Тези бележки са още по-верни за южните и югозападните градове, гдето барът е главното място за развлечения и срещи. Той се посещава от най-различни хора. Гордият плантатор не се осмелява да пренебрегва компаниите от „бедни бели“ — често пъти не по-малко горди от него.
В тази част на света, особено в щата Тексас, няма селяни. Така че в бара „Добре дошли“ често може да се видят представители на всички класи и съсловия, които се срещат сред поселниците.
Едва ли някога, откакто бе окачил фирмата пред странноприемницата „старият Дафър“, бе удостояван от толкова посетители и бе поднасял толкова много питиета, както вечерта след завръщането на излетниците от лова за диви коне във форт Индж.
Като се изключат дамите, почти всички участници в излета сметнаха за необходимо да прекарат половин час в „Добре дошли“, преди да се оттеглят за почивка. И когато старият немски часовник, който цъкаше сред цветните шишета, показа единадесет, започнаха да идват един след друг офицери от форта, плантатори, които живеят край реката, поселници, военни доставчици, „спортисти“ и други хора без определена професия. Всеки се отправяше към тезгяха, поръчваше любимото си питие и след това се присъединяваше към разговора на някоя от образуваните групи.
Една от тях особено много биеше на очи. Тя се състоеше от десетина души, половината в униформа. Там бяха тримата офицери, с които ви запознахме по-горе — капитанът от пехотата и двамата лейтенанти, драгунът Хенкок и Кросмън от конните стрелци.
Между тях имаше и един по-стар офицер, който беше и с по-висок чин. Везаните му пагони показваха, че е майор. Тъй като беше единственият „старши офицер“ във форт Индж, излишно е да споменаваме, че беше и комендант на гарнизона.
Тези джентълмени се разговаряха непринудено, като че всички бяха равни по чин. Предмет на разговора бяха събитията от току-що изминалия ден.
— А сега, сър — обърна се Хенкок към майора, — разкажете докъде е препускала девойката. Вие сигурно знаете.
— Отгде да знам — отговори майорът, — попитайте братовчед й, мистър Касий Къхуун.
— Питахме го, но не получихме задоволителен отговор. Ясно е, че и той знае колкото и ние; срещнал ги на връщане, недалеч от мястото, гдето бяхме отседнали. Нямаше ги доста време и ако се съди по изпотените коне, сигурно са ходили далеко. Може да са стигнали чак до Рио Гранде, а и по-нататък.
— Забелязахте ли как изглеждаше Къхуун, когато се върна? — попита капитанът от пехотата. — Лицето му беше начумерено, а това показва, че не му е било много весело.
— Той изглеждаше наистина нещастен — отговори майорът, — но вие, капитан Сломън, сигурно не го отдавате на…
— … Ревност. Именно на ревност и на нищо друго.
— Какво, заради Морис — ловеца на мустанги? Хайде, хайде, това е невъзможно или най-малкото невероятно.
— А защо не?
— Драги Сломън, Луиза Пойндекстър е лейди, а Морис Джерълд…
— Може да е джентълмен. Нищо не знаем за него.
— Е, е! — намеси се презрително Кросмън. — Търговец на коне. Майорът е прав. Това е съвсем невероятно — невъзможно.
— Джентълмени — продължи офицерът от пехотата, като поклати многозначително глава, — вие не познавате мис Пойндекстър така добре, както я познавам аз. Най-малкото, което може да се каже за нея, е, че е странна. Сигурно вече сте го забелязали сами.
— Хайде, хайде, Сломън — каза закачливо майорът. — Страхувам се, че започвате да разправяте клюки. Това например прилича на клюка. Може би и вие се интересувате от мис Пойндекстър, макар че се правите на светец. Разбирам да я ревнувате от красивия Хенкок или от Кросмън, ако не беше сгоден, но от един обикновен ловец на мустанги… това не разбирам.
— Този ловец на мустанги е ирландец, сър; и ако е такъв, какъвто имам основание да предполагам…
— Какъвто и да е… — прекъсна го майорът, като погледна към страничната врата. — Ето го и него. Той може сам да ви каже. Понеже е откровен човек, ще научите всички подробности, които изглежда много ви интересуват.
— Я оставете това — промърмори Сломън, когато Хенкок и някои други се обърнаха към новодошлия с намерение да изпълнят съвета на майора.
Ловецът на мустанги мина мълчаливо по покрития с пясък под и застана на едно свободно място пред тезгяха.
— Чаша уиски с вода, ако обичате — беше скромното искане, което той отправи към съдържателя.
— Уиски с вода! — отвърна като ехо последният без голямо желание да услужи на новия посетител. — Искате уиски с вода? Чашата струва две пени.
— Не ви питам колко струва — отговори ловецът на мустанги, — помолих ви само да ми сервирате чаша уиски с вода. Имате ли?
— Да, да — отговори немецът, изплашен от резкия тон. — Имаме много уиски с вода. Заповядайте!
Докато му сервираха това обикновено питие, Морис размени поздрав с офицерите. Повечето от тях го познаваха лично, защото той доставяше коне на форта.
Тъкмо щяха да започнат да го разпитват, както бе внушил майорът, когато влезе друг човек и осуети намерението им.
Новодошлият беше Касий Къхуун, а не беше удобно да разискват въпроса в негово присъствие.
Къхуун се приближи към групата офицери и цивилни с привичната си надменност и ги поздрави като човек, който е бил цял ден в тяхната компания и се е отделил съвсем за кратко. Макар и не съвсем пиян, бившият офицер от доброволческата войска явно бе под влиянието на алкохола. Блясъкът на очите му, неестествено бледото чело, засенчено от падналата напред коса и кипната фуражка, показваха, че е пил повече, отколкото е разумно.
— Заповядайте, джентълмени — извика той, като се обърна към групата на майора, и се приближи към тезгяха. — Да пием по едно, иначе старият Дафър зад бара ще каже, че напразно хаби свещите зарад нас. Черпя всички. Какво ще кажете?
— Дадено, дадено — отвърнаха неколцина.
— А вие, майоре?
— С удоволствие, капитан Къхуун.
Както беше обичаят, поканените се наредиха край тезгяха и всеки поръча питието, което желаеше.
Поръчаните напитки бяха толкова различни на вид, колкото хора присъствуваха. Самият Къхуун се провикна:
— За мене едно шери — и веднага добави, — примесено с горчива ракия.
— Шери с горчива ракия ли искате, мистър Къхуун? — запита стопанинът, като се наведе угоднически през тезгяха към предполагаемия собственик на голямо имение.
— Разбира се, глупав тевтонецо! Шери казах, нали?
— Веднага, mein Herr64, веднага! Шери с горчива ракия, шери с горчива ракия — повтори кръчмарят, като побърза да постави чашата пред невъзпитания гост.
На тезгяха имаше вече няколко души и когато голямата компания на майора се присъедини към тях, не остана нито инч свободно място.
Случайно, а може би и нарочно Къхуун застана в края на редицата поканени от него. По този начин той се намери непосредствено до Морис Джерълд, който пиеше спокойно уиски с вода и пушеше току-що запалената пура.
Двамата стояха гърбом един към друг, без да си обръщат внимание.
— Да вдигнем наздравица — извика Къхуун, като взе чашата от тезгяха.
— Да вдигнем! — отвърнаха няколко гласа.
— Америка за американците! По дяволите всички чужди натрапници и особено проклетите ирландци!
След тази обидна наздравица Къхуун залитна назад и се блъсна в ловеца на мустанги, който в това време бе поднесъл чашата към устните си. Част от уискито с вода се разля на гърдите му. Случайно ли стана
