от драгуните. — Освен това неговата разправия с Морис също поражда съмнения — нали?
— Дори да приемем, че са се карали — продължи да спори офицерът от пехотата, — какво от това? То съвсем не означава, че е последвало убийство.
— Значи вие смятате, че ловецът на мустанги е убил Пойндекстър в честна борба?
— Вероятно и дори възможно. Това е най-многото, което мога да допусна.
— Но за какво са се карали? — запита Хенкок. — Чувал съм, че младият Пойндекстър е бил в приятелски отношения с ловеца на мустанги въпреки случката с Къхуун. За какво може да са се скарали?
— Странен въпрос от ваша страна, лейтенант Хенкок! — отговори пехотинецът, като наблегна на думата „ваша“. — Като че мъжете могат да се карат за друго освен…
— Освен за жени — прекъсна го със смях драгунът. — Но не мога да разбера за коя жена. Дали сестрата на младия Пойндекстър има нещо общо с тази работа.
Quien sabe119? — отговори Сломън на испански, като многозначително повдигна рамене.
— Невъзможно! — възкликна Кросмън. — Ловец на коне да мечтае за мис Пойндекстър! Невъзможно!
— Какъв ужасен аристократ сте, Кросмън! Не знаете ли, че любовта е демократична и се подиграва на вашите изкуствени схващания за социални различия. Не искам да кажа, че в случая има нещо подобно. Мис Пойндекстър не е единствената жена, за която може да са се скарали. Има и други девойки в поселището, за които заслужава да се скараш — да не споменавам прекрасните създания, които ощастливяват нашия форт. И защо не…
— Капитан Сломън — раздразнено го прекъсна лейтенантът от стрелковата част. — Трябва да кажа, че за човек с вашия разум говорите много необмислено. Дамите от гарнизона трябва да ви бъдат много признателни за такива намеци.
— Какви намеци, сър?
— Смятате ли, че е възможно някоя от нашите дами да благоволи да говори с човека, когото споменахте?
— Кой човек? Споменах двама.
— Достатъчно добре ме разбирате, Сломън, и аз вас. Нашите дами без съмнение ще се чувствуват високо поласкани че имената им се свързват с името на един обикновен скитник, крадец на коне, човек, заподозрян в убийство.
— Морис — ловецът на мустанги, може да бъде само заподозрян в убийство и нищо повече. А колкото за това, че нашите дами са по-високостоящи от него и за много други неща, вие може би грешите, мистър Кросмън. По-често съм се срещал с този млад ирландец, отколкото с вас — достатъчно често, за да се убедя, че по възпитание той може да се сравнява с най-добрите от нас. Нашите благородни дами няма защо да се плашат от запознанство с него. И тъй като вие повдигнахте този въпрос, аз не смятам, че те биха отказали да се запознаят — поне някои от тях, ако им се удаде случай. Но те никога не са имали такъв случай. Доколкото съм забелязал, младият човек се държи скромно като истински джентълмен. Няколко пъти съм го виждал в присъствието на тези дами и той винаги се е отнасял към тях така, като че напълно съзнава положението си. В същност мисля, че той не дава пет пари за никоя от тях.
— Наистина ли? Какво щастие за тези, които в противен случай биха били негови съперници.
— Може би наистина е така — спокойно забеляза капитанът от пехотата.
— Кой знае? — запита Хенкок, като преднамерено промени неудобния разговор. — Кой знае дали причината на караницата им, ако въобще cace карали, не е за тази очарователна сеньорита, за която се говори толкова много напоследък? Аз самият не съм я виждал, но по всичко изглежда, че тя е точно типът, който може да направи двама мъже ревниви като диви котки.
— Възможно е… кой знае? — проточи Кросмън, който се успокои при мисълта, че любовните мисли на красивия ирландец са насочени някъде другаде, но не и към квартирата на интенданта.
— Затворили са го в караулното помещение — отбеляза Хенкок, който току-що бе научил новината, тъй като горният разговор се водеше скоро след завръщането им от похода срещу команчите. — С него е и чудатият му слуга. Интересно е, че майорът току-що издаде заповед да удвоят охраната. Какво означава това, капитан Сломън, вие познавате така добре този човек и неговите работи? Да не би да има опасност да избяга от ареста?
— Надали — отговори офицерът от пехотата, — та той дори не знае, че е затворен. — Току-що бях в караулното помещение да го видя. Разсъдъкът му е съвсем помрачен. Ако се погледне в огледалото, няма да се познае.
— Помрачен разсъдък! Какво искате да кажете? — запитаха Хенкок и останалите, които още не знаеха подробности по залавянето на ловеца на мустанги.
— В делириум ли е? Затова ли е удвоена охраната? Чудно, много чудно! Самият майор трябва да е загубил ума си!
— Може би е внушение — по-скоро бих казал заповед на майоршата. Ха! Ха! Ха!
— Но какво означава това? Наистина ли старият майор се страхува, че той може да избяга от караулното помещение?
— Не, не мисля така. По-вероятно е, че се опасява някой да не влезе.
— Искате да кажете, че…
— Искам да кажа, че за Морис — ловеца на мустанги, е по-безопасно вътре, отколкото вън. Някакви съмнителни личности обикалят наоколо, а се носят и слухове за нов съд на Линча. Или регулаторите съжаляват, че са го изпуснали, или има някой, който прави всичко възможно да настрои общественото мнение против него. Щастие е за Морис, че старият ловец се оказа такъв верен негов приятел, а също, че нашият отряд се върна навреме. Още един ден, и можеше да намерим караулното помещение празно, искам да кажа, без сегашните му обитатели. Но, слава богу, нещастният човек сега ще бъде съден справедливо.
— Кога ще се гледа делото?
— Веднага щом съзнанието му се възвърне дотолкова, та да знае, че го съдят.
— Може да минат седмици.
— А може само дни, часове. Той не изглежда много зле, физически искам да кажа. Повече е засегнат разумът му и може би не толкова от сериозни рани, отколкото от някакво тежко преживяване. Всичко може да се измени за един ден; и от това, което чух преди малко, регулаторите ще настояват да бъде съден веднага, щом съзнанието му се възвърне. Казват, че няма да чакат раните му да оздравеят.
— Може би ще успее да се оправдае. Поне така се надявам — каза Хенкок.
— Съмнявам се — отговори Кросмън, като поклати недоверчиво глава. — Ще видим!
— Сигурен съм — каза Сломън, — Ще видим! — добави той с тон, който изразяваше по-скоро желание, отколкото увереност.
Глава LXIX
ТАЙНА И ТРАУР
В асиендата Каса дел Корво има траур и нещо загадъчно между членовете на семейството на Удли Пойндекстър.
Макар че сега са само трима, те общуват по-малко помежду си, отколкото по-рано. Всички са сдържани, което сигурно се дължи на някаква по-дълбока причина.
Срещат се само на храна и разговарят на теми, които не могат да избягнат.
Не е трудно да се разбере причината за тяхната скръб и до известна степен за тяхната мълчаливост.
Смъртта, в това вече никой не се съмняваше, на единствен син, на единствен брат, неочакваната и все още неизяснена смърт, можеше да обясни тъжния вид и на бащата, и на дъщерята. Можеше да обясни и вечната сянка върху челото на братовчеда.
Но има и нещо друго. Всеки от тях е мъчително сдържан с другите, дори и в редките случаи, когато се налага да говорят за нещастието, сполетяло семейството.
Освен общата скръб, като че всеки поотделно има някаква тъга, която не иска да издаде.
Гордият по-рано плантатор стои в къщи и крачи от стая в стая или по коридора. Той се превива от
