загинат.
Кой може да им се противопостави? Дали преследвачите й — може би вече и похитители, — дали точно те не са хората, които се търсят за убийството на Хенри Пойндекстър?
Никой не се противопоставя на намеренията им. Младежите препускат, за да търсят Исидора и да преследват пиратите на прерията.
Малцина остават пред колибата. Между тях е и Зеб Стамп.
Старият ловец не изявява мнението си дали е целесъобразно да се преследват индианците. Той го запазва за себе си. Изглежда, че единствената му грижа е болният обвиняем, който все още е в безсъзнание и все още е пазен от регулаторите.
В този час на беда Зеб не е единственият приятел, който остава верен на ловеца на мустанги.
Две други същества са му не по-малко верни. Едното — очарователното, което наблюдава отстрани и старателно прикрива изгарящото го любопитство. Другото — грубовато, почти смешно същество, което нарича обвиняемия свой господар. Това е Фелим, току-що смъкнал се от гнездото си между клоните на един сенчест дъб, гдето беше прекарал известно време, като мълчалив зрител на всичко, което се случи. Промяната на положението го изкуши да слезе отново на земята и да изпълни дълга си, заради който бе прекосил Атлантика.
Сцената не е вече при Аламо. След един час хакалето опустява и може би никога вече няма да даде подслон на Морис — ловеца на мустанги.
Глава LXVIII
РАЗОЧАРОВАНИТЕ УЧАСТНИЦИ В ПОХОДА
Походът срещу команчите трая много кратко — само три-четири дни. Оказа се, че тези пирати на Запада не са имали намерение да воюват сериозно. Техният набег в поселищата бил прищявка на някои младежи, които се стремели да получат признание за храброст и искали по тоя случай да „задигнат“ няколко скалпа и отвлекат няколко коня и рогат добитък.
Подобни нашествия не са нещо необикновено за индианците от Тексас. Те се извършват от малки групи, често без знанието на вожда или старейшините на племето, също както във войската някой честолюбив млад офицер се прокрадва с двадесетина другари от ескадрона или лагера, за да плени неприятелския пост. Тези нападения обикновено се извършват от млади индианци, излезли на лов, които искат да се похвалят и с нещо друго освен лова си, когато се завърнат. Много често мнозинството от членовете на племето се научават за тези нападения дълго след като са били извършени. Иначе те може би щяха да бъдат предотвратени от старейшините, които, общо взето, са против подобни разбойнически похождения и ги смятат не само неблагоразумни, но често пъти и вредни за тяхната общност. Те ги одобряват само когато завършат успешно.
В сегашния случай неколцина млади команчи бяха „издържали военния изпит“, като се завърнаха със скалповете на няколко бели жени и няколко момчета. Отвлекли бяха коне и рогат добитък, но после ги пуснаха — по-леко беше да носят леките скалпове, отколкото да водят животните.
Червенокожите скитници бяха настигнати от отряд конни стрелци между хълмовете на Сен Еаба и принудени да изоставят четириногите трофеи. Успяха да спасят само кожите си, като бързо отстъпиха към Ляно Естакадо.
За да ги преследват зад границите на тази безплодна местност, необходим бе отряд, организиран не така набързо, както групата, която тръгна на поход. Роднините на скалпираните поселници настойчиво искаха възмездие и им го обещаха, но само че след известно време, защото бяха нужни приготовления.
Като откриха, че команчите са се оттеглили зад неутралната зона, войниците на Чичо Сам нямаше какво друго да правят освен да се върнат към всекидневните си задължения — всеки отряд в своя форт, и там да чакат за по-нататъшни заповеди от главната квартира.
Войските от Форт Индж, натоварени да охраняват местността до Рио Нуесес, се завърнаха във форта и с изненада научиха, че са търсили индианците в погрешна посока. Мнозина бяха вбесени от разочарование, защото имаше някой — между тях и младият Хенкок, — които още не бяха опитали сабята си на някой червенокож въпреки силното им желание. Вярно е, че по времето, за което говорим, в Тексас имаше него дни, които не ценяха живота на червенокожия повече отколкото, да речем, горският пазач в Англия цени невестулката или някой друг вредител, който преминава границите на охраняваната зона. Няма съмнение, че тези негодяи още съществуват, тъй като десет години не могат да променят много морала на хората от граничните области на Тексас.
Но, уви! Сега трябва да бъдем предпазливи, когато прикачваме разни имена. В сравнение с нашата собствена история в Ямайка — най-черното петно в страниците на историята — тези гранични разбойници изглеждат невинни като агънца.
Ако съдим за нещата, като ги сравняваме с други, то разочарованието на младите офицери от форт Индж, затуй че не бяха проболи двадесетина червенокожи, няма да ни се стори тъй сатанинско. Когато офицерите научиха, че докато отсъствували, на противоположната страна се появили индианци, те отново се обнадеждиха. Все пак може би щяха да обагрят с кръв още ненаточените си саби, донесени чисти от военното училище Уест Пойнт.
Отново се разочароваха, когато същия ден пристигна от ряд цивилни, който бе преследвал индианците, появили се при Аламо, и съобщи, че въобще не е имало червенокожи.
Те дойдоха с доказателства, защото, имайки предвид това, което се бе случило, знаеха, че никой не би повярвал на думите им.
Доказателствата се състояха от няколко странни предмета — перуки от конски косъм, пера от петел, боядисани синьо, зелено и червено, парцаливи бричове от еленова кожа, мокасини от същата материя и няколко пакетчета боя. Всичко това те бяха намерили в хралупата на една канадска топола.
Нямаше да има нов поход срещу индианците и разочарованите духове във форт Индж бяха принудени сега засега да се задоволят с местните събития. А имаше събития — не обикновени и не безинтересни, макар че фортът беше отдалечен от всички центрове на цивилизован живот. Заслужаваше да се по- размисли и поразговори за някои от тия събития. Най-напред неотдавнашното пристигане на най-хубавата жена, виждана някога на Аламо; загадъчното изчезване и предполагаемото убийство на нейния брат; още по-загадъчното появяване на конник без глава; изтърканата история за група бели, които „играят на индианци“, и последната, но не и най-безинтересната новина, че заподозреният убиец е заловен и сега с помрачен разум се намира в тяхното собствено караулно помещение.
На разочарованите участници в похода бяха разказани много други истории, за да им покажат, че във форт Индж не е скучно.
Името на Исидора Коварубио де лос Лянос и нейната мъжествена, но великолепна красота бяха станали тема за разговор. Носеха се даже слухове и предположения, че тя има някаква връзка със загадката, която занимаваше умовете на всички.
Подробностите по необикновените сцени, разигравали се на Аламо — залавянето на ловеца на мустанги на леглото му, решението да го обесят, отлагането на екзекуцията поради вмешателството на Луиза Пойндекстър, второто отлагане благодарение смелостта на Зеб Стамп — бяха привлекателни новини, интересни за всички, и даваха материал за най-невероятни догадки.
Те всички поред бяха обект на разговори и коментарии, но най-разгорещени спорове се водеха около въпроса, дали обвиненият в убийство е виновен или не.
— Убийството — каза философски капитан Сломън — е престъпление, което, по мое мнение, Морис — ловецът на мустанги, не е способен да извърши. Смятам, че добре го познавам и затова съм тъй уверен.
— Трябва да признаете — възрази Кросмън от стрелците, — че всички обстоятелства са против него. А това почти изчерпва въпроса.
Кросмън никога не бе хранил приятелски чувства към младия ирландец. Беше си втълпил, че племенницата на интенданта — красавицата на форта, веднъж бе погледнала благосклонно към неизвестния скитник.
— Това съвсем не изчерпва въпроса — отговори Сломън.
— Няма никакво съмнение, че младият Пойндекстър е мъртъв и че е бил убит. Всеки знае това. Е, добре — кой друг може да го е убил? Къхуун се кълне, че е чул младежът и Джерълд да се карат.
— Този скъпоценен братовчед е готов да се закълне във всичко, което му е угодно — намеси се Хенкок
