— Тя е прислужница на споица Жени — продължи Сципион. — Реше косата на сподарката, прислужва, седи с нея, чете и, сичко прави…

— Чете ли? Какво? Една робиня?

Интересът ми към Аврора започна да се събужда наново.

— Да, сподарю, това прави Рора. Но аз ще ви обясня. Старият сподар Сансон беше много добър за черните хора… учеше много от тях да четат книги… най-много Рора. Рора той научи да чете, пише, много, много неща, а младата споица Жени тя научи нея на музика. Рора тя учено момиче, много учено момиче. Много нещо знае, като белите хора. Свири пиано, свири китара… китара, то туй е също като банджо, а старият Зип свири на банджо, той знае да свири. Ъф!

— И въпреки всичко това Аврора е нещастна робиня също като всички вас, Сципион?

— О, не, сподарю, тя много по-друга от всички. Тя живее по-другояче от другите негри… тя не прави черна работа… тя много скъпа… тя струва две хиляди долара!

— Струва две хиляди долара?

— Да, сподарю, нито стотинка доле… нито стотинка доле от това.

— Ти отде знаеш?

— Щото хората толкова много дават за нея. Сподарят Марини искаше да купи Рора и сподарят Кроза, и американски полковник от другата страна на реката — те всички даваха две хиляди долара… старият сподар той само се смееше на тях и казваше той няма да продава туй момиче за никакви пари.

— Това е било по времето на стария ти господар?

— Да… да… ама един иска да я купи сега… един сподар на параход от реката… той казва, той иска Рора за дамската кабина. Той говори на Рора грубо. Сподарката тя се ядоса… каза му да се маха. Сподарят Тони той се ядоса, каза му да се маха; и капитан на парахода той се ядоса като сички. Ха-ха-ха!

— Че защо всички дават такава висока цена за Аврора?

— О! Тя много добро момиче… много добро момиче… но… — Сципион нерешително замълча — но…

— Добре де!

— Аз не вярвам, сподарю, това да е причината.

— Ами какво тогава?

— Че, истина да кажа, сподарю, аз вярвам, те всички лоши мъже, дето искат да купят момичето.

Колкото и предпазливо да беше подхвърлено, аз разбрах загатването.

— О-хо! Аврора трябва да е много хубава тогава? Тъй ли е, приятелю Сципион?

— Сподарю, то не е за този стар негър работа да съди за такова нещо, ама хората, те казват — и бели хора, и черни хора — тя най-хубава, най-красива квартеронка80 от цялата Луизиана.

— Как? Квартеронка?

— Така, сподарю, това е точно така: тя цветно момиче… нищо! Тя бяла също като младата споица. Сподарката се смее и казва това толкова много, много пъти и пак има толкова много разлика: една богата — сподарка, друга — бедна робиня също като стария Зип, да — също като стария Зип; купуват тях, продават тях, съвсем еднакво.

— Можеш ли да ми опишеш Аврора, Сципион?

Туй, което ме накара да задам този въпрос, не беше празно любопитство. Подтикваше ме по-силна подбуда. Все още ме преследваше ликът на моето видение — тези странни черти, странно хубавото изражение на това нито кавказко, нито индианско, нито азиатско лице. Нима беше възможно… вероятно…

— Можеш ли да ми я опишеш, Сципион? — повторих аз.

— Да опиша нея ли, сподарю, това ли искате да правя? Да… да…

Не вярвах да получа много ясно описание, но може би някои подробности щяха да ми помогнат да установя дали тя прилича на моето видение. Образът в ума ми изпъкваше ясно, сякаш пред очите ми стоеше жив човек. Много лесно щях да позная дали Аврора и видението ми са едно и също лице. Започнах вече да мисля, че не е било видение, а самата действителност.

— Как да кажа, сподарю, някои хора говорят, че тя е горда, щото простите негри те завиждат на нея — това е истина. Тя никога не е горда със стария Зип, това аз зная; тя говори на него и казва на него много неща… тя помага да учи стария Зип ла чете, и старата Хлоя, и малката Хлоя, и тя…

— Аз искам да ми опишеш нейната външност, Сципион.

— О! Да опиша нейната външност… да… как тя изглежда?

— Да. Каква й е косата например? Какъв цвят?

— Черна, сподарю, черна, също като ботуш.

— Права ли е?

— Не, сподарю, збира се, не: Рора тя — квартеронка.

— Къдрава ли е?

— Ами не е също като тази коса — и Сципион посочи ситно накъдрената растителност на собствената си глава; — ама пак, сподарю, тя къдрава: дето хората казват, на вълни.

— Разбирам. Спусната до раменете ли?

— Точно така, сподарю, чак до кръста.

— Пищна ли е?

— Какво е това, сподарю?

— Гъста… буйна?

— Божичко! Тя бухнала също като опашка на миеща мечка.

— А очите?

Сципион описа очите на квартеронката доста объркано. Сполучи обаче с едно сравнение, което ме задоволи. „Те са големи и кръгли… те блестят също като очите на елен“. Носът му създаде трудности, но след много разпитвания успях да разбера, че бил прав и малък. Веждите, зъбите, цветът на лицето — всичко бе най-съвестно описано, а за бузите и той каза: „Също като червеното на джорджийска праскова“.

Колкото и смешно да беше това описание, аз съвсем не бях наклонен да се забавлявам с него. Твърде много се интересувах и се вслушвах във всяка подробност с вълнение, което не можех да обясня.

Най-сетне портретът беше завършен и аз почувствах, че това е образът на хубавото видение. Когато Сципион спря да говори, аз лежах на ложето си и изгарях от непреодолимо желание да видя тази прекрасна… тази безценна квартеронка.

Тъкмо тогава от къщата звънна звънче.

— Сципион викат, сподарю… това за него звънят… аз ще дойда пак подир една минута, сподарю.

С тези думи негърът ме напусна и изтича към къщата.

Аз лежах и размишлявах за необикновеното, донякъде романтично положение, в което обстоятелствата неочаквано ме бяха поставили. До вчера… до снощи бях пътник без ни един долар в кесията и не знаех кой ли покрив ще ме подслони, а днес — гостенин на дама, млада, богата, неомъжена — болен гостенин, на легло за неопределено време, заобиколен с такива грижи и внимание. Тези мисли скоро отстъпиха пред други. Моето видение ги пропъди от ума ми и аз започнах да го сравнявам с описанието на квартеронката, дадено ми от Сципион. Колкото повече ги сравнявах, толкова повече се учудвах на сходството им. Как е възможно да съм сънувал нещо толкова живо? Почти невероятно. Положително трябва да съм го видял! Защо не? Когато съм загубил съзнание и съм бил внесен вътре, заобиколен съм бил от хора; може и тя да е била между тях? Това действително е вероятно и обяснява всичко дали тя е била там? Ще трябва да попитам Сципион, когато се върне.

Дългият разговор, който бях водил с моя болногледач, ме беше изморил, тъй като все още бях слаб и изтощен. Ярката слънчева светлина в стаята не ми попречи да задремя. След няколко минути се отпуснах на възглавницата и заспах.

Глава XVIII

Креолката и квартеронката

Спал съм дълбоко може би около един час. После нещо ме събуди и аз полежах още няколко минути така и само наполовина възприемах впечатленията отвън.

А това бяха приятни впечатления. Сладко ухание се носеше край мене и аз долавях леко шумолене на

Вы читаете Квартеронката
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату