страна, за нищо на света не бих могъл да се сдържа.
Посетителят ми обаче като че ли не виждаше нищо лошо в моя смях. Наопаки, той изведнъж отвори дебелите си бърни, разтегна уста в широка добродушна усмивка, разкри великолепните си резци и избухна в смях, гръмогласен като моя!
Добродушен беше той. Макар че ушите му наподобяваха прилеп, нямаше нищо кръвожадно в неговия нрав. Не, широкото черно лице на Сципион Безансон (тъй се казваше моят посетител) беше самото олицетворение на веселост и жизнерадост.
Глава XV
„Старият Зип“
Разговора започна Сципион:
— Божичко, млади сподарю68! Старият Зип много се радва да види сподаря пак добре, много се радва.
— Сципион ли се казваш?
— Да, сподарю, това е името на стария негър. Докторът казва на Зип да гледа белия сподар. Младата споица много се радва също!… Бели хора, черни хора — всички се радват. Ъф!
Последното възклицание представляваше един от онези гръдни звуци, които американските негри издават и които много приличат на пръхтенето на хипопотам. Този звук означаваше, че моят събеседник е свършил да говори и чака да започна.
— А коя е „младата госпожица“? — попитах аз.
— Боже милостиви! Сподарят не знае ли? Че тя е младата дама, дето сподарят спаси на парахода, кога той целият гореше. Боже! Как плувахте вие… половин река! Ъф!
— И сега в нейната къща ли съм?
— Збира се, сподарю — в павилиона, защо голямата къща на другата страна на градината… то е все също, сподарю.
— А как попаднах тука?
— Божичко! Не помни ли сподарят как? Че старият Зип го донесе тук ей с тия ръце. Сподарят и младата сподарка излязоха на брега на Дигата, ей там, точно до портата. Споицата викна… черните хора излязоха и го намериха… белия сподар цял в кръв… припаднал и споица заповяда да го донеса тука.
— А после?
— Зип той яхна най-бързия кон — старата Бяла лисица — и препусна за доктор… препусна като дявол я. Збира се, доктор той дойде веднага и превърза ръката на сподаря. Но — продължи Сципион, като ми отправи въпросителен поглед — как младият сподар получи тази голяма лоша рана? Точно това докторът искаше да знае и точно за това младата споица не знае съвсем нищо.
Известни съображения ме накараха да се въздържа и да не задоволя любопитството на моя чернокож болногледач. Лежах и размишлявах. Вярно е, че дамата не знаеше нищо за моята схватка с негодника. Ами тогава Антоан… не беше ли стигнал брега? Нима беше се… Сципион предугади въпроса, който се канех да му задам. Лицето му се натъжи и той заговори отново:
— Ах, млади сподарю! Мамзел Жени има голяма тревога тази сутрин… сички хора имат голяма тревога. Сподаря Тони! Бедният сподар Тони!
— Управителят Антоан? Какво му се е случило? Кажи ми, не се ли е върнал?
— Не, сподарю… Аз се страхувам, той никога, никога няма да се върне… сички се страхуват, че той се удави… Хора отидоха в селото… нагоре, надолу по Дигата… навред. Няма Тони. Капитанът на парахода хвръкна горе в небето и петдесет пътника отидоха долу на дъното. Другият параход спаси няколко; няколко като младия сподар плуваха до брега, но няма Тони… няма сподарят Тони!
— Знаеш ли дали той можеше да плува? — попитах аз.
— Не, сподарю, не, нито крачка. Аз зная това, защото той веднъж падна в реката и старият Зип го издърпа. Не, той никога не плува, никога.
— Страх ме е тогава, че наистина е загинал.
Спомних си, че останките на парахода бяха потънали преди „Магнолия“ да се приближи. Бях забелязал това, когато се бях обърнал. Следователно онези, които не умееха да плуват, сигурно са загинали.
— Бедният Пиер също. Ние загубихме Пиер.
— Пиер ли? Кой е той?
— Кочияш, сподарю.
— Аха, спомням си. Мислиш ли, че и той се е удавил?
— Страх ме е, сподарю. Стария Зип съжалява също за Пиер. Добър негър беше този Пиер. Ама за сподаря Тони, всеки съжалява сподаря Тони.
— Май че всички сте го обичали!
— Сички обичаха него: черни хора, бели хора, сички обичаха него. Споица Жени обичаше него. Той живееше при стария сподар Сансон цял живот. Аз мисля, че той беше един от стойниците на споица Жени или как го казвате вие. Боже мили! Какво ще прави млада споица сега? Тя няма вече приятели, а тази стара лисица Гаяр… той не е добър…
Изведнъж негърът замълча, сякаш се уплаши, че е развързал езика си твърде много.
Името, което той изрече, и определението, което даде с последния израз, събудиха любопитството ми — името повече, отколкото определението.
„Ако е същият — помислих си аз, — Сципион го е преценил повече от справедливо. Дали е същият?“
— Ти говориш за г. Доминик Гаяр, адвоката? — попитах аз след кратко мълчание.
Големите очи на Сципион се завъртяха изненадано и уплашено и почти заеквайки, той каза:
— Това е на тоз сподин име. Вие знаете ли него, млади сподарю?
— Много малко — отвърнах аз и този отговор като че ли поуспокои моя събеседник.
Наистина аз не познавах споменатото лице лично, обаче през време на престоя ми в Нови Орлеан случайно бях срещал неговото име. Имах едно малко приключение, в което участваше и той, и то не в изгодна светлина. Наопаки, у мен се беше загнездила силна неприязън към този човек, който, както вече споменах, беше адвокат в Нови Орлеан. Нямаше съмнение, че Сципион говореше за същия човек. Името му беше твърде рядко, за да има двама души с такова име, а освен това бях чувал, че бил собственик на плантация някъде нагоре по реката… в Бренжиер, спомних си аз. По всичко личеше, че беше същият. Ако е той и ако мадмоазел Безансон наистина нямаше друг приятел, тогава действително Сципион беше прав, като каза „тя няма вече приятел“.
Забележката на Сципион не само че събуди любопитството ми, но предизвика и смътно чувство на тревога. Не е нужно да казвам, че бях дълбоко заинтересуван от тази млада креолка. Един мъж, който е спасил живота… живота на една красива жена, и то при такива особени обстоятелства, не може да остане съвсем безразличен към бъдещата й съдба.
Любовта ли беше пробудила в мене този интерес?
За мое учудване сърцето ми отговори: „Не“! На парахода си бях въобразил, че съм полувлюбен в младата дама, а сега, след романтичното приключение, което би трябвало да доведе до по-дълбоко увлечение, аз лежах в леглото и разглеждах цялата работа тъй хладнокръвно, че дори и самият се изненадах. Усещах, че бях изгубил много кръв — нима зараждащата се любов беше изтекла от вените ми заедно с кръвта?
Помъчих се да намеря някакво обяснение на това рядко психологическо явление; но по онова време още не бях изучил човешките чувства. Пределите на любовта бяха за мене terre inconnue69.
Едно нещо беше странно. Колчем се опитвах да си припомня чертите на креолката, пред мене заставаше все по-ясно ликът на моето видение!
„Чудно! — мислех си аз. — Този прекрасен образ! Този блян на моето болно въображение! О, какво ли не бих дал този прелестен образ да се превърне в плът и кръв!“
Не се съмнявах вече. Бях сигурен, че не съм влюбен в мадмоазел Безансон и все пак тя съвсем не ми беше безразлична. Приятелско беше чувството, което ме движеше сега. Интересът, който изпитвах към нея, беше интерес на приятел. А той беше достатъчно дълбок, за да ме накара да се тревожа за нея и да буди в
