донякъде за неговата професия: тъмни сукнени дрехи и жилетка от черен сатен, а вместо връзка — широка черна панделка. На възраст изглеждаше към петдесетгодишен.
Лекарят провери пулса ми, запита ме как съм спал, погледна ми езика, повторно провери пулса и след това любезно ме посъветва да лежа, „колкото мога по-спокойно“. За да ме убеди, той ми каза, че съм бил още твърде слаб, че съм изгубил много кръв, но се надявал да възстановя силите си за няколко дена. Поръча на Сципион да се грижи за диетата ми и му нареди да ми приготви за закуска чай, препечен хляб и пиле на скара.
Докторът не ме попита как съм бил ранен. Това ми се видя малко странно, но го приписвах на желанието му да не ме безпокои. Навярно мислеше, че всеки намек за събитията от миналата нощ можеше да ми причини ненужно вълнение. Аз пък се тревожех за Антоан твърде много и затова не можех да мълча, а запитах дали няма някакви новини. Нищо ново не се знаело за него. Сигурно бил загинал.
Разказах обстоятелствата, при които се бях разделил с него, и разбира се, описах моя двубой с онзи негодник и как бях ранен. Не можех да не забележа странното изражение, което се изписа на лицето на Гаяр, докато говорех. Той цял се беше превърнал в слух, а когато споменах за сала от столове и казах, че той надали е удържал управителя дори и за миг, стори ми се, че видях в тъмните очи на адвоката да блясва радост! Положително в тях се таеше зле прикрито задоволство, неприятно за гледане. Може би нямаше да го забележа или поне нямаше да го разбера, ако не бях чул туй, което ми разказа Сципион. Сега обаче добре разбирах значението на това изражение и въпреки че Гаяр многократно, лицемерно повтаряше: „Нещастният г. Антоан!“, ясно виждах тайно да тържествува от самата мисъл, че старият управител е отишъл на дъното!
Когато свърших разказа си, Гаяр дръпна доктора настрана и няколко минути двамата беседваха тихо помежду си. До мене долиташе част от разговора им. Изглежда че за доктора беше все едно дали го чувам, или не, докато другият много държеше думите им да не стигат до слуха ми. От отговорите на лекаря успях да разбера, че лукавият адвокат искаше да ме махнат от сегашната ми квартира и да ме преместят в хотела на селището. Той наблягаше на неудобното положение, в което щяла да изпадне младата дама (мадмоазел Безансон)… сама в къщи, с един непознат… млад мъж и т.н. и т.н.
Докторът не смяташе, че трябва да ме местят поради тези причини. Самата дама не желаела това — всъщност не искала и да чуе подобно нещо; добрият доктор Райгарт направо се изсмя на „неудобното положение“! Условията в хотела били далеч от желаното, а освен това той бил вече претъпкан с други пострадали; тука гласът на говорещия се сниши толкова, че до мене долитаха само откъслечни изрази като „чужденец“, „не е американец“, „загубил всичко“, „приятелите далече“, „хотелът не е място за човек без пари“. На последното възражение Гаяр отговори, че той щял да поеме сметката ми в хотела.
Това нарочно беше изречено високо, та да го чуя; щях да съм благодарен за такова предложение, ако не подозирах някаква зловеща подбуда зад щедростта на адвоката. Докторът отвърна на предложението с нови възражения.
„Невъзможно“ — каза той, — „ще предизвика треска“, „голям риск“, „не поемам отговорност“, „лоша рана“, „голяма загуба на кръв“, „поне засега трябва да остане тука“, „ще може да се премести в хотела подир някой и друг ден, когато позакрепне“.
Обещанието да ме преместят подир някой и друг ден като че ли задоволи невестулката Гаяр или по- скоро той се убеди, че това бе единственият начин по който можеше да се постъпи с мене, и съвещанието завърши.
Гаяр се приближи до леглото ми, за да се сбогува, и аз можах да забележа подигравателното изражение в зениците на малките му очички, когато изричаше няколко фрази с престорено съчувствие. Той съвсем не знаеше с кого говори. Ако бях казал името си, може би бледите му бузи щяха да се зачервят и веднага щеше да изскочи навън. Благоразумието ме накара да се въздържа и когато докторът поиска да узнае кого има честта да лекува, аз прибягнах към извинителната хитрост, използвана от видни пътешественици, и се представих с nom du voyage79. Присвоих си майчиното ми презиме Ръдърфорд — Едуард Ръдърфорд.
След като ми препоръча да пазя спокойствие, да не се опитвам да ставам от леглото, да взимам в определени часове определени лекарства и прочее, докторът се сбогува. Гаяр беше излязъл преди него.
Глава XVII
Аврора
За миг бях останал сам, понеже Сципион бе отишъл в кухнята да търси чай, препечен хляб и гарнитура за пилето. Аз лежах и размишлявах върху току-що състоялата се среща и особено върху разговора между лекаря и Гаяр; няколко от доловените подробности ми навяваха странни мисли. Поведението на доктора беше съвсем естествено, като на джентълмен, но другият таеше някакви коварни мисли — в това нямах никакво съмнение.
Защо беше това желание, дори стремеж, да ме премести в хотела? Очевидно той имаше някакво сериозно съображение, та да предлага дори да плати разноските ми; колкото и малко да познавах този човек, знаех, че е тъкмо обратното на щедър!
„Какво може да бъде съображението му за моето преместване?“ — питах се аз.
„Аха! Ето… ето обяснението! Ясни ми са неговите замисли! Тази лисица, този хитър адвокат, този опекун сигурно е влюбен в своята питомка! Тя е млада, богата, хубава, красавица, а той стар, грозен, подъл и презрян, но какво от това? Нали той сам не се мисли за такъв, а тя… — ба! — той може дори да се надява: много по-неоснователни надежди са се увенчавали с успех. Той познава света, той е адвокат, познава поне нейния свят. Той е неин пълномощник, всичките й дела са напълно в неговите ръце; той е настойник, изпълнител на завещанието, довереник — всичко; той има съвършена и пълна власт. Какво ли не може да постигне с такива предимства? Всичко, каквото пожелае — да се ожени за нея или да я разори. Бедната девойка! Съжалявам я!“
Странно, но аз изпитвах само съжаление. Това, че не изпитвах никакво друго чувство, беше загадка, която не можех да разбера.
Влизането на Сципион прекъсна моите размишления. Помагаше му едно младо момиче, което носеше табла с чинии. Това беше Хлоя, неговата дъщеря, дете на около тринадесет години, но не толкова черно, колкото баща си. Тя беше „жълто момиче“ с доста хубави черти на лицето. Сципион ми обясни всичко. Майката на неговата „малка Хло“, както я наричаше той, била мулатка и „Хло одрала кожата на старата. Ха-ха!“
Начинът, по който Сципион се изсмя, показваше, че е повече от доволен — направо казано, горд, — задето е баща на толкова светлокожо и хубавичко създание като Хлоя!
Хлоя, както и всички нейни сънародници, беше страшно любопитна; тя така въртеше очи, за да види този бял чужденец, който спасил живота на нейната господарка, щото малко остана да изпочупи всички чаши и чинии. Ако не бях се намесил, Сципион щеше да й изтегли ушите за това нехайство. Особените изрази и ръкомахания, държането както на бащата, тъй и на дъщерята, което беше нещо ново за мене, своеобразието на този робски живот, всичко това ме интересуваше.
Имах вълчи апетит въпреки слабостта си. Не бях ял нищо на парахода: поради възбуждението от надбягването повечето пътници бяха забравили да вечерят, в това число и аз. От приготовленията на Сципион лигите ми потекоха и аз оказах нужното внимание към изкуството на Хлоината майка, която, както ме осведоми Сципион, била „сподарка на кухнята“. Чаят ме подкрепи, а вкусното пилешко фрикасе, поднесено с ориз, като че вля нова кръв в жилите ми. С изключение на леката болка от раната аз вече се чувствах съвсем възстановен.
Моите прислужници отнесоха приборите от закуската, а след малко Сципион се върна и остана при мене в стаята, понеже така му поръчали.
— А сега, Сципион — казах аз, щом останахме насаме, — разкажи ми за Аврора!
— Рора, сподарю!
— Да, коя е Аврора?
— Нещастна робиня, сподарю; съвсем също като стария Зип.
Неизясненият интерес, който се бе пробудил у мене към Аврора, веднага се изпари.
— Робиня! — неволно повторих аз с разочарование.
