на неговото самохвалство и ругатни.
— Куче! — процеди през зъби вбесеният южняк. — Долно ирландско куче. Ще те накарам да се прибереш с вой в колибата си. Аз ще…
— Засрамете са, капитан Къхуун — прекъсна го майорът сред общото възмущение. — Думите ви са ненужни и неучтиви в присъствието на почтени хора. Имайте търпение още една минута и след това можете да говорите, каквото искате. А сега, джентълмени — обърна се той към заобикалящите го, — остава още едно нещо, което трябва да уредим: да ги накараме да обещаят, че не ще почнат да стрелят, преди да излезем.
Това обаче не беше лесно. Какво можеха да направят? Само обещание не бе достатъчно в такова опасно положение. Противниците или по-скоро единият от тях, може би нямаше да се въздържи и щеше да дръпне спусъка по-рано.
— Трябва да се даде сигнал — продължи майорът. — И никой не бива да стреля преди него. Някой да предложи сигнала?
— Аз бих могъл — каза тихият капитан Сломън, като се приближи. — Нека джентълмените излязат навън заедно с нас. В двата края на стаята, както виждате има врати. Те са съвсем еднакви. Единият ще влезе от едната, а другият — от другата, при условие че никой не ще стреля, преди да прекрачи прага.
— Точно така — се чуха няколко гласа.
— А какво ще послужи за сигнал? — запита майорът. — Изстрел ли?
— Не, звънецът на странноприемницата.
— Напълно удобно и справедливо и за двете страни — заключи майорът и тръгна към една от вратите, които излизаха на площада.
— Mein Gott!65 майор! — изкрещя немецът-кръчмар, като изскочи иззад бара, гдето седеше досега, вцепенен от страх. — Mein Gott! — нима джентълмените ще стрелят с пистолетите си тук, в бара? Те ще изпочупят шишетата, разкошните ми огледала и кристалния часовник, който купих за двеста долара. Ще разлеят най-хубавите ми вина! Ще ме опропастят. Mein Gott! Ще ме опропастят.
— Не се страхувайте, Обердорфер — утеши го майорът, като се спря. — Не се съмнявам, че всички вреди ще ви бъдат заплатени. Вие във всеки случай се приберете на някое безопасно място. Ако останете тук, може да получите някой куршум, а това е по-лошо от няколко счупени бутилки.
Без да се разправя повече, майорът остави нещастния собственик и бързо излезе на улицата. Противниците бяха излезли преди него от двете врати.
Старият Дафър остана сам в средата на покрития с пясък под на бара но не за дълго. Беше опасно. Шест секунди след излизането на майора една от вътрешните врати се затвори зад собственика на странноприемницата. Барът с ярките лампи, искрящи чаши и скъпи огледала потъна в дълбока тишина, сред която се чуваше само цъкането на кристалния часовник.
Глава XXI
ДУЕЛ НА ЗАКРИТО
Като излезе навън, майорът не взе вече никакво участие в разпрата. Като командир на форта, за него не беше удобно да насърчава дуела, нито дори да се намеси за честното му провеждане. Тази грижа поеха двама по-млади офицери, които пристъпиха незабавно към установяване условията на дуела.
Те не загубиха много време. Условията бяха вече уговорени. Оставаше само да посочат кой от присъствуващите ще даде със звънеца сигнал за започване на двубоя. Задачата бе лесна и нямаше значение кому ще я възложат. И едно дете дори можеше да даде сигнала за началото на този ужасен дуел.
Ако някой странник попаднеше случайно на площада, гдето се намираше хотел „Добре дошли“, едва ли би разбрал какво става. Нощта беше тъмна, но все пак имаше достатъчно светлина, за да се различи тълпата пред хотела. Повечето хора бяха във военни дрехи, тъй като освен по-рано дошлите в бара надойдоха и други офицери и войници, успели да преминат през постовете. Научили, че на площада става нещо необикновено, те бяха побързали да дойдат от форта. Имаше и жени, облечени набързо — съпруги на войници, перачки и съмнителни „сеньорити“, които се опитваха да научат какво става от хората, дошли преди тях.
Разговорът се водеше тихо. Знаеха, че тук е комендантът на форта, както и други видни личности, а това възпираше шумните демонстрации.
Насъбралата се тълпа не беше близо до хотела, а на откритото място, на десетина ярда от сградата. Очите на всички обаче бяха втренчени към нея, от което личеше, че наблюдават някаква интересна за тях гледка. Хората следяха движенията на двамата мъже, застанали от двете страни на бара, гдето, както вече казахме, имаше по една врата.
При все че ги разделяха две дебели стени и не се виждаха един друг, и двамата действуваха,
